Най-добрите независими филми на 2018 г. досега

| от chronicle.bg |

Да, знаем, че е едва май, но искаме вече да насочим вниманието си към добрите независими филми на годината, които вече озариха големия екран.

Тази година кинонаградите направиха впечатление с доста неща, но едно от тях беше големият брой независими продукции. Този факт (и нарастващото влияние на платформите) вече започна да детронира големите блокбъстъри на киностудията.

Това може само да ни радва, тъй като беше крайно време някой да оцени потенциала на тези заглавия.

До края на годината има още 8 месеца, което означава редица предстоящи премиерни филми. Но за да не се струпват много накрая, днес подбираме онези независими филми на годината (някои и на края на миналата), които се отличиха в боксофиса и в ревютата на критиците. Подборът е направен на базата на мненията на водещи издания за кино в света, които са гледали филмите на кинофестивалите тази година. Тези, които все още ги няма  у нас, ги очакваме с нетърпение.

Ето кои заглавия да сложите в списъка си за гледане.

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.

 
 

Аманда Елис Лий превзе Инстаграм!

| от chr.bg |

Невероятната канадка и фитнес модел Аманда Елис Лий е истинска сензация в Инстаграм. И не без причина.

Аманда е квалифициран инструктор по пилатес, личен треньор и модел. С невероятното си тяло и извивки тя бързо се присъедини към елита на красивите и успелите.

Аманда е родена на 13 декември 1986 година, второ от общо 5 деца. Майка й също е фитнес фанатик и личен треньор и инструктор, което прави здравословният начин на живот голяма част от ежедневието на семейството.

В ъийнейджърските си години Аманда се е срамувала от кльощавото си тяло. Редовните тренировки обаче стимулират увереността й.

Тя учи в Колежа Сара Лорънс, специалност Модерни Танци. Под погледа на майка си тя започва по-усилени тренировки и така успява да извае тялото, което я прави известна.

 
 

Най-страхотните учителки в киното

| от chronicle.bg |

Смятаме, че заглавието е достатъчно красноречиво. А кога е по-подходящо време да покажем любимите ни учителки от големия екран, от днес – Първият учебен ден?

Помня отлично всяко начало на учебната година и очакването да чуем кой по какво ще ни преподава. Цяло лято имахме надежди да се срещнем с еди-кой-си преподавател, а друг се молехме на всички сили да не пресича пътя ни. Но каквото и да правехме, накрая имахме достатъчно представители и на двете групи.

Всеки е имал любим учител. И най-омразен такъв, който почти винаги се изравнява с първия след напускане на училището. Същото важи и за киното – почти всеки познава някой персонаж от екрана, когото би искал да срещне в реалната класна стая? Кой не би искал например, един час по Трансфигурация с професор Макгонагъл?

От властни и контролиращи даскалки, през вдъхновяващи музиканти по цигулка, пианистки, увлечени по ученика си, разкрепостена, но и сериозна млада преподавателка, до най-добрата (по наше мнение) учителка в киното изобщо, вижте галерията ни горе, в която сме събрали най-добрите учителки на киното. 

 
 

Човек, който разбира от всичко по фейсбук: Не разбирам въпроса ви

| от Интервюто взе Антония Антонова |

Стамат Хаджитошев не се определя като инфлуенсер и даже се подиграва на това явление във виртуалната реалност, но все пак е човек, който получава по поне 300 реакции под всеки свой пост във фейбсук, без значение за какво става дума в него.

От шега за някой в парламента, през шега за Илон Мъск как пуши трева, до нещо, което не е шега и никой не разбира, но всички си мислят, че явно е шега или пък просто картинка със зайци, които гледат залеза в Люлин планина.

През 2014 година личният профил на Хаджитошев се прочува с критичните, саркастични и веселяшки статуси, засягащи различни наболели въпроси от политическия и обществен живот в страната, но днес той вече е уморен и намразен от всички свои близки човек, тъй като едва ги различава един от друг, защото не е бил офлайн от 4 години и съответно ги е виждал само на селфи.

Въпреки това популярността му расте главоломно. Срещаме се два дни след като достига рекордните три милиарда и осемстотин хиляди реакции под пост със следното съдържание: „Ето пост по-тъп от виц на Къци“, за да научим как се постига подобен безпрецедентен успех в страна с има-нема 7 милиона жители, повечето от които – функционално неграмотни.

Здравейте, вие сте известен политически анализатор, но във фейсбук профила си коментирате също литература, кино, театър, наука, бъдеще, роботика, хранене, всичко това разбира се – с хумор и закачка. В смисъл – нямате нито един сериозен статус, дето да не си умреме от смях на него. Има ли нещо, от което не разбирате?

Не разбирам въпроса ви.

Чувствам се глупав и по-малко остроумен от вас. Кажете един въпрос, който ще разберете. Не искам да ви противореча или нещо…

Обикновено публикувам толкова двусмислени, саркастични, завъртяни, неясни, но винаги хипер смешни и мега забавни статуси, че досега никой за нищо не е дръзвал да ми противоречи.

Стараете ли се да измисляте наистина смешни неща? И има ли смисъл? Когато хората решат, че някой в интернета е много популярен, готин и забавен, все тая е какво публикува той в крайна сметка.

Ако трябва да съм честен – една година пусках истински смешки и се стараех, в момента всичко, дето ми мине през ума, го публикувам и пак имам милиони лайкове и реакции.

Какъв тип съдържание публикувате на стената си?

Обикновено се подигравам на хората и ги хейтя, но толкова завоалириано и привидно дълбокомислено-хумористично, че те ми харесват статусите, защото искат да се причислят към тези, които хейтим тъпите, без да осъзнават, че те самите са тъпите и реално визирам тях.

Понякога пускам клипове на гаражни пуерторикански мелодик метал групи, които пак се радват на завиден успех, повече дори, отколкото в официалните страници на самите групи, защото хората обичат да изглеждат сякаш харесват неща, които другите не разбират. Това ги прави много умни, освободени и готини на вид. Особено ако не са.

Ако някой ме пита какво е това му се подигравам тънко и го карам да се комплексира, че има ниска музикална култура за разлика от мен.

Виждаме, че сте си приятел с други хора, които останалите смятат за умни и известни в социалната мрежа.

Да, имаме негласна договорка да си шерваме неща един на друг, да се подкрепяме, да се тагваме, да коментираме един на друг статуси по всякакви въпроси – от футбол, през Биг Брадър, международно положение, кулинария и най-вече колко тъпи са другите хора, ама пак отдалече и завоалирано, и да не е злобарско.

Не е ли уморително човек денонощно да е оригинален, забавен, креативен, нестандартен, продуктивен?

Понякога ме мързи да следя всяка простотия, която се случва в държавата и да си правя забавен колаж с нея за корица, ма к’во да направя. Някои хора на полето работят, мойта е лесна.

Наистина ли чак толкова живо ви интересува всичко извън вашия личен живот? Кога успявате хем да си уредите битово-семейните въпроси, хем да знаете какво е казал Бойко Борисов на среща с китайци утре?

Случвало се е да отпушвам сифон с едната ръка в гумена ръкавица, а с другата – да пускам статус как отпушвам сифон с препратки към хора от парламента, Валентин Кулагин, движението по пътищата, фиминзма, филе Елена и какво ли не. Просто комбинирам нещата. Всяка ситуация от личния ми живот може да бъде повод за публикация по някаква по-мащабна тема.

Роднините ви как приемат това?

Те вече знаят, че писането на супер остроумни статуси през час и двайсе минути и печеленето на лайкове от хора, които нямат никакво значение, ме кефи повече от тях и са го приели, какво да правят? Какво по-конкретно да правят, не разбирам?

Ок, сега пак се чувствам глупав, все едно съм задал неуместен въпрос.

Ами да, ако това беше коментар под мой статус демонстративно нямаше да ви го лайкна, но щях да отговоря нещо свръх остроумно, с което да ви затапя и то да събере пет милиона лайка от мои фенове, и да изпитвате тревожност цяла седмица, че нещо не сте достатъчно як и повече никога да не коментирате на стената ми тъпи неща. Нещо, свързано с шеги за смърт и политици.

Някои хора ви сравняват с инфлуенсера ИванOFF, но вие му се подигравате и се разграничавате от него по типичния за вас начин – никой нищо не може да ви каже, защото колкото сте забавен, толкова сте пасивно – агресивен и хората ги е страх.

Да, така е. Но, вижте, аз съм си нормален човек. И аз се храня, и аз ходя до тоалетната и аз бях на юбилея „10 дена бар Среда“…. Какво да ви кажа за ИванOFF… Там, където той е тръгнал, аз….

Научете какво казва Хаджитошев за ИванOFF в дебютния му роман “Хаджитошев 2.0“, който излиза на пазара утре и се очаква да бие Венета Райкова по продажби, което е вече прекалено.