shareit

Наградите „Оскар“ 2018: благодарим за хубавия сезон

| от Дилян Ценов |

Миналата година не беше красиво. Джими Кимъл не беше забавен. Не беше и кой знае колко увлекателен. Съжаляваме, просто все още помним Елън от 2014-та. А по-повод гафа с плика (каквато и да е била причината за него), той само влоши положението и трябваше Академията пак да покани Уорън Бийти и Фей Дънауей, които предизвикаха смеха на публиката при появата си за обявяването на най-добрия филм.

Тази година беше различно. Поради няколко причини. Първо, Джими Кимъл си е взел поука и водеше добре. Хубав встъпителен монолог, който макар и политкоректен до крайност, беше смислен. Церемонията мина гладко за 4-те си часа времетраене. Един от най-силните моменти в монолога на Кимъл беше споменаването на Харви Уайнстийн и уточнението, че той е един от двамата души, изхвърлени от Академията. Другият е Кармине Парети, който дава запис на филм на свой съсед, за което е отстранен. А най-забавният момент определено беше джетът (представен от Хелън Мирън), който трябва да отиде при победителят, държал най-кратка реч. Това се оказа дизайнерът на костюмите на „Призрачна нишка”. Честно казано, можехме да минем и без замерянето на публиката в съседния киносалон с храна.

90-ият юбилей беше отразен повече от подобаващо и той стана един  от плюсовете на церемонията. Погледът назад,  чрез показване на кадри от историята на „Оскарите”, беше онова, от което зрителите  се нуждаеха. Рита Морено, Джейн Фонда, Хелън Мирън, Ева Мари Сейнт – всички се появиха, засенчиха младите си колежки, и ни напомниха защо ги обичаме и защо не  бива да ги забравяме. Кой би  забравил бялата рокля  на Джейн Фонда или рециклирания тоалет  на Рита Морено, който тя носи и през 1962 г., когато печели награда за „Уестсайдска история”.  А шегите за възрастта на „Оскар” и препратките към Кристофър Плъмър бяха повече от освежаващи.

Най-хубавото обаче беше съдържанието – самите филми. Ако има нещо градивно около изродилите се кампании за равенство, то това е разчистването на полето от машината на Уайнстайн и освобождаване на пътя на малките филми. Стандартите очевидно вече са променени и Академията се е усетила навреме, за да стимулира тази промяна. „Призови ме с твоето име”, „Бягай!”, „Лейди Бърд”, „Три билборда извън града”, „Аз, Тоня” и „Формата на водата” – все филми с ограничен бюджет, които обаче обраха големите награди. До тях се нареждат епосът на Нолан, „Дюнкерк”, и „Вестник на властта” на Спилбърг – филми с огромни бюджети, които обаче се наложиха само в техническите, но не и в художествените, категории. „Вестник на властта” дори не успя да се наложи в нито една от двете категории, където беше номиниран. Изводът, който можем да направим е следният: правилата на играта вече са други, за щастие и „стръвта” за „Оскар” вече не са големите блокбъстъри на киностудията. Естествено, мащабните продукции няма да изчезнат, просто сега е ред на независимото кино да подиша.

Започваме с приятното. Това са най-вече актьорските категории, до голяма степен очаквани победи. Франсис Макдорманд взе статуетка за най-добра актриса за ролята си на Милдред Хейс във филма на Мартин Макдона, „Три билборда извън града”. Тук е мястото да отбележим силната конкуренция тази година. Мерго Роби, Сали Хоукинс, Сърша Ронан и Мерил Стрийп – всичките достойни за номинация, някои от тях и за награда. Франсис обаче почти единодушно е на по-високо ниво и се радваме, че мнението ни съвпада с това на членовете на Академията. Алисън Джейни в ролята на Лавона Фей Голдън в биографичния филм „Аз, Тоня” все наградата за най-добра поддържаща женска роля, с което сложи точката на успешния си сезон.  Сам Рокуел в „Три билборда извън Града и Гари Олдман в ролята на Чърчил също не бяха изненада в мъжките актьорски категории. Радваме се и за двамата. Но честно казано съжаляваме за Тимъти Шаламе, който имаше лошия късмет да попадне в категория с Гари Олдман. Вторият наистина е добър в ролята на Уинстън Чърчил, а и да не забравяме предимството на възрастта и недостатъкът на това да си млад. Едно поне е сигурно – Тимъти е откритието на годината и е въпрос на време да получи подобаващо признание.

По въпроса за най-добрия филм. Според нас, това е „Три билборда извън града“, казвали сме го вече. Заради всичко в него. Заради пълнотата му, нагнетената атмосфера. Заради майсторството на Макдона. Следващият е „Формата на водата“. Вторият е много по-удобен, очевидно. Академията обича да играе  на сигурно, това не е тайна. При все това, радваме се, че не е „Бягай!“.

Колкото и някои да се противят на твърдението, Гийермо дел Торо беше най-адекватният в така формираната категория за режисура. Грета Гъруиг може да е петата жена, номинирана за наградата, но не, не е за „Оскар“. Пол Томас Андерсън е необяснимото недоразумение сред най-добрите режисьори. Джордан Пийл дори не го коментираме. Може да е близо до номинация, но не е в най-добрите. А Кристофър Нолан … както казахме, стига с блокбъстърите. Най-голямата грешка тази година беше отсъствието на Мартин Макдона („Три билборда извън града”) и Лука Гуаданино („Призови ме с твоето име”). При тяхното отсъствие, колкото и да ръмжат любителите на хардкора и противниците на „лигавите приказки”, дел Торо беше най-доброто. И това не е компенсация за нещо липсващо, а факт.

Иронията е пълна в едни от любимите ни категории. Щастие е победата на „Призови ме с твоето име”. Джеймс Айвъри, на 89 години, най-накрая спечели своя заслужен „Оскар“ за адаптацията на едноименния роман на Андре Ациман. И изнесе блестяща реч. На другият полюс е покъртителната победа на „Бягай!” за най-добър оригинален сценарии. Най-големият гаф на годината. В категория с „Формата на водата”, „Лейди Бърд” и „Три билборда извън града”. Казвали сме защо не харесваме „Бягай”, няма да се повтаряме. Само се стараем да има скорошно възмездие за тази криворазбрана политкоректност.

Имаме и още три разочарования. Те не са толкова фрапантни, но наградата пак щеше да изглежда по-добре в други ръце. Едно от тях е в категорията за монтаж, където спечели „Дюнкерк”. Много силни претенденти. „Дюнкерк” обаче имаше най-много предпоставки да спечели и го направи. И все пак, да направиш нещо виртуозно от история като „Аз, Тоня” е истинско майсторство. Татяна Ригел се размина със статуетката, въпреки добрия разказ, който кадрите й разказват. Това е постижение. Най-добрата песен, Remember Me от „Тайната на Коко” е другото разочарование. На фона на This Is Me („Най-великият шоумен”), Mystery of Love (“Призови ме с твоето име”)… много добра песен, но другите две бяха по-добри. И накрая самият „Тайната на Коко”, който взе статуетка за най-добра анимация, състезавайки се с „Да обичаш Винсент”. Може би в друга година, в която Мексико не е на мода, естетиката на Винсент би имала повече шансове. Не и сега, за съжаление.

Приближаваме се към края с напълно заслужената награда за най-добри костюми на „Призрачна нишка” (Phantom Thread). Костюмите на Марк Бриджес ни пренесоха в Лондон и модата от средата на миналия век и заслужават признанието. Заслужени награди за грима на „Най-мрачният час” и най-добър декор на „Формата на водата”.

Приключваме с техническите категории, където най-голям е успехът за кинематографията на „Блейд рънър 2049”. 13-тата номинация за 68-годишния Роджър Дийкинс се оказа късметлийска и той взе награда за работата си по този филм. Лентата на Дени Вилньов взе и „Оскар” за визуални ефекти, а „Дюнкерк” спечели 3 от 6 – монтаж, звуков монтаж, и звук.

А сега предстои затишието. То е неприятно, защото както казахме преди, сезонът на кинонаградите е „сериал”, към който се пристрастяваш. Не искаш да свършва. Но сме щастливи – оставяме отминалия сезон облекчени и благодарни за вдъхновението. Има за какво да се радваме. Най-малкото дори само речта на Франсис Макдорманд беше умопомрачителна.

До следващите „Оскари”.

 
 
Коментарите са изключени