Наградите „Оскар“ 2018: благодарим за хубавия сезон

| от Дилян Ценов |

Миналата година не беше красиво. Джими Кимъл не беше забавен. Не беше и кой знае колко увлекателен. Съжаляваме, просто все още помним Елън от 2014-та. А по-повод гафа с плика (каквато и да е била причината за него), той само влоши положението и трябваше Академията пак да покани Уорън Бийти и Фей Дънауей, които предизвикаха смеха на публиката при появата си за обявяването на най-добрия филм.

Тази година беше различно. Поради няколко причини. Първо, Джими Кимъл си е взел поука и водеше добре. Хубав встъпителен монолог, който макар и политкоректен до крайност, беше смислен. Церемонията мина гладко за 4-те си часа времетраене. Един от най-силните моменти в монолога на Кимъл беше споменаването на Харви Уайнстийн и уточнението, че той е един от двамата души, изхвърлени от Академията. Другият е Кармине Парети, който дава запис на филм на свой съсед, за което е отстранен. А най-забавният момент определено беше джетът (представен от Хелън Мирън), който трябва да отиде при победителят, държал най-кратка реч. Това се оказа дизайнерът на костюмите на „Призрачна нишка”. Честно казано, можехме да минем и без замерянето на публиката в съседния киносалон с храна.

90-ият юбилей беше отразен повече от подобаващо и той стана един  от плюсовете на церемонията. Погледът назад,  чрез показване на кадри от историята на „Оскарите”, беше онова, от което зрителите  се нуждаеха. Рита Морено, Джейн Фонда, Хелън Мирън, Ева Мари Сейнт – всички се появиха, засенчиха младите си колежки, и ни напомниха защо ги обичаме и защо не  бива да ги забравяме. Кой би  забравил бялата рокля  на Джейн Фонда или рециклирания тоалет  на Рита Морено, който тя носи и през 1962 г., когато печели награда за „Уестсайдска история”.  А шегите за възрастта на „Оскар” и препратките към Кристофър Плъмър бяха повече от освежаващи.

Най-хубавото обаче беше съдържанието – самите филми. Ако има нещо градивно около изродилите се кампании за равенство, то това е разчистването на полето от машината на Уайнстайн и освобождаване на пътя на малките филми. Стандартите очевидно вече са променени и Академията се е усетила навреме, за да стимулира тази промяна. „Призови ме с твоето име”, „Бягай!”, „Лейди Бърд”, „Три билборда извън града”, „Аз, Тоня” и „Формата на водата” – все филми с ограничен бюджет, които обаче обраха големите награди. До тях се нареждат епосът на Нолан, „Дюнкерк”, и „Вестник на властта” на Спилбърг – филми с огромни бюджети, които обаче се наложиха само в техническите, но не и в художествените, категории. „Вестник на властта” дори не успя да се наложи в нито една от двете категории, където беше номиниран. Изводът, който можем да направим е следният: правилата на играта вече са други, за щастие и „стръвта” за „Оскар” вече не са големите блокбъстъри на киностудията. Естествено, мащабните продукции няма да изчезнат, просто сега е ред на независимото кино да подиша.

Започваме с приятното. Това са най-вече актьорските категории, до голяма степен очаквани победи. Франсис Макдорманд взе статуетка за най-добра актриса за ролята си на Милдред Хейс във филма на Мартин Макдона, „Три билборда извън града”. Тук е мястото да отбележим силната конкуренция тази година. Мерго Роби, Сали Хоукинс, Сърша Ронан и Мерил Стрийп – всичките достойни за номинация, някои от тях и за награда. Франсис обаче почти единодушно е на по-високо ниво и се радваме, че мнението ни съвпада с това на членовете на Академията. Алисън Джейни в ролята на Лавона Фей Голдън в биографичния филм „Аз, Тоня” все наградата за най-добра поддържаща женска роля, с което сложи точката на успешния си сезон.  Сам Рокуел в „Три билборда извън Града и Гари Олдман в ролята на Чърчил също не бяха изненада в мъжките актьорски категории. Радваме се и за двамата. Но честно казано съжаляваме за Тимъти Шаламе, който имаше лошия късмет да попадне в категория с Гари Олдман. Вторият наистина е добър в ролята на Уинстън Чърчил, а и да не забравяме предимството на възрастта и недостатъкът на това да си млад. Едно поне е сигурно – Тимъти е откритието на годината и е въпрос на време да получи подобаващо признание.

По въпроса за най-добрия филм. Според нас, това е „Три билборда извън града“, казвали сме го вече. Заради всичко в него. Заради пълнотата му, нагнетената атмосфера. Заради майсторството на Макдона. Следващият е „Формата на водата“. Вторият е много по-удобен, очевидно. Академията обича да играе  на сигурно, това не е тайна. При все това, радваме се, че не е „Бягай!“.

Колкото и някои да се противят на твърдението, Гийермо дел Торо беше най-адекватният в така формираната категория за режисура. Грета Гъруиг може да е петата жена, номинирана за наградата, но не, не е за „Оскар“. Пол Томас Андерсън е необяснимото недоразумение сред най-добрите режисьори. Джордан Пийл дори не го коментираме. Може да е близо до номинация, но не е в най-добрите. А Кристофър Нолан … както казахме, стига с блокбъстърите. Най-голямата грешка тази година беше отсъствието на Мартин Макдона („Три билборда извън града”) и Лука Гуаданино („Призови ме с твоето име”). При тяхното отсъствие, колкото и да ръмжат любителите на хардкора и противниците на „лигавите приказки”, дел Торо беше най-доброто. И това не е компенсация за нещо липсващо, а факт.

Иронията е пълна в едни от любимите ни категории. Щастие е победата на „Призови ме с твоето име”. Джеймс Айвъри, на 89 години, най-накрая спечели своя заслужен „Оскар“ за адаптацията на едноименния роман на Андре Ациман. И изнесе блестяща реч. На другият полюс е покъртителната победа на „Бягай!” за най-добър оригинален сценарии. Най-големият гаф на годината. В категория с „Формата на водата”, „Лейди Бърд” и „Три билборда извън града”. Казвали сме защо не харесваме „Бягай”, няма да се повтаряме. Само се стараем да има скорошно възмездие за тази криворазбрана политкоректност.

Имаме и още три разочарования. Те не са толкова фрапантни, но наградата пак щеше да изглежда по-добре в други ръце. Едно от тях е в категорията за монтаж, където спечели „Дюнкерк”. Много силни претенденти. „Дюнкерк” обаче имаше най-много предпоставки да спечели и го направи. И все пак, да направиш нещо виртуозно от история като „Аз, Тоня” е истинско майсторство. Татяна Ригел се размина със статуетката, въпреки добрия разказ, който кадрите й разказват. Това е постижение. Най-добрата песен, Remember Me от „Тайната на Коко” е другото разочарование. На фона на This Is Me („Най-великият шоумен”), Mystery of Love (“Призови ме с твоето име”)… много добра песен, но другите две бяха по-добри. И накрая самият „Тайната на Коко”, който взе статуетка за най-добра анимация, състезавайки се с „Да обичаш Винсент”. Може би в друга година, в която Мексико не е на мода, естетиката на Винсент би имала повече шансове. Не и сега, за съжаление.

Приближаваме се към края с напълно заслужената награда за най-добри костюми на „Призрачна нишка” (Phantom Thread). Костюмите на Марк Бриджес ни пренесоха в Лондон и модата от средата на миналия век и заслужават признанието. Заслужени награди за грима на „Най-мрачният час” и най-добър декор на „Формата на водата”.

Приключваме с техническите категории, където най-голям е успехът за кинематографията на „Блейд рънър 2049”. 13-тата номинация за 68-годишния Роджър Дийкинс се оказа късметлийска и той взе награда за работата си по този филм. Лентата на Дени Вилньов взе и „Оскар” за визуални ефекти, а „Дюнкерк” спечели 3 от 6 – монтаж, звуков монтаж, и звук.

А сега предстои затишието. То е неприятно, защото както казахме преди, сезонът на кинонаградите е „сериал”, към който се пристрастяваш. Не искаш да свършва. Но сме щастливи – оставяме отминалия сезон облекчени и благодарни за вдъхновението. Има за какво да се радваме. Най-малкото дори само речта на Франсис Макдорманд беше умопомрачителна.

До следващите „Оскари”.

 
 

Опасностите от късната вечеря

| от chr.bg |

Испански учени предупредиха за опасностите от късната вечеря – ако се хранят в период по-малък от два часа преди заспиване, хората са изложени на по-голям риск от рак на гърдата и простатата, съобщава сайтът Лайф.

Екип от Глобалния институт за здравето в Барселона изследвал 1205 жени с рак на млечната жлеза и 621 мъже с рак на простатата. В тестовете взела участие и контролна група доброволци, без онкологични заболявания. Те попълнили формуляри за своя режим на сън и хранене.

Специалистите установили, че на най-малък риск от развитие на рак на млечната жлеза са имали жените, които са вечеряли минимум два часа преди заспиване. Туморите най-рядко били откривани при хората с железен режим на хранене и сън, като интервалът между двата процеса бил достатъчно отдалечен във времето.

Учените често обясняват възникването на рака на гърдата и простатата с активността на хормоните, чиито колебания зависят от денонощните ритми на организма. А късното хранене една от причините, нарушаваща циркадните ритми и водеща до рак.

 
 

Как хърватите станаха всенародни любимци

| от |

Един български футболен отбор може да бъде пълен с чужди играчи, но пак е български. Пак викаме за него. Когато печели, печели целият български народ. Един световно известен играч, чиито заслуги все по-малко са свързани с мястото, където е роден, е повод за национална гордост. Въпреки че самият той се връща в родината си веднъж годишно. Нищо. Той си остава българин…

Но когато на едно място се играе финал на Светововно първенство между французи и хървати, нещата излизат от контрол. На терена са гадните „франсета” и нещата придобиват съвсем друг отенък. Родният патриот не разбира префинения им език, не одобрява мъж да се жени за „майка си” и като цяло се дразни на успеха на другите. На всичкото отгоре на терена са хърватите и той започва необяснимо как да се свързва с тях, само защото са … „наши момчета”. Защото са от Балканския полуостров. Може да не знаеш къде точно се намира Хърватия, коя е столицата й, през кои държави трябва да минеш, за да отидеш там, но… те са наши момчета. На практика още на това ниво се заражда всенародната любов към хърватите, която кулминира вчера с публикуването на фалшивата новина, че хърватският футболен отбот ще дари заплатите си на деца в нужда.

Не искаме да убеждаваме никого, че Франция заслужено се превърна в световен шампион. И че успехите й във футбола (впрочем и във всяка друга сфера) не се крепят на един финал, а на стотици изиграни мачове, десетки години работа и още хиляди фактори. Не можеш ти на Балканеца да му казваш, че неговото не е най-добро. Съдията е педераст, франсетата спечелиха купата, хърватите обаче спечелиха сърцата ни.

Изведнъж, под влияние на футболната еуфория или неясно какво, хърватите се превърнаха в наш идол и модел за подражание. А Колинда Грабар-Китарович за няколко нощи стига обиколи света благодарение на социалните мрежи. Но докато навсякъде възхваляваха спортсменската й постъпка да поздрави французите в съблекалнята и президента Макрон и да изкрещи “Vive la France”, у нас тя се прочу с друга своя постъпка, много по-значима за българина. Колинда е уникална, защото е лишила политиците от материални удобства. Продала е правителствения самолет, 35 броя Mercedes Benz, предназначени за министрите, намаля заплатата си наполовина, намаля тези на посланниците, увеличава минималната работна заплата и други такива. Тази непотвърдена информация се появи в няколко сайта и фейсбук профили и не може да бъде приемана за достоверна. Но дори и невярна, е показателна, за това на какво се възхищаваме у нас.

„Защо у нас нямаме такива политици“, пита фейсбук раздавачат на акъл на кило. Защо наистина, питаме и ние? Защо нямаме политици, които да раздадат правителствените автомобили на народа, да намалят заплатите си, да се изнесат в палатки пред парламента и да ходят на работа с градския транспорт? Това може да се окаже много добре за средностатистическия българин. Разбира се, той няма „да се оправи”, защото политиците се возят във форд фокус и защото ходят до парламента с метрото… с тези пари не може да се оправи държава. Но удоволствието, което ще изпита човекът от народа от това, че на политиците са ощетени, ще бъде неопусиемо. И това дори ще му е достатъчно, което е най-жалкото. Да орежат заплатите, да се смесят с нас, а през останалото време могат да правят каквото пожелаят. „Нали не го гледаме да слиза от мерцедеса и се вози с градския”. Корупцията по всички етажи на властта не е проблем, нали? Проблем е, че тия идиоти се возят в скъпи коли.

А вчера в интернет отново се наду поредният балон с излизането на фалшивата новина, че хърватският отбор ще дари заплатите си на нуждаещи се деца, за да могат да отидат на море. И отново се надигнаха яростни възгласи на одобрение към тези велики мъже, които пак се отказват от своите ПАРИ, за да помогнат на някого. Страхотна нация са хърватите, нали? Бяха безпощадно ощетени от съдията Питана, президентът им продава самолети и вдига заплати, че и отбора, и той дава пари не народа!

Само че, този път предобрихме манджата. Защото се оказа, че новината е фалшива и е продукт на гнева на журналиста Игор Премужич, който „забранява” на политиците да се смесват с футболната тълпа, защото заради тях, по негови думи, страната е в толкова лошо икономическо положение. Критките са и към президента на страната. Новината всъщност няма, тъй като отвореното писмо на Премужищ е публикувано преди няколко дена, още преди финалът на световното. Но кой гледа за такива подробности – важното е , че хърватите „спечелиха сърцата ни”.

Фактите са факти. Хърватия достигна наистина високо ниво на това Световно първенство и ще остане в историята. Футболистите са герои. Само че, национални, не регионални. На Хърватия, не на Балканския полуостров. Президентът на страната показа достойно поведение, но не като дава пари на „бедния” народ, а като стисна ръката на Макрон и френския отбор.

Това са фактите. Останалото са фалшиви или непотвърдени новини и наша интерпретация. Напълно логична интерпретация между другото, имайки предвид резултатите от социологическо проучване, дело на Център за анализи и маркетинг, излезли вчера. Според тях 66% от анкетираните посочват като основен проблем на страната ниските доходи. Просто така… ниски доходи. Това, че „аз, ти, той…“ нямаме пари в джоба. Чак на трето място идва корупцията по високите етажи на властта, а на пето е престъпността. Предвид тази информация, кой би забелязал едно достойно „Vive la France? Важното е, че Колинда Грабар-Китарович дава пари на народа си и ние обичаме и нея, и хърватите. Нали са наши момчета!

 
 

Как кралят на Англия, Хенри VІІІ, се оказа първият измамен с Фотошоп

| от Радослав Тодоров |

Всички знаем как текат виртуалните запознанства на по-непривлекателно изглеждащите младежи из социалните мрежи. Снимките, които показват на „жертвите“ си, са затъмнени или кропнати и най-вече фотошопнати.

Но ако си мислите, че тази социална тактика се е пръкнала със социалните мрежи в последните десетина години, жестоко се лъжете. По абсолютно същия начин през ХVІ в. е бил изигран и самият крал на Англия!

Когато Хенри VІІІ решава да се жени за четвърти път (а дори ще му предстоят още два), по политически причини изборът пада върху дъщерята на Йоан ІІІ, херцог на Клеве, който също като Хенри е подръжник на Реформацията и Еразъм Ротердамски.

За сключването на замисления съюз най-вероятно краля е бил убеден от канцлера Кромуел. Хенри обаче е твърде придирчив, за което говори и броя на браковете му, докато този на любовниците му пък е направо неизчислим. Така че той иска да е сигурен, че няма да се прекара и решава да се информира за външния вид на бъдещата си съпруга.

Скоростта и качеството на нета през 1539 г. обаче били отчайващи. За да се изпрати еквивалента на един съвременен файл тип .jpg от Германия до Англия е било нужно да изпратиш на кораб биологична единица снабдена с бои и платно, тя да вземе данните от мястото и да бъде върната по същия начин обратно. Като времето за извършването на тази операция е било няколко месеца. В днешно време всички мрънкат ако тегленето на видео или изображение вземе, че се забави с някоя и друга секунда повече, Хенри обаче чака стоически.

2
Картина на Хенри VІІІ от 1537 г.

Въпросната биологична единица, която трябва да пренесе изображението е придворния художник Ханс Холбайн младши. Краля изрично му казва да не пести никакви детайли и да нарисува Ана точно така както тя действително изглежда, без да се притеснява, че някой може да го обвини за качеството на портрета.

Художникът обаче явно е минал и втора консултация при Кромуел впоследствие, който, така да се каже, му е разбърникал настройките. Дали с подкупи или заплахи не е ясно, но успява да го убеди да излъже със своята картина.

Кромуел успява да консултира и пътуващия хроникьор на пратеничеството Едуард Хол, така че и той в хрониката си да опише Ана с възможно най-хвалебствени думи за външния й вид:

„Her hair hanging down, which was fair, yellow and long … she was apparelled after the English fashion, with a French hood, which so set forth her beauty and good visage, that every creature rejoiced to behold her“

Колкото до Холбайн, ето как той изобразява Ана фон Клеве:

1

Жената гледаща от портрета се харесва на Хенри и той се съгласява на брака. Когато обаче в Англия пристига истинската Ана, усмивката бързо угасва от лицето на Хенри.

Достатъчно показателно е че дори първата им брачна нощ така и не била консумирана. Гневното обяснение на Хенри към Кромуел за това е, че „тялото и миришело лошо и имала остри гърди“. В резултат на това няколко месеца по-късно бракът е разтрогнат.

Как точно е изглеждала в действителност Ана фон Клеве, никога няма да узнаем. И слава Богу.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!