Марлон Брандо: най-лошото момче на киното

| от chronicle.bg |

Във всяко поле на изкуството има личности, които радикално променят начина, по който възприемаме тяхната сфера. 

Жорж Брак и Пабло Пикасо например променят представите ни за пространство с кубизма. Ив Сен Лоран и Шанел пращат модата в немислими дотогава измерения с тоалети като костюма и малката черна рокля (Шанел), женският смокинг, роклята „Мондриан“ или тренчкота (Ив Сен Лоран)

Еквивалент на горните имена в киното е Марлон Брандо. Роденото в Небраска момче, пристига в Ню Йорк през 1943 г. да учи актьорско майсторство при известната Стела Адлер и за краткия период от 3 години успява да наложи името си. Той не променя само начина, по който младите актьори след него възприемат актьорството, но и отношението на публиката към това какво означава добрата игра на екрана и на сцената.

Брандо се гмурва в нова епоха на психологически реализъм, при който актьорът трябва да извади своите лични минали преживявания, за да може да усвои природата на персонажа. Дори тези, които не са привърженици на метода на Станиславски, накрая признават значението на това течение и талантът на неговите последователи.

Когато Мрлон Брандо изгрява, стилът му е твърде революционен, за да бъде приет с отворени обятия. Някои критици и колеги го определят като непохватен, мърморещ млад мъж, който се губи на сцената. След редица провали и култивиране на таланта обаче, този мъж предизвиква пълен обрат в преценката на критиците. Проблемът не е, че той е назад, а обратното – всички останали трябва да го настигнат.

Легендата гласи, че когато Елиа Казан изпраща Брандо в лятната къща на Тенеси Уилямс да чете репликите на Стенли Ковалски в „Трамвай Желание“, в началото драматургът си мисли, че пред  него стои електротехникът, на когото се е обадил да оправи инсталацията. Вече влюбен в новия електротехник, той звъни на Казан и го пита кога най-накрая ще се появи този нов актьор.

През 1957 г. се състои премиерата на „Трамвай Желание“ на Бродуей. Вече е официално: Марлон Брандо е необикновен актьор, който прави на пух и прах дотогавашните представи за актьорска игра. Неговият животински, съблазнителен вид и агресия му спечелват обожанието на публика и критици. Скоро след това започва аферата му с киното – драматичният военен филм „Мъжете“ на Стенли Крамър. Още с първите си филми актьорът се доказва и на широкия екран и в началото на 50-те години вече всички знаят името му.

Кариерата му има много възходи и спадове, но едно е сигурно – мъжът с прилепнали дънки, кожено яке и мръсна бяла тениска е най-лошото момче на Холивуд и най-революционният актьор на ХХ век. В силните му години, момчета искат да бъдат като него – да свалят жените, да бъдат бунтари, но и нежни. Извън киното, Марлон Брандо прави революция и в лайфстайла на американския мъж (а от там и на американската жена). В галерията горе можете да видите филмите му, които препоръчваме да гледате на рождената му дата и не само. 

 
 

Около света за плюс-минус 24 часа: най-странните часови зони на земята

| от chronicle.bg, по CityMetric |

Ако летите от Лондон към Мадрид (който се намира на запад от столицата на Великобританя), местите стрелките на часовника си напред. Ако пък летите от Испания до Португалия, ще пристигнете час по-рано от часа на заминаването си.  Това са само част от странностите на различните часови зони по света.

И докато в България спорим дали е по-добре да се водим по лятното или астрономическото (зимно) часово време, по света има места, където при слагането на границите на съответната часова зона, сякаш липсва всякаква логика. Е, логика винаги има, макар и трудно да може да бъде проследена.

Часовите зони са любопитен аспект от съществуването ни още откакто 26 страни се събират във Вашингтон през 1884 г. за т.нар. Меридианска конференция. През 40-те Хитлер принуждава Франция да спре да води по средното гринуичко време (GMT) и слага край на „амстердамското време“, според което Холандия върви с 20 минути преднина пред Лондон. В определен моменти от историята един малък тихоокеански архипелаг изиграва американците, като буквално променя времето на друг ден в опит да се измъкне.

И въпреки че часовите зони са за предпочитане пред това всеки град да сам да определя времето си (както е било в миналото), те водят до редица странични ефекти. Ето някои от най-странните часови пояси  в света.

Standard_World_Time_Zones

Китай

Третата по големина страна в света заема огромна площ от Азия (обхваща 6 меридиана). Страната е толкова голяма, че ако се водим по гринуичкото време, слънцето в най-източната й точка в най-дългия ден от годината изгрява в 7:24, а в западната – чак в 11:29. И въпреки тази огромна разлика, в Китай има една единствена часова зона. По този начин в някои от градовете, светлата част на деня започва едва след 10:00. Стига се дотам, че някои градове използват свои собствени неофициални часови пояси.

В резултат на това, ако преминете границата между Китай и Афганистан, ще преместите часовника си три часа назад. Това е най-драстичната смяна на времето между две граници.

Гренландия

Гренландия е друга голяма държава, която функционира по подобен начин. Почти цялата страна се води по т.нар. часова зона GMT-3, което означава, че държавата е с 4 часа назад от „родителя“ си, Дания. Въпреки това, няколко малки покрайнини на островната държава държат на своето.

Въздушната база Туле, управлявана от САЩ, е в часова зона GMT-4, докато около нея всички са в часова зона GMT-5. А метеорологичната станция Danmarkshavn  пък следва гринуичкото време. В същото време единствено града Скорсби (или Кангертиттивак), се намира в зона GMT-1, в която попадат само той, Азорските острови и остров Кабо Верде.

Нюфаундленд

Намиращ се близо до Гренландия, остров Нюфаундленд е избрал своя собствена зона, избягвайки уредените иначе зони в голямата Канада. Страната е разделена на няколко пояса – започвайки с GMT-4 на изток, през GMT-5 в Торонто и Квебек, GMT-6 в Уинипег, GMT-7 в Едмънтън до GMT-8 във Ванкувър на запад.

Нюфаундленд обаче решава да се разграничи и решава да попадне в часова зона GMT-3,5.

Главната причина за това е, че островът е бил отделна колония, когато са основани часовите зони, и е имала правото да основе своя такава. Близо сто години по-късно, когато островът е присъединен към Канада, се правят опити да се промени времето, но те са осуетени.

Не стига всичко това, ами остров Сен Пиер и Микелон (с население 6 080 души), държи да се придържа към часова зона GMT-3, която основно е валидна само в определена част от Бразилия.

Половин час

Подобен е случаят и с още няколко страни, които са решили да бъдат половин час напред спрямо основните часови появи.

Такива са Иран (GMT+3,5), Афганистан (GMT+4,5), Индия (GMT+5,5) и Бурма (GMT+6,5). Така и не е ясно какво е наложило тези странности.

Но Индия например и била свидетел и на по-големи абсурди, случили се преди да обяви независимост. Такива са тогавашните три главни зони: Бомбайско време (GMT+4:51), Мадраско време (GMT+5:21) и Калкутско време (GMT+5:54).

В същата категория попада и Северна Корея, която е в зона GMT+8,5.

Непал

Непал е запазила част от старото определяне на часовите зони, когато за еталон се е приемало времето, което слънцето е перпендикулярно на земята  (пладне). Така и до днес страната се води в часова зона GMT+5,75, тъй като пладне в столицата Катманду е 5 часа, 41 минути и 16 секунда напред от гринуичкото време.

Австралия

На теория не е трудно. Голяма страна, чийто изток е в зона GMT+10 и в GMT+8 на запад. Логиката е по средата да е GMT+9.

Но не. Средните щати на Австралия попадат в часови пояс GMT+9.5. Не само това, но и южните щати Южна Австралия, Ню Саут Уелс, Тасмания, Виктория следват лятното часово време, докато останалите следват астрономическото (зимното). Така на практика през половината време от година, в Австралия попадат пет часови зони.

И за да бъдат нещата още по-объркани, австралийският град Юкла, с население от 86 души, изобретява своя собствена часова зона – GMT+8,75.

Очевидно с малко настояване, дори времето може да придобие относително значение. И можем да обиколим света за плюс-минус 24 часа и три четвърти. 

 
 

Коя е думата на годината според Оксфордския речник?

| от chronicle.bg |

Щеше да е много хубаво думата да напомня само на Бритни и нейната песен, но не и когато Оксфордският речник я обяви за дума на годината.

Отново сме в онова време, когато (както показва тенденцията от предходните години) някоя дума с отрицателно значение става събирателна за цялата година. През 2017 г. беше леко обнадеждаващата нова дума в английския „youthquake“ (социално сътресение, предизвикано от революционна промяна сред младите хора), преди нея „post-truth“ (пост-истина).

Тази година е ред на думата „toxic“, която беше избрана от Оксфордския речник за дума на 2018 г. – токсичен, в смисъл на „отровен“, „зловреден“, „морално разрушителен“ и „опорочаващ“.

През последната година 45% повече хора са търсили значението на този термин в сайта на Oxford Dictionaries в сравнение с предходни периоди.

„Токсичен“ се отнася почти до всички явления, които белязаха годината… буквално и преносно“ коментират редакторите на речника, цитирани от Time. Думата е избрана не толкова заради броя на търсенията, а най-вече заради широкия обхват от теми, които обхваща.

Думата е свързвана и със сексуалното насилие и патриархата, тъй като съчетанието toxic-masculinity (токсична мъжественост) е едно от най-търсените за последните месеци. Друг аспект е свързан с притесненията на хората за околната среда и собственото им здраве (токсичен газ, токсични отпадъци).

„Toxic“ идва от гръцкото „toxikon pharmakon“, означаващо  „отрова за стрели“. Първото свидетелство за фигурирането й в Оксфордския речник е от 1664 г. в една книга за горите.

Сред претендентите за дума на годината са били „techlash“ (събирателно между „technologies“ и „backlash“, символизиращо негативна реакция) и „gaslighting“ (психологическо влияние върху човек, имащо за цел да внуши на обекта, че няма здрав разум). Освен тях в класацията попадат и  „incel“ („неумишлено самотни“ – субкултурно обозначение за мъже, които не успяват да намерят приятелка и обвиняват жените за това, че ги лишават от „правото им на секс“), „overtourism“ – „предозиране с туристи“ и „big dick energy“ – „високо самочувствие с покритие“.

 
 

Who the f*** is Alice? На мода е Цвети с кафето!

| от Теньо Гогов |

Теньо Гогов е сценарист, певец и автор на „100 истории„. Той пише настоящия текст като действащо лице в прословутата реклама на кастинга „Годината, в която стана известен“.

“Винаги съм усещала, че ти, именно ти си най-големият проблем на нашето общество”. И заливащ се от смях емотикон. Това написа преди няколко дни на стената ми приятелка-адвокат – в разгара на скандала с клипчето за Студентската телевизия. Клип, за който написах сценария.

Честно казано, с това бих могъл и да приключа този текст.

Но понеже е статия, а не телеграма, вероятно е прилично да дам още малко дължина.

Първо ще кажа какво този материал няма да е. Няма да е моето оправдание. Не защото нямам с какво да оправдая творческите си решения за клипа, а защото едва ли на някой друг, извън мене, това му е супер важно. Мисля, че публиката рядко си прави труда да разбере личния свят на когото и да било.

Тя прилича малко на енергичен джак ръсел – винаги хуква по посока на хвърлената пръчка, но никога не стига до това да я намери в тревата. Просто се разсейва.

Всъщност, ще разкрия само един по-личен факт покрай моето участие в скандала. Намесих се в него по собствено желание и то в момент, в който вече бях напуснал проекта за Студентска телевизия. Защо си тръгнах – да кажем, „несходство в характерите“ с някои ключови фигури. Сред които, между другото, и самият Башар.

Казвам, че си избрах да се намеся, защото наистина беше въпрос на избор. Някои от участниците в създаването на клипа и до днес не замесват имената си в скандала и никой не ги „дъвче“.

Това нямаше как да е моят избор, защото ми се стори твърде нередно целият хейт да се излива върху Башар Рахал, независимо в какви отношения съм с него. Трябваше хейтът да се разпредели, за да не бъде премазан от негативизъм един човек. Един. Човек.

Толкова по въпроса дали съм фен на гавренето с хора в уязвима позиция, унижението на секретарки, жени с кафета и прочее.

На който му се занимава – да си направи някакви изводи.

Казах какво тази статия няма да е. Сега да кажа и какво ми се иска да е. Иска ми се накрая да носи оптимизъм. И да звучи позитивно. Струва ми се, че това никак няма да ни навреди – ей така, като народ.

Като казах народ – една препратка към френския народ. Робърт Чалдини, „бащата“ на социалната психология, дава следния емблематичен пример от епохата на Френската революция. Формалният повод за избухването на революцията е любопитен – Луи XVI свиква, а няколко дни по-късно решава да разпусне събранието на Генералните щати – орган, който не е бил свикван в продължение на почти 2 века. Поколения французи нямат никаква представа какъв точно е този орган, с какво се занимава и дали изобщо е важен. В интерес на истината, не е бил много важен – имал е функцията главно да аплодира краля и да хвали неговите мъдри решения за майка Франция.

И все пак – събранието е разпуснато и народът полудява. Според Чалдини, това се дължи на един много интересен рефлекс на човешката психика. Изглежда, че човек може да изкара много дълго време без нещо, което е нямал, но дадеш ли му го замалко и после да му го отнемеш – в мозъка става страшно. Истинска революция.

Е, подобна беше реакцията и покрай клипа за Студентската телевизия.

Народът разбра, че изобщо има такова нещо като Студентска телевизия, едва от рекламното клипче за кастинга. Иначе „Алма матер“ съществува главно на хартия. Тя не се излъчва по никоя кабелна мрежа, защото има нищожен бюджет и не може да произведе програма. Всъщност, дори да можеше, спорно е колко хора биха гледали един вътрешно-ведомствен университетски канал.

Обаче клипчето излезе в социалните мрежи и сума народ скочиха да бранят академизма и високия стил. На една несъществуваща телевизия.

Никой не им беше казал, че неотдавна самият Университет е взел решение да търси комерсиално бъдеще за канала си. Защото, за да се привлече външен инвеститор, той ще иска комерсиална програма, от която да може да си върне парите.

Всъщност, ако има враг на студентската телевизия, то това е най-вече мизерията. Но да говорим за по-хубави работи.

Между другото, имаше нещо хубаво в бурната реакция покрай клипа. Щом все още някой в тази държава се ядосва заради ценности като просвета, образование и университети, значи има надежда.

Но си струва да се направи един тест. Предлагам ректорът да открие банкова сметка, която да набира средства за качествена академична програма на телевизия „Алма матер“ и всеки, който е написал дори един гневен коментар към нашия клип, да преведе 50 лева по сметката. Защо ли? За да може идеалите и ценностите да му струват нещо.

Както е струвало на Евлоги и Христо Георгиеви. За които някой написа, че трябвало да станат и да си тръгнат заради клипчето. Братята Георгиеви са се “бръкнали”. А не са писали само гневни статуси във фейсбук.

Ако човек не е готов да го заболи поне малко за каузата, която твърди, че защитава, значи нещо не е наред. Като общество, ние трябва да се научим да плащаме цена за добрите неща, които искаме.

Като например българските медии. Удивих се, че в устрема си да защитават престижа и морала на журналистическата професия, водещи телевизии у нас потъпкаха елементарни правила на същата тази професия. бТВ и „БГ он еър“ взеха от мен уж уточняващи интервюта по темата за клипа, но в ефир пуснаха толкова малко и толкова тенденциозно окастрено съдържание, че самият аз не успях да разбера какво съм казал.

Предаването Култура.бг по БНТ пък тотално забравиха за обективността и поканиха коментатори за скандала, които приличаха на взод за разстрел. Голямо пуцане срещу хора, които дори не бяха в студиото да се защитят. На единия от стрелците, доцент Орлин Спасов от ФЖМК, искам да кажа: „Господин доцент, достатъчно беше просто да кажете, че клипът не ви харесва. Нямаше нужда непременно да ме изкарвате и долен чалгаджия и човек без вкус. Защото не ме познавате. Ако смятате, че нашият клип е продукт без вкус – поне вие бъдете човек с вкус и етика. За да бъдете алтернатива. А сега – здравейте на нашето ниво!“

Между другото, от запенване срещу клипа, никой не обърна внимание на няколко детайла в кастинг кампанията. Някой видя ли, че бяхме сложили уважение към телевизионните професии „бекстейдж“ – сценаристи и организатори? Бяхме ги нарекли „важните хора зад кадър“. Кога за последно чухте някой да казва на невидимия човек в България, че е важен? И възможно ли е една и съща кампания едновременно да иска да унижава и да уважава? Все едно. Минала работа.

Този текст е към края си. Преди да свърши, искам да изкажа уважението си към Цвети „с кафето“ – момичето, което преживя много тежки емоции заради това, че жертвоготовно се снима като секретарката в клипа. Защото малкият ни екип направи всичко без пари и с лични усилия. А иначе Цвети е майка, висшистка, кадърна и организирана млада жена, която от години работи в СУ. Тя понесе стоически целия хейт – една жена пострада, в името на това други хора да твърдят, че защитават правата на жените. Странна логика, но да сме живи и здрави.

А иначе, „Цвети наистина вече стана известна“– последната реплика от рекламата заживя. И това искам да го кажа на всички студенти, които мечтаят за кариера с писане: Думите ви имат сила! Вие имате сила! Използвайте я за добро! Понякога дори и ще ви се получава.

 
 

Може да не ти харесва, че пушим, ама ще търпиш!

| от Вучето |

Тук ще стане дума не толкова за изконното право на човек да има своите пороци, колкото за правото, което българинът (както и белогвардеецът, есесовецът и севернокореецът) обича да налагат. То няма нищо общо с римското право, не се разпростира на хиляди страници и на практика не се практикува в общества, за които легитимността, позитивността и справедливостта  на правото са от особена важност. Затова и правните норми са изградени така, че да се разглеждат не толкова като закони на свободата, а по-скоро като закони на принудата. Lex punit maioris minoris etatis. Законът на мнозинството наказва малцинството. Или казано на по-народен език: Който не е като нас да го духа!

В случая – да духа цигарения дим.

Конкретна причината за този текст беше една реплика, която чух в един от дейли епизодите на популярното реалити ВИП Брадър – Most Wanted. Жени Калканджиева вече си беше пийнала порядъчно, а когато е на градус бившата миска хич не е мила и добра. Затова когато друга съквартирантка, Никита Джонсън, повдигна темата за пушенето и се възмути, че Къщата е заприличала на газова камера, Калканджиева побесня. Общо взето спорът между двете дали да се пуши или да не се пуши постоянно и навсякъде завърши с класически нокдаун на по-гласовития опонент, т.е. на пушача. След като другите непушачи не се оплакват, че димът им пречи, и ти няма да се обаждаш! Няма да проявяваш претенции и няма да ми се правиш на потенциална жертва на белодробения рак!  Така де, ако не ти изнася, взимай си самолетчето обратно за Швеция и си живей там здравословно до 200-годишна възраст с орлите. В България е така – всички пушат!  А нали запомнихте как беше вездесъщото правило: Lex punit maioris minoris etatis…

Нека си припомним, че до забраната на тютюнопушенето на някои обществени места през 2012 г. се стигна след много усилия и мъки. Родилни направо. Депутатите от тогавашното Народно събрание трябваше да съберат цялата си воля, за да се обявят срещу едва ли не най-милото на българина (след ракията).  Ама просто нямаше как – цяла Европа нази гледаше и щяхме да се изложим пред чужденците, ако бяхме останали по-назад от ЕС, където законът действаше ефективно вече от години. След приемането на закона обаче нито броят на пушачите намаля (както се очакваше), нито нетолерантността към непушачите изчезна, нито пък намаля.  Тя просто се трансформира в скрита омраза, зле гримирана като лицемерна търпимост. Никой не харесва непушачи те, защото само мрънкат, че се тровят пасивно заради вредния навик на другите. А пък “другите” от своя страна недоумяват как изобщо съществуват хора, които могат да се кефят на сутрешното кафе, без да си запалят една-две цигарки с него. И после още три-четири… Добре де пет-шест и… хоп!… то станало обед. Идеално, най-после малко време за една цигара, че това не е живот иначе.

През изминалите години обаче законът нито спомогна за намаляване броя на тютюнопушещите в България, нито успя да сплаши бизнеса със заведения по простата причина, че на много места продължи и все още продължава да се прилага само де юре. Де факто обаче там където се е пушило, пак ще се пуши. И имаше даже сериозна опасност това да се случи още тази година, когато депутатите за малко не гласуваха предложението за промени в Закона за здравето. Промените предвиждаха хотелите, заведенията , корабите, летищата и стадионите да имат обособени за пушачите зони. Да му се не види, казаха си пушачите, пак ни прецакаха.

Или пък не? Понеже на практика пушачите никога не са били прецакани. Е, може би само малко, когато на няколко пъти вдигнаха цените на цигарите, но определено не и когато почнаха да слагат страховити картинки на детски гробове, почернели дробове и разядени от тумори крайници върху кутиите. Никой не се стресна. Никой не се замисли. Понеже пушачите са безсмъртни, а хората от картинките най-вероятно са актьори, така че хайде, моля ви се, ходете плашете гаргите в полето!

Не съм пушачка. От време на време, много рядко, пуша от другите цигари. Но иначе всичките ми приятели пушат. Баща ми пушеше. Бившият ми пушеше. Живея в Дания, където пушенето е разрешено в питейни заведения с определена квадратура. В това отношение страната е изключение не само от другите скандинавски страни, но и от всички останали страни-членки на ЕС. Трябва да си призная, че понякога толкова много ми липсва катраненият въздух, че ходя да си пия бирата точно в тези заведения. И даже ми е мазохистично приятно! Така че би било крайно лицемерно и нагло от моя страна да изляза на някой площад и да почна да скандирам, че искам пушачите на сапун. Това признание  сигурно ви вкарва в леко недоумение за какво тогава е цялата тази дандания, след като на мен лично пушенето не ми пречи.

Ами просто е. Защото пушенето е гадно.  И ако не изглеждаш супер секси с цигара в ръка като Дарил Хана, Джеймс Дийн, Ръсел Кроу или Ума Търман от “Криминале” по-добре изобщо да не пушиш. Колкото и фантастично и невероятно да звучи на българина, подобни закони за забрана на тютюнопушенето на обществени места всъщност са доказали през годините положителния си ефект за драстичното намаляване роя на пушачите, както и за подобряване цялостното здравословно състояние на нациите. Този път обаче ще се въздържа от привеждането на статистически резултати в подкрепа на твърденията си, защото дори  и без тях е очевидно, че “на запад” отдавна вече не е модерно да се пуши. А не непушачите не им се налага да мълчат и да търпят.