Марк Стронг: „Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията“

| от chronicle.bg |

Има факти, има измама, има и истина. Истина е, че „Дълбоката държава“ („Deep State“) има потенциал да се превърне в новата телевизионна мания. Напрегната, водеща до пристрастяване драма, с участието на възхвалявания от критиците Марк Стронг и придобилия популярност от „Игра на тронове“ Джо Демпси,  чийто финал на премиерния сезон по FOX е на 22 май от 22 часа.

„Дълбоката държава“ държи под напрежение, като потапя зрителите в безмилостния свят на шпионажа, където все по-рядко срещаната сред шпионите съвест може да стане причина за смъртта им и за тази на близките им.

Марк Стронг прави своя пробив с емблематичната за 90-те години драма „Our Friends in the North“. Започва да се появява често по телевизията в сериали като „Prime Suspect“, „Sharpe’s Mission“ и „Band of Gold“. През 2004 е номиниран за награда на БАФТА за ролята си на Хари Спаркс от гангстерския сериал „The Long Firm“. Озвучавал е също и много от епизодите от семейната поредица на BBC, Who Do You Think You Are?“ Част от филмите, в които е участвал Марк, включват „Мрежа от лъжи“, „Сириана, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Враг номер едно“ и „Kingsman: Тайните служби“. Той живее в Лондон със супругата си Лиза, която е продуцент. В „Дълбоката държава“ играе пенсионирания шпионин Макс.

Първата ти роля в телевизията е преди доста време. Какво те накара да се върнеш към малкия екран?

Честно казано, историята. Мисля, че това е най-хубавото на малкия екран. Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията, понеже хората имат дистанционни и още много канали и неща за гледане. И, ако нещо не им хареса, няма да го гледат. Снимал съм доста филми и си дадох сметка, че много от наистина добрите сценаристи се насочиха към телевизията, което не е изненада за никого. Имах желание да се върна, ако ми попадне нещо подходящо, и затова изчетох доста сценарии. Имах късмета, че получих доста предложения и това беше най-вълнуващото. Определено ми грабна вниманието. Исках да разбера какво ще стане после. Хареса ми факта, че действието се пренася от Бейрут във Франция, после във Великобритания. Има също и прескачания във времето. Сцени, които те пренасят в миналото, а и историята не ви се поднася на тепсия. Това не е разказ за глупаци, историята е заплетена и трябва да се следи внимателно. Точно по мой вкус.

Беше ли ти трудно да приемеш дългосрочен проект и да се снимаш за телевизията след всичко, което си постигнал в киното?

Когато снимаш филм, може да имаш само 15 или 20 снимачни дни за период от няколко седмици. Това е доста примамливо, особено когато имаш семейство и не искаш да се отделяш от тях за дълго време. Например, току що снимах филм в Торонто, чиито снимки продължиха 6 седмици. Моито снимки траяха пет седмици, през които идвах и си отивах. Така че наистина трябва да помислиш добре преди да приемеш ангажимент за три или четири месеца, особено, когато са в чужбина. Но, както казах, такава ми е работата и „Дълбоката държава“ беше най-интересният проект сред сценариите, които прочетох, и просто исках да участвам. Да, ангажиментът е по-дълъг, но ако проектът е добър, с удоволствие приемаш.

Deep State -- First Look -- Pictured: Mark Strong as Max Easton
© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Сериалът се снима в Южна Франция, Лондон и Бейрут, а има и различни скокове във времето, така ли?

Действието в Пиренеите е в настоящето, новият живот на Макс е във Франция. Действието в Лондон също се развива в наши дни. Отделът го кара да се върне на работа, за да изпълни една последна задача, и през първите няколко епизода човек осъзнава, че действието се развива в две времеви рамки. Както и в един от филмите ми, „Дама, поп, асо, шпионин“, в сериала има две времеви рамки. Спомням си, че героят на Гари Олдман имаше чифт очила, а после в книгата искаше да ги смени по някаква причина. Сега си мисля, че един второкласен режисьор би направил очилата съвсем различно – едната времева рамка с големи оранжеви очила, а във втората рамка със зелени очила. Но нашият режисьор каза, че в реалността човек би избрал подобни на тези, които е имал, и в живота наистина е така. Той не искаше да поднесе на зрителя всичко наготово и точно това ми хареса в „Дълбоката държава“. Нещата се повтарят и трябва сами да разберете кое действие се развива в миналото, но има няколко сцени, в които това се разбира съвсем ясно. Това е един наистина отлично заплетен сюжет, който разказва различни истории и ти позволява да ги изживееш, и накрая осъзнаваш, че всичко е по-сложно отколкото си мислил в началото. Има няколко времеви рамки и герои в Бейрут и Ливан, но трябва сами да разберете къде се намират. Предполагам, че това е нещото, което прави филма вълнуващ.

Снимахте в Мароко, който ще пресъздаде съвременния Бейрут. Как ти се стори?

Страхотно. Там имате възможност да направите неща, които не бихте могли да направите другаде. С цялото ми уважение, там е като сценична площадка и ние снимахме предимно навън, а не в някой склад или на зелна стена и разликата е наистина огромна. Прашно е, а също и горещо, както се очаква да е в Бейрут и Ливан, така че това също е плюс.

„Дълбоката държава“ застъпва ли сериозни политически въпроси?

Политиката е свързана предимно с намесата на Запада в Средния Изток. Моралът и етиката са свързани с това, както и със станалото след войната в Ирак. Сериалът засяга страничните ефекти, с които се сблъскваме в настоящето, така че темата е съвсем актуална. Но тук е засегната само политиката на световната сцена, а не на конкретни групи.

Какъв шпионин е Макс?

Стар. Бил е много добър, един от най-добрите, но се е пенсионирал. Оттеглил се е преди 10 години, има ново семейство и е излязъл от играта. Така се случва, че му се налага да се върне и той се справя отлично с работата си, но не се е занимавал с това от 10 години и вече гледа през погледа на един по-възрастен човек. Така че моралът, етиката и ежедневните задачи, както и насилието, което го заобикаля, са пречупени през гледната точка на един по-зрял мъж, а не като някой младок, който първо стреля, а после пита.

Mark Strong FOX Deep State DStv
© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Предлагат ти повече шпионски роли отколкото на другите актьори. Има ли нещо конкретно, което търсиш в един сценарий, за да приемеш ролята?

Конфликт. Това е най-интересното. Ако има някакъв конфликт, значи и ролята е интересна. Шпионите са интересни, но не знам защо напоследък са толкова много. Вероятно, защото е много драматично. В шпионския свят има доверие, предателство, измяна, насилие, оръжия и двойни игри. Това си е чиста драма. А аз съм изиграл доста шпиони. Може би, защото усложненията при тях са интересни и при Макс не е по-различно. Той е човек, който се опитва да живее живота си и да се измъкне от онова, което счита за нечестна игра или институция, а именно шпионажът. Но няма избор. Налага му се да върши неща, които обикновените хора биха счели за престъпление, за да разреши проблема и да се върне при децата си, неговите две малки момиченца.

Той прилича ли на Джеймс Бонд?

Той е мръсният Джеймс Бонд. Джеймс Бонд има всякакви джаджи и е много привлекателен. Мисля, че на Макс му се налага повечко да се поизцапа, за да се справи. Матю споменава този аналогичен шпионски свят, от който много се интересуваме. Лично аз мисля, че той е по-интересен от дигиталния свят. Забавното е, че „Сириана“ разглежда идеята, че технологията е попречила на хората да общуват. Че шпионите вече не говорят помежду си за това, което се случва, защото за всичко се грижат дронове и компютри. Героят на Клуни е архаичен и си мисли, че може да говори с хора на терен, който не съществува. А ние се върнахме отново в света, където човешките взаимоотношения са важни и не всичко опира до компютри и дронове.

Като спомена мръсна игра, сцената с изтръгването на ноктите в „Дълбоката държава“ прилича ли си с известната сцена от „Сириана“, където твоя герой измъчваше Джордж Клуни?

И то доста, бих казал. Матю вероятно ви е казал,че е голям почитател на „Сириана“, който е един страхотен филм и наистина пресъздава чудесно този свят. Ако успеем да пресъздадем същата атмосфера, значи сме се справили добре.

Какви са отношенията между Макс и сина му?

Обтегнати. Много напрегнати, защото съм го изоставил, когато е бил на 14. И оттогава постоянно отсъствам и не съм му бил истински баща. А сега той е влязъл в тайните служби, поел е по стъпките на баща си и при това се справя отлично.

Правил ли си някакво проучване за шпионската роля?

Трудно е, защото шпионите съществуват, но са много потайни. И наистина, не се шегувам, много ми е трудно да разбера как живеят по този начин. Трудно ми е да разбера как някой може да води такъв двойнствен живот. Сигурно им е много трудно да издържат. Не мога да кажа как трябва да се изиграе. Трябва да помисля за себе си, да си представя как бих постъпил, ако децата ми са в опасност и наредят да направя нещо такова. Как ще се почувствам? Така че проучването е трудно. Аз мога да боравя с оръжия, така че не ми е проблем да го правя. Мога да се справя с каскадите и гонките, но съм сигурен, че, ако попитате повечето истински шпиони, те ще ви кажат, че в реалността няма толкова стреляне и преследване като във филмите, но все пак трябва да има и драматичен ефект. Вероятно в реалността има повече бумащина. Но всички знаем за МИ6 и възприемаме идеята за „Отдела“, който обединява хора от МИ6 и ЦРУ. Осъзнаваме, че съществуват хора в сянка, които управляват тайни операции.

Премина ли някакво специално обучение за работа с оръжия?

Да, наложи ми се да мина допълнително обучение. Мога да се справя с малък пистолет, но снайперът е не само тежък, но и невероятно сложен. Така че прекарах доста време, за да се науча се наглася стойката, как се разпъва приклада, как се зарежда пълнителя и как се разглобява всичко. Прекарах доста време с Марк, който отговаряше за оръжията, и отделих много часове да разглобявам снайпера, за да изглежда сякаш знам какво правя, което винаги е забавно.

Някои сцени са много напрегнати. Трудно ли ти е да се отпуснеш след снимачен ден?

Понякога ако сцената е напрегната и емоционална, няма начин да не пренесеш част от нея в личния си живот. Това става най-вече в театъра. Ако играеш в пиеса, която изисква някакви епични, емоционални изблици, и правиш това всеки ден по осем пъти в седмицата, не е възможно да не ти се отрази в дългосрочен план. Спомням си, че играх в една пиеса, „Мостът“, и в продължение на шест месец ставах все по-тъжен и не можех да разбера на какво се дължи. Тогава осъзнах, че е така, защото всяка вечер се качвам на сцената, преживявам емоционална травма, на никой от останалите не им се налага да го правят, и това се повтаря осем пъти в седмицата. И в някакъв момент това ти се отразява. При филмите е по-лесно, защото тези напрегнати моменти са еднократни.

101_deepstate__mg15210-1-cropped
© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Планираш ли да се върнеш към супергеройските филми?

Харесва ми, когато актьорите казват направих това, направих онова и избирам да правя това. Не съм сигурен, че можете да съдите нечия кариера, освен в ретроспекция. Можете да погледнете назад и да си кажете „О, това го направих по случайност.“ Затова никога не правя планове. Веднъж обясних, че това е като игра на шах с кариерата. Не мисля, че ако се преместя там, това ще ме отведе еди къде си и ще бъде чудесен ход, ще ми донесе награда или ще ми осигури покана от голямо студио или нещо подобно. Това е пълна заблуда, не мога да го направя и не искам. Просто преглеждам сценариите, които получавам. И ако се появи някой добър супергеройски филм, няма причина да не приема ролята. Просто преди известно време се наредиха един след друг. Изиграх доста злодеи един след друг и започнаха да ме питат какво ще стане, ако продължа да играя само злодеи? Отвърнах им, че нещата ще се променят и няма да играя повече злодеи. И точно така стана. След известно време злодеите изчезнаха и се появиха добрите. После имаше вълна от супергерои, а след това и те изчезнаха и отново се появиха злодеите. Хубавото в случая е разнообразието, което всеки актьор много обича, и винаги съм възприемал всяка следваща роля като различна от предишната. Тази година снимах един филм в Прага, „The Cather Was A Spy“, и в него участват страхотни актьори – Пол Радд, Пол Джамати, Джеф Даниелс, Сиена Милър и Гай Пиърс. Сценарият е невероятен, малко старомодна американска история за един бейзболен кечър от 30те години, който става шпионин. А щом приключихме, отидох да снимам съвсем различен филм с Итън Хоук и Ноуми Рапас, който се казва „Стокхолм“. Разказва се за един банков обир през 1973, от който се ражда термина „Стокхолмски синдром“ и това беше един спокоен и набързо заснет филм за 21 дена. След това си починах един ден и се отправих насам, за да се отдам на един добре организиран ангажимент за три-четири месеца. Всички са толкова различни.

Как се справяш с преминаването от една роля в друга?

Вече съм свикнал. Доста сеподготвях за „Стокхолм“ докато бях в Прага. Във всеки удобен момент се подготвям за следващата роля и разнообразието от роли и сюжети поддържа интереса. Нямам някакво твърдо правило дали ще снимам супергеройски филм или не. Някои супергеройски филми са толкова раздути, че имат обратен ефект, а други се появяват от нищото и се оказват страхотни. Например, „Пазители на галактиката“ е великолепен. Струва си да се включиш, когато се появи нещо такова. Но е трудно да се разбере само от сценария дали нещо ще стане хит или не. Никой не отива на работа с мисълта, че проектът ще се провали. Всички си мислят, че ще се получи и, ако това не стане, то е защото този прекрасен бизнес, в който работим, има толкова различни пластове – светлини, камери, актьорска работа, сценарий, озвучаване, да внимаваш да не пострада някой, подбор. Всички, целият екип, трябва да положи усилия, за да се получи добре и точно това е интересното и затова продължаваме да го правим. Затова го правя аз!

Един от предстоящите ти проекти е скандинавска драма, чийто продуцент е съпругата ти, Лиза Маршал.

Снимахме заедно драмата „The Long Firm“, на която Лиза беше продуцент, и тогава осъзнахме, че човек не бива да работи с партньора си, когато неговата работа е в различна индустрия. Аз се прибирах и я питах как съм се справил, дали съм изглеждал добре, а тя ми отвръщаше „Виж, наели сме един кран, който ми струва 5000 паунда на ден, а никой не го използва и трябва да реша какво да го правя.’Така че двата свята от които идваме, са много различни. Но очаквам с нетърпение да работя с нея по този проект, защото това е един прекрасен норвежки сериал, който така ни завладя, че буквално се метнахме на самолета, отидохме при авторите и им казахме „този сериал много ни харесва, ще ни го дадете ли?“ Знам, че имаше голям интерес от американците, но ние успяхме да се договорим с тях. Очаквах, че ще го постигнем за час-два, но прекарахме цели пет часа в преговори, а след това отидохме да вечеряме заедно. Очевидно сме ги убедили колко сме сериозни и затова ни преотстъпиха правата, така че ще го направим. Няма да е в следващите година-две, защото в момента търсим сценаристи, които да го адаптират, но мисля, че вече си имаме разпространител.

Като спомена „The Long Firm“, вярно ли е, че отначало са те мислели за твърде мил за тази роля, но жена ти ги е убедила?

Защото е знаела, че съм ужасен? Дотогава не бях играл никакви гаднярски роли, а Хари Спаркс беше истински подлец. Мисля, че когато ме препоръча за тази роля, хората си мислеха, че няма да се справя, защото не ме бяха виждали да играя злодей. А останалото е история, тя ги убеди и се получи. Спечелихме награда на БАФТА, а аз продължих да играя злодеи след това. Така че очевидно е била права.

Още ли ти е забавно да играеш злодеи?

Определено, а и това ни връща обратно към въпроса „Кой е Макс?“, на който вече отговорих. Когато правиш нещо в продължение на 30 години, начинът по който виждаш нещата, се променя. Никой не се ражда злодей, не го вярвам. Всеки има майка, сестра, дъщеря, деца, и все някаква част от тях осъзнава, че има и добро по света. Обикновено злодеите стават такива по някаква причина. Ако я откриете, това отключва характера и прави злодея по-интересен.

 
 

Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи

| от chronicle.bg |

Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…

Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?

Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.

Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.

Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.

Singer David Bowie

През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.

Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.

Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.

Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.

Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото. 

На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.

Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.

June_odd-eyed-cat_cropped

Коте с хетерохромия 

С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.

Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.

 
 

Големите тайни на малките процесори

| от Васил Шушков |

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от серията смартфони, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

Вече си поговорихме за дисплеите и камерите, гарантирали безспорния успех на серията, която превърна Samsung в лидер на пазара на смартфони. Голяма част от безкрайните нови възможности на устройствата, с които не можем да се разделим обаче, нямаше да бъдат реалност без подобренията в процесорите.

Всички имаме обща представа какво представлява процесорът – комбинация от компоненти, наложени върху миниатюрна платка, която ни позволява да отворим по-бързо Instagram на телефона или да играем най-новата екшън игра. Това е така.

Процесорите обаче са и нещо много повече: те са основният двигател на иновациите при компютрите и мобилните устройства.

Формулата е проста: колкото повече изчислителна мощ притежаваме, толкова повече неща можем да правим ефективно.

Годините иновации преодоляха всички препятствия пред това да носим в джоба си свръхмощни машини, с които можем да правим какво ли не.

Рядко се замисляме за това, но модерните смартфони, като например Samsung Galaxy S10, са впечатляващи що се отнася до чиста мощ.

Новият чипсет, произведен от Samsung – Exynos 9820 – притежава 8-ядрен процесор, като само едното от тях е над 13 пъти по-мощно от процесо

ра в марсохода Curiosity.

Първият мобилен 1GHz процесор

Историята на процесорите Exynos започва през 2010 година. Първият от серията е избран за Samsung Galaxy S, с което южнокорейската компания се превръща в първия производител, който вгражда процесор с тактова честота от 1GHz в мобилен телефон.

Това открива редица нови възможности пред устройствата от този тип и отваря вратата за използването им за множество ежедневни задачи, за които досега сме разчитали на компютър.

Exynos, чието име идва от две гръцки думи (едната означава „умен“, а другата „зелен“), е разработка изцяло на Samsung, които решават, че няма да използват друга компания, която да произвежда този важен компонент, а ще вложат усилия в собствен продукт. Този подход позволява на южнокорейската компания да създаде процесор специално за своите нужди и така оптимизира скоростта и енергоефективността му – двете най-важни характеристики за процесора в един смартфон.

Тъй като технологията на процесорите създава ограничения относно неговия размер и използваната енергия, още в Samsung Galaxy SII компанията удвоява броя на ядрата вместо просто да направи самия процесор по-голям. Ако днес трудно ще намерим едноядрени процесори, то по онова време те са навсякъде, а двуядрените наистина са иновация в смартфоните.

Именно мощта на процесора задвижва и нововъведенията.

Смартфонът от 2011 г. вече снима видео с Full HD резолюция – нещо, което нямаше да е възможно без бързия процесор, който поддържа и резолюция на екрана от 1440х900.

Да лежи на стари лаври, не е в стила на Samsung и още през следващата година компанията застава сред първите редици и удвоява отново броя на ядрата – те вече са четири, което носи два пъти повече мощ, но и 20 процента по-висока енергоефективност. Така създават първия в историята четириядрен процесор, изработен по 32 nm технология и вложен в телефон. На него трябва да благодарим и за новите функции в камерата, като например заснемането на осем снимки една след друга.

Макар че процесорите, които Samsung влага във върховата си серия, вече спокойно могат да се съревновават с лаптопите, предназначени за средния потребител, производител на смартфони №1 работи усилено и още през следващата година записва името си в историята за четвърта поредна година. Samsung Galaxy S4 става първият смартфон в света с осемядрен 28 nm мобилен процесор по технологията, която остава стандарт и до днес – big.LITTLE. С две думи, южнокорейската компания влага процесор с осем ядра, които се отличават в зависимост от задачата, която трябва да изпълняват.

618x410

Половината от тях са с тактова честота 1,6 GHz и са предназначени да се справят и с най-тежката задача, с която може да ги натоварите. Останалите са по 1,2 GHz и работят, когато не изисквате твърде много от телефона и пестят живота на батерията. Тази изчислителна мощ позволява едновременно заснемане на Full HD видео снимка с пълна резолюция.

Без да жертва батерията, наследникът Galaxy S5 увеличава мощта си до 2,1 GHz и 1,4 GHz съответно, което носи на пазара 4K видеозапис и 60 кадъра в секунда при Full HD и 1080х1920 резолюция на екрана.

Добавена реалност, лицево разпознаване и тежки видеоигри – всичко това става възможно през 2015 година, когато на пазара се появява Samsung Galaxy S6 с най-новия Exynos 7420 – първият в индустрията мобилен процесор, изграден на технологията 14 nm FinFET. Зад името се крият 20% по-добра производителност и цели 35% по-малко използване на батерията.

Мощният 8-ядрен 64-битов процесор поддържа дисплей с резолюция 3840х2400 и Ultra HD (4k). Благодарение на него смартфонът заснема и 4K видео. „Като цяло, 14 nm Exynos 7420 се усеща като с около година пред конкурентите си“, пишат тогава колегите от GSMArena.

Наследникът му се появява с 30% по-добра производителност и 10% по-малко употреба на енергия.

Освен за камерата и дисплея, процесорът е от ключово значение за скоростта на интернета. Samsung Galaxy S7 и неговият Exynos 8890 позволяват скорост на сваляне на данни от 75 мегабайта в секунда – скорост, която и днес е предостатъчна. Трябва да отбележим, че процесорът впечатлява и конкурентен производител, който решава да го вгради и в своя флагман.

И ако тази скорост на сваляне на данни ви се струва недостатъчна, още следващият модел получава 125 мегабайта в секунда (1Gbps). Но процесорът в Galaxy S8 може да се похвали с още много. Той е произведен чрез 10 nm технология, което е значителна стъпка напред, като увеличава с 27% производителността и намалява с още 40% консумацията на енергия.

Именно мощният  Exynos 8895 е в основата и на далеч по-умната камера. Специално създадена технология, с която работи, подпомага по-бързите изчисления в области като изкуствен интелект и машинно самообучение. Така S8 заснема няколко снимки и сравнява един по един 12 милиона пиксела, за да създаде възможно най-добрата снимка.

Със своите 20 ядра графичният процесор кара и геймърите вече да не включват конзолата си, дори и да са вкъщи – просто смартфонът им вече позволява впечатляваща графика на игрите.

Всъщност със S8 може да оставите не само конзолата, но и компютъра.

Мощните 8 ядра (4 по 2,3 GHz и 4 по 1,7 GHz) са достатъчни като за компютър не само на хартия. С технологията си DeX Samsung позволява на професионалистите да оставят лаптопа вкъщи в редица ситуации. Имате нужда от по-голям екран или от хардуерна клавиатура?

Именно тази технология, задвижвана от достатъчно силния процесор, отговаря на тези нужди. Свързвайки S8 с екран, получавате истински компютър с офис пакет и всички приложения, които имате на телефона си. А когато сте готови, просто го прибирате в джоба си.

Значително подобрената изчислителна мощ и намалената в пъти консумация на енергия си пробива път и чрез въвеждането редица нови технологии. Exynos 9810 в Samsung Galaxy S9 се възползва максимално от машинното самообучение.

s9gaming2

Категоризацията на снимки и търсенето на предмет или човек в албумите ви вече е по-лесно отвсякога. Смартфонът сканира мигновено и лицето ви, като позволява сигурното заключване и отключване. Самите снимки от своя страна стават несравнимо по-добри благодарение на изкуствения интелект, бързите изчисления и алгоритми, които намаляват шума и подобряват останалите аспекти. Настройката на ефекта „боке“ вече се случва на живо – още преди да сме натиснали бутона. Видеото е с 4K UHD резолюция и до 120 кадъра в секунда.

Exynos 9810 е с до 40 процента по-бърз от предшественика си, а графичният процесор – с 20%. Нарасналата изчислителна мощ вече се грижи и за сигурността на данните ви чрез криптиране на паметта.

За да отбележи подобаващо рождения ден на флагманската си серия, Samsung прави голяма стъпка напред и с процесора в S10 минава на следващото ниво. Както отбелязахме със S4, стандартът при мобилните устройва е big.LITTLE. При последния си върхов модел обаче, Samsung прави една значима промяна – осемте ядра вече са разделени на три. Първите две (2,73GHz всяко) са предназначени за пълна мощ. Други две ядра на 2,31 GHz балансират между производителност и енергийна ефективност в зависимост от нуждите ви, а останалите четири по 1,95 GHz се грижат за ежедневните задачи с минимално използване на батерията.

Иновативната архитектура носи 15% повече производителност при 40% по-малко използвана енергия.

Exynos 9820 е решително по-добър и в още едно поле, което отдавна подобрява телефона, без да го забелязваме – изкуствения интелект.

Samsung S10 има отделен хардуерен акселератор, който изпълнява AI задачи 7 пъти по-бързо от предшественика си. Значителното подобрение идва от факта, че процесорът вече е толкова мощен, че може да ги изчисли сам – без да има нужда да ги изпраща до сървър.

exynos 9820

Големите и ярки дисплеи на Samsung ни изкушават и да гледаме филми на телефона, докато пътуваме например. Тук отново на помощ идва процесорът с няколко възможности, които ни дава.

Първата е осезаемо по-бързата скорост на сваляне на данни – вече до 2Gbps, ако операторът ви поддържа такава. Това означава, че филм с размер 3,7 GB може да бъде свален за около 15 секунди. Втората е да гледате и филми с още по-високо качество – до 8K резолюция. Самият той поддържа и заснемане на видео с такава резолюция. А третата е възможността да ги съхранявате.

Samsung S10+ е първият телефон в света, който има 1 TB памет (1024 GB), което позволява свалянето и запаметяването на огромен брой филми и цели сезони на сериали, както и прехвърлянето им с невиждани досега високи скорости от компютър на телефона.

Устройството е снабдено с керамичен гръб, което освен много красив, го прави и изключително издържлив на удари и надрасквания. А 12GB RAM помагат за светкавична скорост на изпълнение при многозадачност.

1170x924

Крайният резултат от 10 години иновации в линията Exynos и Galaxy S е следният: според класацията на Geekbench, следена зорко от всички в индустрията, която черпи данни от приложение, което потребителите си качват на телефона, трите варианта на Galaxy S10 (S10, S10+ и S10e) окупират първите три места.

Още не знаем какви подобрения ще донесе следващото поколение процесори, но вече знаем, че Samsung са уверени в способността си да произвеждат такива. И съвсем наскоро обявиха, че навлизат и на пазара на процесори за лаптопи, настолни компютри и сървъри. И конкуренцията определено трябва да се притеснява.

 
 

Лабиринтът на Минотавъра – дешифриране на един мит

| от Георги Марков |

Легендата за Минотавъра си остава една от най-плашещите и в същото време най-познати епизоди на общоевропейското културно наследство.

Забулен в зората на средиземноморската цивилизация, този стар като самата история разказ е роден в първия от блестящите центрове на Европа – Минойски Крит. Възможно ли е обаче историята и археологията да хвърлят нова светлина върху този вечен мит и да го приближат смразяващо близо до реалността?

Нима можем да си представим, че легендата е нещо повече от полет на мисълта, повече от бронзовите и мраморни изображения и фреските, някога украсявали дворците на Крит?

Митът

Богатата древногръцка митология има няколко любими мотива, като сред тях особено силно изпъкват връзките между смъртни жени и олимпийски богове, неограничената самодоволна гордост на някои царе (позната с древногръцкия термин хюбрис) и наказанието, което всеки трябва да понесе за нея.

Легендата за Минотавъра по изкусен начин комбинира и трите теми. Могъщият владетел на Крит цар Минос се възгордява прекомерно, забравя ограниченията на своята човешка природа и се самопровъзгласява за господар на моретата, отказвайки да извършва жертвоприношения на бог Посейдон, повелител на водната шир. Посейдон, подобно на брат си Зевс, не е особено търпелив и благосклонен към подобни предизвикателства и решава да накаже самозабравилия се владетел. За целта той изпраща на бреговете на Крит неземно красив бик, който пленява вниманието на Пасифа, съпругата на Минос. Царицата не успява да устои на божественото животно и скоро се оказва бременна с плода на противоестествената си страст. Смазаният от позора на изневярата Минос успява да привлече на служба най-известния и гениален творец в цяла Гърция – ненадминатия Дедал, който заедно със сина си Икар започва да проектира специален подземен дворец затвор – Лабиринт. В него невярната царица ражда ужасяващо създание с тяло на мъж и глава на бик, притежаващо неутолим апетит за човешка плът.

Ала слуховете за божественото наказание скоро се разпространяват из целия гръцки свят. Още по-лошо – тъй като Крит владее моретата, дори горди градове като Атина са принудени да плащат на Минос тежки данъци. Налогът на атиняните е особено жесток – всяка година седем невръстни младежи и седем девойки, избрани сред най-благородните фамилии на полиса, трябва да отплават за чертозите на Крит. Там ги очаква зловеща съдба – един по един, те стават жертва на Минотавъра сред тънещите в мрак коридори на Лабиринта.

Ала когато Тезей, смелият син на цар Егей, предлага доброволно да се принесе в жертва, гневът на боговете най-сетне се уталожва и те решават да помогнат на младежа да се пребори с чудовището. Макар и съвсем млад, Тезей е обречен да се превърне в един от най-известните, могъщи и обичани герои в цялата древногръцка митология. С помощта на богинята Атина Палада той спечелва сърцето на критската принцеса Ариадна, дъщеря на Минос. Тя му дава кълбо прежда, с което да намери пътя си из Лабиринта. В епичен сблъсък Тезей съумява да победи Минотавъра и да спаси останалите атински младежи и девойки – в знак на благоволение Посейдон вдига проклятието си върху Крит, а едно от най-ужасните чудовища е изпратено в подземния свят.

Разкопаният Лабиринт в Кносос
Разкопаният Лабиринт в Кносос

Разкриването на Лабиринта

В продължение на хилядолетия тази история пленява въображението на десетки поколения из цялото Средиземноморие, а в последствие се разпространява из Европа. Художници, скулптори, поети и писатели ѝ отдават голямо внимание – тя се оказва великолепен нравоучителен материал за опасността от неконтролираната човешка гордост. Ала до самия край на XIX в. никой дори не може да си представи, че в нея може да се съдържа дори зрънце истина.

Крит затъва в провинциална, селска изостаналост и няма човек със здрав разум, който да свърже неугледния, беден остров с легендата за имперски блясък, недостижимо могъщество и слава. През втората половина на XIX в. обаче, поредица от археологически открития ще започне да подкопава това, което интелигентните и образовани европейци считат за здрав разум. Историята на свой ред скоро е принудена да направи първите си сериозни крачки в разгадаването на древните митове. Сензационните открития на Хайнрих Шлиман при Троя и Микена хвърлят мост между хилядолетията и с един скок преодоляват бездната между легендите и историческия факт. Неизбежно е Крит рано или късно също  да привлече вниманието на професионалните археолози.

Местоположението на най-значимия от всички древни градове на острова, Кносос, е открито съвсем случайно през 1878 г. от местен жител, който носи името на царя от легендата – Минос Калокайринос.

Повече от две десетилетия по-късно, през 1900 г., сър Артър Еванс пристига в Крит с твърдото намерение да разкрие една от най-великите мистерии на всички времена. Ала Еванс, за разлика от аматьора Шлиман, е изключително добре образован археолог, завършил Оксфорд, ходеща енциклопедия по антична история и митологията на егейския регион. Но дори и той не може да си представи важността и мащаба на чакащите го открития. Пред смаяните погледи на англичанина и неговите сътрудници местните работници неуморимо започват да разкриват една от най-великите археологически находки на всички времена – дворецът на Минос в Кносос.

Кносос - реконструкция
Кносос – реконструкция

„Дворец“ обаче се оказва неточно определение – всъщност става дума за огромен град, чието население в дните на пълния му разцвет вероятно достига 100 000 души. В началото академичните авторитети опитват да нагодят сензационните открития в шаблона, предложен от Шлиман – универсална егейска цивилизация с общ произход. За Артър Еванс обаче е очевидно, че Кносос не само е значително по-стар, но и съвсем различен от културна гледна точка от археологическите обекти в континентална Гърция.

Оксфордският учен осъзнава, че се е натъкнал на нещо, което ще преобърне учебниците по антична история с главата надолу.

Ала най-шокиращото откритие тепърва ще излезе на бял свят. Eкипите скоро се натъкват на структура, чиято функция трудно подлежи на адекватно обяснение. Архитектурният план на находката не оставя съмнение – става дума за лабиринт, силно напомнящ историята за Минотавъра. На смаяните археолози и историци за пръв път ще се наложи да разгледат легендата от напълно сериозна научна позиция.

Минойската култура и важността на образа на бика

Разкопките на сър Артър Еванс са едва първата стъпка в разкриването на една от най-впечатляващите древни цивилизации, далеч по-стара от Троя и Микена. Много скоро историците трябва да признаят, че в зенита на своето могъщество (18-15 в. пр. Хр.) Крит може да си съперничи с Хетското царство и Египет на фараоните. Пулсиращото сърце на тази култура е морската търговия с империите на древния Изток, която концентрира несметни богатства за господарите на Крит.

Повечето Велики Сили на този период – Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство – базират мощта си на сухопътни армии, докато Крит разчита на непобедимата си флота. Една от първите особености, която силно изненадва археолозите по време на разкопките в Кносос, е очевидната липса на укрепления и градски стени. Ала когато характеристиките на минойската цивилизация започват да се разкриват по-ясно, обяснението идва от само себе си – никой враг не би могъл да се добере до острова, защитаван от многобройната му флота.

Фреска с минойски бик - разкопки в Крит
Фреска с минойски бик – разкопки в Крит

Най-важният религиозен символ на минойската цивилизация е бикът – синоним на божествена сила и на мъжкото начало на вселената. Царят, чиято власт е абсолютна и неоспорима, вероятно едновременно с това изпълнява ролята и на върховен жрец на култа към свещеното животно. Глави на бикове се появяват повсеместно и в различни форми в минойската материална култура – във фрески, статуи, дори в ежедневни вещи и домашни мебели. Следователно не бива да се изненадваме, че древните цивилизации в източното Средиземноморие, а вероятно и самите критяни, асоциират културата на острова с бика. Историците са почти единодушни, че древните гърци заемат бика като символ на Зевс – а следователно и на върховната божествена сила – именно от Крит.

Разкодиране на мита – смръзяващи кръвта открития

Всичко казано дотук обаче не ни приближава до обяснение на конкретните елементи от мита за Минотавъра. Артър Евънс е първият изследовател, който следва очевидната връзка между критската иконография на бика и легендата, но археологията и историята се нуждаят от по-богат набор от доказателства, за да разгадаят мистерията.

Разкопките в Кносос продължават дълго след като основният комплекс на двореца е обстойно проучен. През 70-те години, германски екип археолози, работещ в Кносос, се натъква на поредното откритие – цели купчини човешки кости са намерени в една от ямите на дворцовия храм. Анализът не оставя съмнение, че те принадлежат на деца, вероятно на възраст между 12 и 14 години. Работата на германските археолози потвърждава една от старите хипотези за религиозните практики на минойската култура – те вероятно са включвали човешки жертвоприношения и дори форми на канибализъм.

Едновременно с това историците на периода (първата половина на II хил.пр.Хр.) се обединяват около тезата, че Крит упражнява строга политическа доминация над по-голямата част от континентална Гърция, която почти сигурно включва и Атина. Едно по едно малките, разпръснати парчета на пъзела започват да се нареждат в обща картина.

Канибалистичните ритуали на минойския култ към бика изискват човешки жертвоприношения – вероятно на деца между 10 и 15 годишна възраст. При положение, че това е държавна религия, изискването на човешки данък от подчинените градове допълнително подсилва усещането за могъщество и неоспорима власт сред минойския елит. Историците изказват добре аргументираната теза, че главата на бик почти със сигурност е присъствала като част от тези ритуали – може би като символична вещ, иконографски шлем или подобие на корона, носена от царя-жрец. Ако тези ужасяващи ритуали са се случвали в храмов комплекс, който притежава плана на лабиринт, нима би било трудно за древните хора да превърнат смразяващата кръвта церемония в метафизичен акт, наложен от самите олимпийски богове?

Дворецът в Кносос
Дворецът в Кносос

Истинският Минотавър?

Ако следваме логиката на тази хипотеза, то Минотавърът наистина е съществувал – той се припокрива с ужасяващия образ на царя-жрец, свещенодействащ в храмовия комплекс на Кносос. Откритието на детските кости притеснително близо съвпада с един от централните елементи на легендата – че чудовището се храни с плътта на невръстни младежи и девойки.

Твърде интересно е и участието на Тезей в цялата история – защото изследователите изказват интересна хипотеза и за неговата роля. Около 1500-1400 г.пр.Хр. Крит бързо започва да залязва в резултат на поредица от негативни събития – природни бедствия, политически проблеми и ранните нашествия на т.нар. „морски народи“. От това в най-голяма степен се възползват градовете в Егейска Гърция, които в следващите столетия ще доминират региона. Символичният начин, по който принцът на Атина слага край на критското проклятие, може би е алегория за реалното изместване на центъра на властта в Източното Средиземноморие.

Така историята и археологията успяват увлекателно да дешифрират един от най-пленяващите древногръцки митове и да ни убедят, че легендата за Минотавъра може да се окаже далеч по-близка до реалността, отколкото някога сме си представяли.

 
 

Как една група изкара $20 000 в Spotify с тишина

| от chronicle.bg |

Мълчанието е злато и през 2014 една малко известна американска фънк банда под името Vulfpeck взима тази поговорка присърце. Тя издава албум, съставен изцяло от тишина, и го качва в популярния музикален сайт Spotify. В резултат на това бандата изкарва малко над $20 000 от слушания – най-високият хонорар, който са изкарвали от сайта дотогава. Ето историята на „Sleepify“.

Sleepify-album-cover

Обложката на Sleepify

Според фронтмена и пианист на Vulfpeck, Джак Стратън, идеята за албума се появява по време на разговор между него и известния музикален продуцент Рон Феър. Стратън отбелязва, че бил заинтригуван, конкретно след като Рон му казал, че кавърът на Lady Marmalade, който прави за „Moulin Rouge“, може да се купи легално, само ако човек си купи целия саундтрак към филма.

Той си спомня странния начин, по който Рон е бил горд от това, че хората трябва да платят $18 долара, за да слушат един конкретен хит, и как определил ситуацията като „страшна победа“. Това накарало Джак да се замисли как човек би могъл да изиграе музикалната система днес, по-конкретно Spotify. 

За тази цел Стратън влиза в профила на групата в Spotify и се опитва да пресметне колко пари изкарват от едно слушане на тяхна песен. Стига до сумата от $0,56, което е малко по-малко от обещаваните от сайта $0,8 и все пак приемливо. Vulfpeck-at-rockwood-october-4-2013

Част от Vulfpeck на сцена

След това той се заравя в мистичния и километричен текст „Правила и условия“ на сайта, където открива, че за едно „слушане“ се приема слушане на песен за повече от 30 секунди. Тогава му идва и идеята: защо просто не направи албум с 30-секунди звукови файлове с тишина?

Първоначалния стремеж на бандата не е да прецака системата на Spotify, а (доста благородно) да събере пари за турне, което ще бъде безплатно за феновете й. Според Джак, бандата получава стотици предложения за участия от феновете си из цяла Америка, но просто не може тръгне на турне поради липсата на средства. Както обикновено е случая с не толкова популярните групи.

Музикантите смятат, че схемата ще е успешна, ако броя на феовете им, които плащат за онлайн услугата и ще изслушат албума, е в хилядите.

Това ни довежда до самия албум „Sleepify“ – кръстен така, защото групата иска хората да си го пускат нощем, докато спят. Той има 10 „парчета“ като всяко от тях е дълго по 31 или 32 секунди. В тон с темата за съня, името на първата песен е Z, на втората – ZZ, на третата – ZZZ и така нататък.

Първоначално албумът има малко слушания, предимно заради малката фен база на Vulfpeck. Скоро обаче различни групи, както и музикални сайтове, намират произведението и го споделят в профилите си в социалните мрежи, което значително вдига слушанията. До степен, в която дори се публикуват ревюта за албума. Някои от тях твърдят, че той е характерен с „първостепенна минималистична естетика“, а други – че е „фина, любопитна работа, която изкушава слушателя да чуе какво може да дойде по-нататък“.

Дори Spotify намират албума за забавен. Говорителят на компанията, Греъм Джеймс, го нарича „оригинална шега“ и „производен на песента на Джон Кейдж“. Второто визира композицията на Кейдж 4’33“, която е просто 4 минути и 33 секунди тишина. Мнението на Spotify обаче се променя, когато албумът започва да набира милиони слушания и не изглежда, че скоро ще спре.

Компанията осъзнава, че „Sleepify“ може да вдъхнови и други изпълнители на сайта да направят същото, съответно мило и възпитано моли Vulfpeck да го свали, защото нарушава правилата и условията им. Въпреки няколко запитвания от групата кои точно правила и условия нарушава, което е съвсем в реда на нещата като имаме предвид, че в песните няма нецензурен или обиден език (…), а по това време Spotify няма клауза за песни с тишина, компанията отказва да даде обяснение.

Затова и групата решава да не маха албума си и това принуждава Spotify да го премахне самостоятелно. Ход, което до голяма степен дразни групата, а членовете й заявяват „Може би щеше да е по-добре за сайта, ако го бяха свалили веднага, а не чак след като се изписа толкова много в пресата“.  Също така се подчертава, че въпреки премахването на техният албум, дълъг 5 минути и половина, на сайта все още може да се слуша 4’33“ на Джон Кейдж. 

В отговор на свалянето на „Sleepify“ Vulfpeck пуска нов „албум“, озаглавен „Official Statement“ (от англ. – Официално становище), който просто съдържа (немузикално) обяснение от бандата за ситуацията, кратък инструментал на пиано и като последен акт на протест – 30 секунди тишина.

В крайна сметка песните в „Sleepify“ са слушани около 5,5 милиона пъти, от което бандата изкарва малко над $20 000, които Spotify все пак й изплаща. Ако калкулираме, ще установим, че това е доста по-малко на слушане, отколкото Стратън първоначално предполага – около $0,3 вместо $0,5. И все пак – парите са достатъчно за национално турне в няколко града като Лос Анджелис, Ню Йорк и Ан Арбър, с вход свободен за феновете.

Когато по-късно питат самите членове на групата какво самите те мислят за албума – дали според тях е променил или разкритикувал критериите за музика и дали е показен за тогавашното положение в музикалната индустрия – Стратън отговаря „Виждам го като произведение на изкуството – или там нещо такова.“