shareit

Следващият проект на Лука Гуаданино ще бъде сериал за HBO

| от chronicle.bg |

В последните две години името на Лука Гуаданино доби популярност далеч отвъд независимото кино. Започвайки от „Призови ме с твоето име“ през 2017 г., а миналата година излезе Suspiria. И макар последният филм да не се представи добре от гледна точка на приходи, Гуаданино определено е име, което ще чуваме все по често.

Предстои да видим следващия проект на италианския режисьор, който се присъединява към отбора  на HBO, за да режисира един от бъдещите им оригинални сериали.

Сериалът носи заглавието „We Are Who We Are“ (букв. „Ние сме тези, които сме“). Действието се развива в Италия, а историята разказва за двама тийнейджъри, които живеят във военен лагер. Фрейзър Уилсън и Кейтлин Харпър са близки познати, които околните подозират че са повече от приятели. Но Фрейзър тъгува по своя приятел от родния град, Марк, като същевременно с това влиза в романтични отношения с по-възрастен от него войник на име Джейсън.

Снимките на сериала би трябвало да започнат през май и да приключат през октомври, като епизодите би трябвало да са осем. Гуаданино пише сценария заедно с Паоло Джордано и Франческа Маниери.

От всички телевизионни гиганти, чийто конвейери работят на пълно обороти, бълвайки какво ли не, едва ли има по-добро място за  естетиката на Гуаданино от HBO. Това, което е сигурно, е че италианецът отново ще ни достави визуални наслади под формата на страхотни кадри, а предвид свободата, която компанията дава на своите режисьори, „We Are Who We Are“ ще си струва гледането отвсякъде.

 
 
Коментарите са изключени

Къде ли щяхме да сме, ако не бяха спрели Dymaxion от производство

| от |

Представете си кола, която побира 11 човека, завива много рязко, има прекрасен разход на горива и вози спокойно с 200 км/ч. Човек на име Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър измисля именно такава кола през 1933 и дори успява да създаде няколко напълно работещи прототипа. Този елегантен, аеродинамичен автомобил е наречен Dymaxion.

Хенри Форд дава на Бъки няколко от по-ранните си V8 двигатели, с които да експериментира и които в комбинация с капковидната и лека каросерия на автомобила са причината за високата скорост. Разходът на колата е 12 километра на литър, което за времето си е забележително. Колата е с предно предаване и е дълга 6 метра, но въпреки това може да маневрира изключително рязко, защото всъщност отпред има две статични колела, но отзад има едно колело, с което завива. Тази конфигурация обаче ще направи колата и доста проблемна за управление, особено при компенсиране на страничен вятър. Тя ще е причината и за затриването на целия проект.

BuckminsterFuller1

 

Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър

Бъки има големи планове за Dymaxion – основният от които е да й сложи крила и да я направи летяща, когато се разработят подходящи материали и двигатели, но това никога няма се случи.

През 1933 един от прототипите може да бъде забелязан да обикаля на показ из Чикаго. Именно там автомобилът ще участва във фатален инцидент, който първоначално се смята, че се дължи на задната му гума и заради който инвеститорите ще си вземат парите и ще се оттеглят от целия проект. Впоследствие Dymaxion е оневинен, когато разследване разкрива, че другият водач е виновен, но щетите от черния пиар вече са нанесени и няма връщане назад.

Dynamaxion 1933

Копие на Dymaxion от 2010 

По-късно, в книгата „The Age of Heretics“, авторът Арт Клайнър ще напише, че истинската причина колата да бъде зарязана е банкерите, които заплашват Chrysler, че ще спрат заемите, ако не зазими проекта, защото смятат, че колата ще превземе пазара и ще навреди на продажбите на другите коли, които вече са по магазините. Дали това е така и дали са били прави, никога няма да узнаем.

Наистина впечатляваща машина за времето си. От трите оригинални прототипа само един е запазен и се намира в Националния автомобилен музей в Рено, Невада.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция

| от |

Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.

В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.

Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.

BASA-1735K-1-344-11-Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169

След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.

За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.

BASA-GB-453-4-23-4-Gabrovo_(cropped)_01

Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253

След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.

Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.

Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от  100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво. 

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени