Когато картините оживеят: Джейк Джиленхол в трейлъра на „Velvet Buzzsaw“

| от chronicle.bg |

Изпитвали ли сте страх, когато погледнете определена картина? Онова неприятно усещане, не само че сте наблюдаван, но и че всеки момент човекът от платното ще застане до вас… и нещата няма да се развият добре?

Ако сте от този тип параноици, то тогава не гледайте следващия филм с участието на лудия Джейк Гиленхол, който за пореден път демонстрира огромния мащаб на актьорския си потенциал.

„Velvet Buzzsaw“ приковава още със синопсиса си. Гиленхол играе арт критика Морф Вандеуолт, чиято задача е да курира изложби и да подбира най-добрите произведения на изкуството. Когато се среща с картините на мистериозно починал художник, нещата започват да излизат извън контрол. Картините „оживяват“, а Вандеуолт се опитва да убеди останалите, че те трябва да бъдат заключени. Във времето на социалните медии обаче, разпространи ли се нещо, не можеш да предотвратиш ефекта и много скоро Вандеуолт е трябва да направи вечният избор – парите, властта и славата струват ли колкото човешкия живот?

Режисьорът на смразяващия „Nightcrawler“, Дан Гилрой отново ще работи с Гиленхол и прекрасната Рене Русо. Във филма ще играят още Джон Малкович, Тони Колет, Зоуи Аштън, Том Стъридж и др. Този път той влиза в колаборация с Netflix, които застават зад този трилър.

Премиерата на „Velvet Buzzsaw“ ще бъде на филмовия фестивал „Сънденс“ този месец, а в Netflix може да бъде гледан от 1 февруари. Гледайте трейлъра:

 
 

Трейлър на „Documentary Now!“: Това не е Марина Абрамович

| от chronicle.bg |

В новия сезон на „Documentary Now!“ в ролята на Марина Абрамович се появява… Кейт Бланшет. Участват още Таран Килам, Джон Мулани и Оуен Уилсън. Пародията наистина си заслужава поглед.

За тези, които имат нужда от още малко убеждаване – IFC пусна трейлър на шестте епизода. 

Сериалът се присмива на манията по документални филми. Първият сезон има 6 серии, които правят трибют на документалния формат по забавен начин. Поръчват се втори и трети сезон още преди да е излъчен първият епизод на първия сезон.

Режисьор отново е Алекс Буоно, а сценарист – косъздателят на сериала Сет Майерс. Майкъл Кийтън също се в епизода „Batsh*t Valley“.

 
 

Най-инстаграмското пътешествие, на което можете да отидете

| от chronicle.bg |

Ако планирате следващото си пътешествие с мисъл за последователите си в Instagram и другите социални мрежи, забравете за плажове, планини и гори. Всеки може да отиде на пясък, вода, хълмове и дървета.

Това, в което трябва да инвестирате, е класически американски трип по известния Route 66.


Вижте тази публикация в Instagram.

#route66 #grandcanyon #america #usa

Публикация, споделена от Dom (@goldbron) на

Пътят спечели гласуване за най-инстаграмска дестинация в анкета на компанията за автомобили под наем Hertz. Той започва от ветровития град Чикаго и приключва от другата страна на САЩ, в Лос Анджелис, като минава през най-живописни и нестандартни пейзажи. Известни забележителности са Гранд Каньонът и Калифорнийският щатски път, както и няколко творения на човека, например, вторият най-голям люлеещ се стол в света, в Мисури, и Ранчото за кадилаци в Тексас. Второто е любопитна арт инсталация на стърчащи от земята коли, покрити с графити. Вие също можете да нарисувате нещо, ако носите спрей със себе си.

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

#EveryoneLoveEveryone ☮

Публикация, споделена от Ola Duçkallari King (@ola_duckallari) на

 

 

 

 

 

 

 
 

Хората с висок морал по-рядко имат чувство за хумор

| от chronicle.bg |

Хората с висок морал е по-малко вероятно да бъдат забавни или да се смеят на чужди смешки, твърди се в ново изследване. По този начин те създават впечатление на „покровителствени или прекалено стриктни“, твърдят учените от Университета в Сингапур.

В изследването си те откриват, че високият модал всъщност може да повреди на имиджа на човек. „Въпреки че прекалено моралните хора често са адмирирани за постъпките и характера си, те могат да бъдат приети и негативно заради ограниченията, които си налагат. Заради нравите си те избягват или нарушават по-свободни и безгрижни ситуации, което пък може да ги развали и за останалите. Така че не винаги целомъдрието ще ви бута напред – в някои случаи дори може да вреди.“

В изследването са използвани шеги и мемета.

Хуморът, който се използва, целенасочено прекрачва някои граници, за да притесни хората с висок морал. „Те могат да проявяват и да се наслаждават на шеги стига те да не нарушават границите на благоприличието“, пишат учените в изследването си. „Конкретно служителите и мениджърите с такава ценностна система могат да са много полезни за бизнеса, особено с вярността си и доверието, с което се ползват. Но техният принос може да има цена като погледнем от социална гледна точка.“

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи?