shareit

Кога ще е българската премиера на филма за Майкъл Джексън „Leaving Neverland“?

| от chronicle.bg |

След като предизвика оживени дискусии в САЩ, новият документален филм за Майкъл Джексън, „Напускайки Невърленд“ (Leaving Neverland) предстои да бъде видян и от българската публика тази пролет.

Документалният филм на HBO „Напускайки Невърленд“ изследва отделните, но успоредни преживявания на двe малки момчета, Джеймс „Джими“ Сейфчук (тогава на 10 г.) и Уейд Робсън (тогава на 7 г.), и двамата приятели с Майкъл Джексън. Децата и семействата им не се познават, но имат сходни истории с Краля на попа. Те и техните семейства биват поканени в неговия чуден свят, в годините, в които той е на върха на кариерата си.

Интервютата на Сейфчук, сега на 37 г., и Робсън, сега на 41 г., допълнени с тези на членове на семействата им, пораждат противоречиви чувства и усещане за свиване в стомаха. „Напускайки Невърленд“ рамкира портрет на трайни емоционални щети, изследвайки сложните усещания, които карат двамата мъже да се изправят пред спомените си след толкова години и то след като и двамата вече са станали бащи.

Продуциран и режисиран от Дан Рийд (познат от номинирания за награда Еми „Шарли Ебдо: Три дни на ужас“ / Charlie Hebdo: Three Days of Terror, 2015 и „Ужас в мола” / Terror at the mall, 2014 – и двата оригинални продукции на HBO), „Напускайки Невърленд“ разказва в две части от по 1 час и 56 минути тази полемична история от личния живот на Майкъл Джексън. Премиерата и на двете части в онлайн стрийминг платформата HBO GO и в HBO OD е на 8-ми март.

Двете части ще се излъчат по телевизионния канал HBO в две поредни вечери на 10-ти и 11-ти април от 21:00 часа.

Джеймс Сейфчук е дете-актьор от калифорнийския град Сими Вали. През 1986 г., когато е на осем години, той участва в реклама на Pepsi заедно с Джексън. Двамата се сприятеляват и Майкъл става близък приятел на семейството му в рамките на месеци.

Уейд Робсън е дете-танцьор от Бризбейн, Австралия. През 1987 г., едва петгодишен, той се среща с Джексън зад кулисите на сцената, на която печели конкурс за танцьори-двойници в родния си град. През 1990 г. майката на Робсън, Джой, приема поканата на Майкъл за уикенд на цялото семейство в имението му, когато се формира и тяхното по-близко приятелство.

Майкъл Джексън се вписва в живота и на двете семейство поотделно, но по сходен начин. Подходът му е отворен, положителен и воден от демонстриране на искрено приятелство към съответното детето. И за двете семейства Майкъл става доверен близък приятел и ментор, изразявайки приятелската си привързаност към двете момчета, но в същото време бавно ги изолира от семействата им. Най-ярките спомени и на двамата мъже от онези им години са свързани именно с посещенията им в ранчото на Джексън „Невърленд“, намиращо се северно от Санта Барбара. И двамата описват престоя си там като място от детските сънища – увеселителен парк пълен с игри, екзотични животни и безкраен достъп до бонбони и забранена от от родителите им храна.

Тези посещения постепенно започват да включват нощувки, при които Майкъл и съответното дете спят в една спалня, а родителите са отделно.
И Робсън, и Сейфчук описват как това, което е започнало като забавно преспиване в една стая е довело до интимен контакт. Робсън е на седем години, когато нещата се променят, а Сейфчук е на 10. Скоро, както болезнено си спомня Сейфчук, почти всяко невероятно място в Невърленд е белязано от сексуален контекст.

През 1991 г., с подкрепата на Джексън, майката на Робсън се мести с него и дъщеря си Шантал в Лос Анджелис, за да подпомогне развитието на кариерата на сина си като актьор. Това решение разделя семейството, оставяйки бащата на Робсън, по-големия му брат и баба им в Австралия. Във филма на HBO братята и сестрите на Робсън говорят за тази дистанция на фона на сближаването на Джексън с Робсън и майка им.
От самото начало Джексън внушава на Робсън и Сейфчук, че трябва да пазят сексуалния си контакт в тайна. Робсън си спомня, че Джексън му казал, че и двамата ще влязат в затвора до края на живота си, ако някой разбере.

WADE ROBSON MEETS MJ FIRST TIME

В тийнейджърските си години и двете момчета откриват, че имат паралелно специално място в живота на Майкъл и че това, което всеки от тях е смятал за специално, всъщност се случва и на друг. Въпреки това те запазват лоялността си към него, обвързани със сложната емоционалност на отношенията свързани с насилие. През 90-те години, когато към Джексън са отправени публични обвинения за сексуална злоупотреба с малолетни, защитата на Джексън призовава Робсън и Сейфчук. Тогава и двамата категорично отричат и пред родителите си и пред обществото, че Джексън се е държал непристойно с тях.

Робсън става един от най-успешните младо хореографи от поколението си и работи с NSYNC и Бритни Спиърс в разгара на кариерата си. Успехът му обаче е белязан от тъга и депресия. Сейфчук се реализира като режисьор и рок музикант, но също се сблъсква с пристъпи на депресия и пристрастяване. И двамата днес са женени и са бащи на момчета. Гледайки как синовете им порастват, емоционалните им терзания се засилват и опита им да притъпят спомените от миналото се провалят. Това отпушва с пълна сила травмите от сексуално насилие десетилетия след като се е случило.

На ръба на емоционалните си кризи и двамата мъже стигат до точка, в която искат да споделят истината на членовете на семейството си. Днес, години след пребиваването си в „Невърленд“ те решават да говорят и да разкажат историите си.

Документалният филм на HBO бе излъчен първо на филмовия фестивал „Сънданс 2019“, а първите отзиви от медиите за разтърсващи. „Ролинг Стоун“ го описва като „труден за гледане, още по-труден за игнориране, невъзможен е да се забрави … портрет на храброст“, репортерът на „Холивуд Рипортер“ го нарича „мъчителен, сложен и сърцераздирателен“, а Variety описва документалния филм като като „опустошително мощното и убедително свидетелстване“.

 
 
Коментарите са изключени

Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта

| от |

„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.

Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.

gettyimages-122315015-594x594

Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?

Column_temple_Artemis_Ephesos_BM_Sc1206_n3

Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453

Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.

Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.

1663_Giordano_Der_Heilige_Michael_anagoria

Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844

Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.

gettyimages-534251098-594x594

Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.

По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.

Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.

gettyimages-534251730-594x594

В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.

Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.

gettyimages-591975268-594x594

Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.

В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

| от |

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени