shareit

Кога ще е българската премиера на филма за Майкъл Джексън „Leaving Neverland“?

| от chronicle.bg |

След като предизвика оживени дискусии в САЩ, новият документален филм за Майкъл Джексън, „Напускайки Невърленд“ (Leaving Neverland) предстои да бъде видян и от българската публика тази пролет.

Документалният филм на HBO „Напускайки Невърленд“ изследва отделните, но успоредни преживявания на двe малки момчета, Джеймс „Джими“ Сейфчук (тогава на 10 г.) и Уейд Робсън (тогава на 7 г.), и двамата приятели с Майкъл Джексън. Децата и семействата им не се познават, но имат сходни истории с Краля на попа. Те и техните семейства биват поканени в неговия чуден свят, в годините, в които той е на върха на кариерата си.

Интервютата на Сейфчук, сега на 37 г., и Робсън, сега на 41 г., допълнени с тези на членове на семействата им, пораждат противоречиви чувства и усещане за свиване в стомаха. „Напускайки Невърленд“ рамкира портрет на трайни емоционални щети, изследвайки сложните усещания, които карат двамата мъже да се изправят пред спомените си след толкова години и то след като и двамата вече са станали бащи.

Продуциран и режисиран от Дан Рийд (познат от номинирания за награда Еми „Шарли Ебдо: Три дни на ужас“ / Charlie Hebdo: Three Days of Terror, 2015 и „Ужас в мола” / Terror at the mall, 2014 – и двата оригинални продукции на HBO), „Напускайки Невърленд“ разказва в две части от по 1 час и 56 минути тази полемична история от личния живот на Майкъл Джексън. Премиерата и на двете части в онлайн стрийминг платформата HBO GO и в HBO OD е на 8-ми март.

Двете части ще се излъчат по телевизионния канал HBO в две поредни вечери на 10-ти и 11-ти април от 21:00 часа.

Джеймс Сейфчук е дете-актьор от калифорнийския град Сими Вали. През 1986 г., когато е на осем години, той участва в реклама на Pepsi заедно с Джексън. Двамата се сприятеляват и Майкъл става близък приятел на семейството му в рамките на месеци.

Уейд Робсън е дете-танцьор от Бризбейн, Австралия. През 1987 г., едва петгодишен, той се среща с Джексън зад кулисите на сцената, на която печели конкурс за танцьори-двойници в родния си град. През 1990 г. майката на Робсън, Джой, приема поканата на Майкъл за уикенд на цялото семейство в имението му, когато се формира и тяхното по-близко приятелство.

Майкъл Джексън се вписва в живота и на двете семейство поотделно, но по сходен начин. Подходът му е отворен, положителен и воден от демонстриране на искрено приятелство към съответното детето. И за двете семейства Майкъл става доверен близък приятел и ментор, изразявайки приятелската си привързаност към двете момчета, но в същото време бавно ги изолира от семействата им. Най-ярките спомени и на двамата мъже от онези им години са свързани именно с посещенията им в ранчото на Джексън „Невърленд“, намиращо се северно от Санта Барбара. И двамата описват престоя си там като място от детските сънища – увеселителен парк пълен с игри, екзотични животни и безкраен достъп до бонбони и забранена от от родителите им храна.

Тези посещения постепенно започват да включват нощувки, при които Майкъл и съответното дете спят в една спалня, а родителите са отделно.
И Робсън, и Сейфчук описват как това, което е започнало като забавно преспиване в една стая е довело до интимен контакт. Робсън е на седем години, когато нещата се променят, а Сейфчук е на 10. Скоро, както болезнено си спомня Сейфчук, почти всяко невероятно място в Невърленд е белязано от сексуален контекст.

През 1991 г., с подкрепата на Джексън, майката на Робсън се мести с него и дъщеря си Шантал в Лос Анджелис, за да подпомогне развитието на кариерата на сина си като актьор. Това решение разделя семейството, оставяйки бащата на Робсън, по-големия му брат и баба им в Австралия. Във филма на HBO братята и сестрите на Робсън говорят за тази дистанция на фона на сближаването на Джексън с Робсън и майка им.
От самото начало Джексън внушава на Робсън и Сейфчук, че трябва да пазят сексуалния си контакт в тайна. Робсън си спомня, че Джексън му казал, че и двамата ще влязат в затвора до края на живота си, ако някой разбере.

WADE ROBSON MEETS MJ FIRST TIME

В тийнейджърските си години и двете момчета откриват, че имат паралелно специално място в живота на Майкъл и че това, което всеки от тях е смятал за специално, всъщност се случва и на друг. Въпреки това те запазват лоялността си към него, обвързани със сложната емоционалност на отношенията свързани с насилие. През 90-те години, когато към Джексън са отправени публични обвинения за сексуална злоупотреба с малолетни, защитата на Джексън призовава Робсън и Сейфчук. Тогава и двамата категорично отричат и пред родителите си и пред обществото, че Джексън се е държал непристойно с тях.

Робсън става един от най-успешните младо хореографи от поколението си и работи с NSYNC и Бритни Спиърс в разгара на кариерата си. Успехът му обаче е белязан от тъга и депресия. Сейфчук се реализира като режисьор и рок музикант, но също се сблъсква с пристъпи на депресия и пристрастяване. И двамата днес са женени и са бащи на момчета. Гледайки как синовете им порастват, емоционалните им терзания се засилват и опита им да притъпят спомените от миналото се провалят. Това отпушва с пълна сила травмите от сексуално насилие десетилетия след като се е случило.

На ръба на емоционалните си кризи и двамата мъже стигат до точка, в която искат да споделят истината на членовете на семейството си. Днес, години след пребиваването си в „Невърленд“ те решават да говорят и да разкажат историите си.

Документалният филм на HBO бе излъчен първо на филмовия фестивал „Сънданс 2019“, а първите отзиви от медиите за разтърсващи. „Ролинг Стоун“ го описва като „труден за гледане, още по-труден за игнориране, невъзможен е да се забрави … портрет на храброст“, репортерът на „Холивуд Рипортер“ го нарича „мъчителен, сложен и сърцераздирателен“, а Variety описва документалния филм като като „опустошително мощното и убедително свидетелстване“.

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Патерностерът – най-якият асансьор на света

| от |

На Патерностерът му липсват повечето основни части, които стандартният асансьор има. Той, например, никога не спира да се движи и не разполага с врати или копчета. Всъщност кабинките му дори не се забавят, за да дадат възможност на пътниците да се качват и да слизат. Въпреки ексцентричните си характеристики, Патерностерите имат голяма фенска база, което до голяма степен обяснява защо тези необичайни асансьори продължават да съществуват.

Како виждате, този вид асансьори не е сложен по конструкция. Две ленти с кабинки, които постоянно са в ход – едната нагоре, другата надолу. И хората си се качват и слизат без чакане, без врати, без нищо…

Paternoster animated

Тези асансьори обаче са по-бавни от нормалните асансьори. Те обикновено се движат с между 30 до 40 сантиметра в секунда, за да имат възможност хората да се качват и слизат по-безопасно.

Тяхното бавно, но непрекъснато движение е основната съставка за ефективноста им: с толкова много кабинки и без нужда от спиране пътниците никога не трябва да чакат за нищо. Освен това, заедно, всичките по-малки кабинки на патерностера могат да поберат повече хора, отколкото по-голямата, но пък една кабина на обикновените асансьори.

Идеята за дизайна на този асансьор се реализира за първи път в Ливърпул от Питър Елис през 1868 г. (само пет години след като Елиша Отис решава много тежък проблем със спирачките в стандартните асансьори). Първоначално наречен „циклични асансьори“, името „патерностер“ (paternoster) се появи от приликата на системата с броеница с мъниста, които се въртят в ръцете молещите се католици. Съответно първите думи в латинската версия на молитвата „Отче наш“ са „Pater Noster“.

И въпреки че патерностерите стават популярни в Европа, не са широко приет по целия свят. През последните десетилетия много от тях дори бяха заменени, но няколкостотин все още съществуват, главно в Германия и Великобритания.

В Германия те, разбира се, са кръстени с абсурдна за нас дума „Personenumlaufaufzüge“ и са били също и в използвани в театрални представления, циркови спектакли, арт филми и други.

 
 
Коментарите са изключени

Колко бързо всъщност е електричеството

| от |

Електроните преминават през една стандартна медна жица много по-бавно от скоростта, например, на една костенурка.

Всяка жица, която е проводник на поток от електрони и съответно дава ток, е съставена от милиарди атоми (сигурно повече). За да се движат по него, електроните трябва да преминават през тези атоми, да лъкатушат между тях, както могат, в резултат на което скоростта на потока, наречена „скорост на дрейф“, в дадена посока е доста бавна.

Колко бавна? Има си формула, с която да я измерим: I = n*A*v*Q

където:

I е токът, n е броят на електроните на кубичен метър, A е напречното сечение на проводника, Q е зарядът на един електрон и v е скоростта на дрейфа на електроните.

Тъй като броят на електроните в една медна жица (n) е 8,5 * 1028  на кубичен метър, а зарядът на електрон (Q) е 1.6 * 10-19C, ако знаем също площта на напречното сечение и тока, можем да изчислим скоростта на отклоняване на електроните.

Например, да предположим, че имате ток от 14 ампера и меден проводник с напречно сечение 3 * 10-6 м2. Заместете всички числа и ще получите, че електроните се движат със скорост 3.4 * 10-4 м/с.

Това странно число означава около една трета от милиметъра в секунда. В нормални числа това означава около 1,2 метра в час – скорост, далеч по-бавна от тази на средната костенурка, която може да извърви около 240 метра за същото време.

„Но, Хроникъл! Как тогава?..“

Чуваме въпроса ви. Ами с верижна реакция.

Атомите в жицата са натъпкани плътно един до друг и така електроните повече или по-малко се удрят един към друг. Когато ключът на лампата, например, е включен, благодарение на разлика в електрическата потенциал, създава се сила, която придвижва електроните, като всеки натиска съседчето си, което от своя страна бута своето съседно електронче и така нататък през проводника.

И така, макар никой от електроните да не хвърчи през проводника, за да поддържа лампата включена, както сме предполагали, изглежда, че се случва тази верижна реакция. Това не е много по-различно от когато врътнем крана на водата – тя моментално излиза, въпреки че източникът може да е много далече.

 
 
Коментарите са изключени