shareit

Каквото Холивуд сам си направи, никой друг не може да му го направи

| от chronicle.bg |

От самото си създаване преди повече от век, Холивуд е огромна фабрика за мечти. Място рисувало паралелни вселени, в които населението е копнеело да живее. Добри, лоши, красиви, фалшиви, кичозни… Независимо колко „упадъчни“ са били тези вселени в определени исторически периоди, винаги е имало един своеобразен ориентир, който е успявал да лавира успешно между парите и художествената стойност. Това са наградите на Академията. Символ, който можете да разпознаете от километри. Високата статуетка на мъж, държащ меч пред тялото си, е еталон за добро кино от първата церемония през 1929 г.

До кога ще бъде еталон? Това е въпросът.

През каквито и слаби периоди да е минавала Академията, в последните години тя повече от всякога доказва, колко далечни граници е готова да прекрачи, за да задоволи „Народния съд“ на публиката. Една година недоволство от липсата на афроамерикански личности и проекти и на следващата имаме филми като „Бягай!“ номинирани в най-важните категории. Няколко неясни обвинения в сексуален тормоз и кой знае кога пак ще видим гиганти като Кевин Спейси да заемат мястото си сред най-добрите на първите редове в „Долби тиътър“.

Когато обаче Академията по филмово изкуство на САЩ въведе новата категория  „най-популярен филм“ става пределно ясно, че нещата са извън контрол. Защо? Защото една такава мярка не само очертава киното на бъдещето, но и е поредният (последният?) удар, който Академията нанася върху престижа си.

Вчера станаха ясни три мерки, които борда на директорите на Академията на САЩ, въвежда в сила. Първо – съкращаване на церемонията до максимум 3 часа и съответно изключване на определени категории от предаването на живо. Второ – въвеждане на нова категория за „изключителни постижения при популярен филм“. Трето – преместване на церемонията за 2020 г. от 24 февруари на 9 февруари.

Съвсем очаквано всички се съсредоточиха върху втората.

Най-добър популярен филм?

Откакто съществува, киното е част от популярната култура. Така че първият въпрос, който повечето си зададоха, беше: „Какво означава най-добър популярен филм?“  Идеята на Академията е ясна – заедно с телевизията ABC, която държи правата за излъчване до 2028 г., искат да повишат рейтинга на церемонията. В последните години „Оскарите“ все повече се отдалечават от т. нар. блокбъстъри. В резултат на това расте убеждението, че „масовата аудитория“ – тази, която иска да гледа екранизации на комикси, продължения на „Междузвездни войни“ и др. – е все по-малко заинтересована от наградите. Церемонията тази  година отбеляза най-ниския си рейтинг в историята си – 26.5 млн. зрители.

Проблемът с рейтингите е неоспорим. Но едно е сигурно – тази нова категория няма да го разреши. На първо място, защото слагането на подобни етикети опорочава идеята на филмите, която те носят от самото си създаване. Кой филм е „популярен“ – „Avengers: Infinity War„? Несъмнено. „Mission: Impossible: Fallout“ ? Със сигурност. А „La La Land“ – мюзикълът, който надхвърли 150 млн. долара печалби? Той също. Трябва ли в такъв случай „La La Land“ да бъде номиниран и в категория „най-добър популярен филм“? Той не е екранизация на комикс, но пък безспорно е развлекателен продукт, направен по холивудски стандарти. Освен всичко, „La La Land“ си поставя за цел и да покрие високи художествени стандарти. Означава ли това, че би бил дисквалифициран от новата категория? А филми като „Най-великия шоумен„, който отбеляза приходи от 175 млн. долара? Само данните в бокс-офисът ли е критерии, или има нещо повече? Кой и как ще измери тази „популярност“?

Ако приемем, че филмите в категория „Най-популярен филм“ ще бъдат най-гледаните, то самото обособяване на подобна категория внушава идеята, че филмите в категория  „Най-добър филм“ са нещо непопулярно и изостанало.  В същото време „Формата на водата“ отбеляза приходи от 195 млн. долара.

Но 150 – 200 млн. очевидно не са достатъчни, за да е филмът „популярен“. „Популярен“ те правят 500, че ако може и 700 млн. долара. Такива са правилата на днешния капитализъм. Докато в миналото Академията неколкократно е награждавала най-печелившите филми на годината. „Форест Гъмп„, „Рейнмен„, „Извън Африка„, „Крамър срещу Крамър„, „Титаник„, „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“ – днес лакмусът е друг.

Посоката се измества, когато в началото на века супергероите се изкачиха на върха на бокс-офиса, а различни франчайзи се оказаха неизчерпаем източник на второкачествени сюжети в лъскави цветове. Факт е, че след като публиката ежегодно е бомбардирана с толкова много лесносмилаеми сюжети, филми като „Арго„, „Три билборда извън града„, „12 години робство“ няма как да се съревновават с големите студийни екшъни, въпреки че са отбелязали повече от добри приходи и хората ги разпознават.

Аргументът на Академията, че с новата категория ще бъде привлечена по-широка аудитория, е дълбоко съмнителна. На първо място, защото едва ли 1 от 25-те (вече) категории ще привлече милионите зрители на най-печелившите блокбъстъри. Колко от тях биха си пуснали телевизорите, за да гледат дали „Infinity War“ ще победи „Mission Impossible: Fallout“ – филми, които са излезли и гледани месеци преди церемонията. Тук става въпрос за различен вид публика. Не просто с различни вкусове, а и с изцяло различна мотивация да гледат филми, да влизат в киносалоните… аудитория, която няма как да бъде привлечена от роклята на Мерил Стрийп или от песента „Mystery of Love“, която Суфян Стивънс пя на последната церемония. Всеки, който вярва, че тя може да гледа шоу дълго три часа заради една категория, се заблуждава.

Един важен пренебрегван елемент

Като изключим това колко номинираните филми са „масови“ има и други компоненти, които влияят върху рейтингите. Една от тях е домакинът на церемонията. Последните няколко години Академията и голяма част от публиката очевидно гледат в различни посоки. След като Елън Дедженеръс направи нещо уникално на „Оскарите“ през 2014 г., не можем да разберем защо тази жена не беше направена щатен водещ. Публиката ще помни дълго нея, Упи Голдбърг и Били Кристал. След Елън обаче за водещи бяха избрани Нийл Патрик Харис (37 млн. зрители рейтинг), Крис Рок (34 млн. рейтинг), Джими Кимъл (32 млн. рейтинг) и пак Джими Кимъл (26 млн. рейтинг). Церемониите бяха скучни, а истината е, че водещите в последните 4 години имат немалка заслуга за това. При скучен водещ, дължината от близо 4 часа е нормално да бъде проблем. Само за сравнение – през 2014 г. церемонията, на която Елън е домакин, е дълга 3 часа и 34 минути и е гледана от 43 млн. зрители. За 3 часа и 53 минути, последната церемония, с домакин Джими Кимъл, е гледана от 26 млн. зрители.

„Оскар“ е един?

Това, което Академията реши преди дни и това, което ще се случва напред, е резултат от дълъг процес. Процес, за който не е сигурно кой носи по-голяма отговорност – производителят или потребителят. Този, който свали критериите си към киното срамно ниско в последните години, или този, който в желанието си да печели повече пари превърна киното в „стока за левче“. Защото именно това прави Холивуд в последните години. А с каузи като #MeToo , които излязоха извън контрол, той още повече свали собствения си имидж. Резултатът днес е масова публика с ниски художествени критерии, кино, което измерва успеха във финикийски знаци и една група творци, на които ще им е все по-трудно да се състезават с блокбъстърите.

А някъде между всички тези групи се лута един прекрасен мъж, който е бил в домовете на личности като Чаплин, Хепбърн, Бети Дейвис, Мерил Стрийп, Джак Никълсън, Дъстин Хофман и стотици други. Днес той се опитва да се хареса на всички… нещо невъзможно. Нещо, което само сваля стойността му. Нещо, което би довело до загуба на още повече аудитория. Защото награди за посредствени филми – много. Но „Оскар“ е един. Винаги е бил един. Винаги до 2019 г.? Ще видим…

 
 
Коментарите са изключени