shareit

„Играта на Джералд“: Секс, насилие и Стивън Кинг

| от |

Тази година, освен че навърши заветните 70 години, Стивън Кинг може да се похвали, че е един от авторите, към които има най-засилен интерес. Може би, защото вкусът към доброто и откровено насилие, така наситено и подчинено на други закони, както то се случва в романите на Кинг, е подновен за добро на киното и за нас, почитателите на добрите кървави сцени.

„Играта на Джералд“ е последното приятно-насилствено произведение на Кинг, което платформата Netflix решава да превърне във филмов продукт. Резултатът е интересен, напрегнат и почти монологичен трилър, който ще ви държи на нокти до края си и дори може да ви изненада. Пък и леко да ви погнуси.

„Играта на Джералд“ е произведение от финала на най-продуктивния и окъпан в кокаин и пиене период на Стивън Кинг – края на 80-те и началото на 90-те години. По време на него се появява „То“, „Кристин“, „Мизъри“ и „Гробище за домашни любимци“.

За разлика от повечето неща на Кинг „Играта на Джералд“ е от малкото произведения на майстора, в които свръхестественото абсолютно отсъства за сметка на откроения ужас и безпомощност, каквито може да роди само една обикновена човешка глава.

Джералд и Джеси имат проблеми в брака. Решават да разнообразят скучния си живот, като се отдадат на любовни нестандартни игри в отдалечена вила за цял уикенд. Джералд връзва Джеси за леглото с белезници и още преди самият секс да е започнал, получава инфаркт и умира. Джеси остава абсолютно сама във вилата, вързана за легло, докато голямо куче се промъква в стаята, пада нощта и умът й започва да я предава.

Смесицата между действителност и болната фантазия на Джеси, която бавно, но сигурно полудява, е основния лайтмотив на произведението. Читателят, както и зрителят, започват да губят представа, кое от онова, което се случва е истина и кое – просто болното съзнание на една отчаяна жена.

Разбира се, книгата на Кинг е изключително насилствена по един много тих, порочен и монотонен начин. Бавното навлизане в мръсните, добре скрити тайни на Джеси, и отчаянието, което я обзема, е наситено със случки и събития, от които понякога дори те хваща гнус. Филмът е много по-умерен и не толкова графичен, както би му отивало. Ние все пак му прощаваме, защото всичко друго – от кръвта, през откъснатите части от тялото на Джералд , до страшния Лунен човек, който ближе краката на Джеси през нощта –всички те си пасват като приятни части от страшен пъзел.

Карла Гуджино, която изглежда убийствено, влиза в ролята на Джеси, а компания й правят Брус Грийнууд и Карел Страйкън, по-известен като Великана от „Туин Пийкс“. Към тях добавяме и една немска овчарка, която само изглежда миловидна и получаваме перфектната комбинация от откровен хорър с кръв, течности и почти нулев сексуален заряд, какъвто в началото съществува.

Начинът, по който Стивън Кинг умее да обръща полюсите в своите произведения е наистина уникален. Той умее да шамаросва онези, които са решили да го следват по тъмните пътища описани в произведенията му. Понякога филмовата им версия се получава изключително добре – какъвто е случаят със „Сиянието“, понякога не толкова – както стои въпросът с „Ланголиерите“. „Играта на Джералд“ обаче е една приятна смесица между секс и страшно, между възбуда и тотално падение в тъмните кътчета, които всеки от нас крие някъде в душата си. Онези, за които никога не говорим.

Кръвта и Карла Гуджино са бонус. За онези, които не ги е страх да гледат.

 

 
 
Коментарите са изключени