shareit

И категорията е… POSE: бляскав, истински, необходим

| от Дилян Ценов |

„Категорията е…“. Водещият Pray Tell с типичната маниерност на гласа и жестовете приветства следващата група, която ще дефилира пред съдиите. А категориите са всякакви („Благородници“, „Военни“, „Бизнес“…), а победата означава много в конкретния контекст. Салонът е претъпкан, но въпреки това пространството в средата е освободено за дефилиращите. Всеки е направил най-доброто, на което е способен. Музиката кънти. Ако си добър, ще те изпратят с аплодисменти, ако сбъркаш дори малко, тези, с които на теория делиш една съдба, ще те освиркат подигравателно. Ако спечелиш, ставаш звезда и си извоюваш авторитет сред общността. Ако не, продължаваш както можеш. Да, това е на пръв поглед царството на транссексуалните и хомосексуалните в нощните часове през 80-те години в Ню Йорк.

Това е сериалът „Pose“, чиято премиера беше на 3 юни (неделя) – последният проект на Раян Мърфи за FX, след над 15-годишна съвместна работа с компанията. Едва ли бихме могли да си мечтаем за по-добър начин продуцентът да затвори тази врата, от „Pose“.

pose_101_2946r
Били Портър в ролята на Pray Tell

От времето на документалния филм „Paris Is Burning“ (1990) нито киното, нито телевизията са влизали толкова надълбоко в дебрите на известните баловете от 80-те години в Ню Йорк. „Pose“ е добре направена пищна продукция, в която надежда и безнадежност са в постоянен танц, за да ни разкажат историята на една затворена общност от Ню Йорк през 80-те, чиято единствена цел е да оцелее и по възможност да запази частица светлина в себе си.

Раян Мърфи и Брад Фалчък съчетават история с художествени елементи, за да изградят пълнокръвието и динамичния сюжет на пилотния епизод. Съдейки по тези час и седемнадесет минути, сериалът ще продължи в същия дух, като съхрани автентичните си атмосфера и ритъм, заложени в ситуациите и в историята. Пред очите на зрителя паралелно се развиват няколко сюжетни линии, умело вплетени в една. Диалозите и действието се развиват на фона на диско хитовете на Уитни Хюстън, Чака Кан, Дона Самър и други икони от епохата, а речта на героите е претъпкана със сленг, метафори и безпощадното остроумие на драг кралиците. Заслуга за повече от увлекателния разказ безспорно имат и актьорите, за по-голямата част от които „Pose” е първо участие в телевизията. С изключение на Евън Питърс, който е „щатен“ актьор в сериалите на Мърфи, останалите са натурчици, строго профилириани в жанра ЛГБТ изпълнители или известни драг кралици. Режисурата на Раян Мърфи обединява тези енергии, за да могат актьорите да покажат изпълнения, на места достойни поне за номинация за „Еми“.

Pose-Review
Доминик Джаксън в ролята на Електра

Културата на баловете е цяла религия. Нейните последователи живеят на принципа на глутницата – като всяка социална група, искаща просто да оцелее. Всеки дом си има Майка, която с времето се сдобива с повече и повече „деца“. Всички делят един покрив, една трапеза, осигурени от Майката. В петъците братята и сестрите обличат дрехите си и отиват на бал. Някои домове имат култов статус в това общество. То е като самостоятелно общество. На преден план са тоалетите, танците, аплодисментите, славата и разбира се, Позата.

Така се запознаваме с главните герои, „деца“ в Дома на изобилието (House of Abundance). На върха е майката – драг кралицата Електра. В ролята е Доминик Джаксън – един от множеството транссексуални членове на актьорския състав. Част от Дома на изобилието е и Бланка, която разбира, че е заразена с ХИВ. Сблъскала се за първи път с нещо сигурно в живота си, тя решава да поеме по свой собствен път, обръщайки гръб на Дома на изобилието и основавайки Дома на Еванджелиста. В същото време, в една друга част на Щатите, живее Деймън – 17-годишен гей, изгонен от родителите си, след като разбират за сексуалната му ориентация. Момчето мечтае да стане танцьор и в Ню Йорк открива точния човек – Бланка. Постепенно към новообразуваното дуо се присъединява и Ейнджъл (в ролята е Индия Мур) и Домът на Еванджелиста е готов да стъпи на драг сцената на Ню Йорк.

pose_101_4302r
Eм Джей родригез (ляво) и Раян Джамал Суейн като Бланка и Деймън

Да бъдеш на тази сцена, е много повече от дефилирине. Онези шумни, шарени и пищни нощни часове са единственият шанс множество хора да сбъднат своята мечта. В залата никой не болен от СПИН, да си гей не е престъпление, там баща ти не те бие с колан, а майка ти не ти казва, че „Господ ще те зарази с тяхната болест“. Там имаш една Майка, която те е взела от улицата, след като биологичната ти такава те изхвърля от дома. Тази, втората, те взима под крилото си и ти създава сладката илюзия, че има място, където принадлежиш, безопасно място, където можеш да си себе си. Кулминацията на това са именно баловете.

Подразбира се, предвид тематиката и екипа, че продукция като „Pose“ изисква тонове блясък -костюми, осветление, декор, грим, прически, и разбира се подходящите снимачни ъгли. Всичко това го има и най-хубавото е, че не това запомня зрителя след края на финалните надписи. За разлика от „Убийството на Джани Версаче“, тук помним историите на персонажите, основата на всяка добра творба на изкуството – лакмусът за добър филм или сериал.

„Pose“ е до известна степен документален сериал. Можем да получим много ценни уроци от него –  за оцеляването, за смисъла на семейството и семейството отвъд кръвната връзка. Майсторски опаковани и поднесени уроци. Който има желание, ще ги осмисли. Който няма… по-добре и да не гледа.

Сега е време да се потопим в света на нюйоркските балове. Тези, на които темата им идва too much, ще ги изпратим с лаконичното: „Now sashay away”. Който разбрал, разбрал.

 
 
Коментарите са изключени