Хавиер Бардем: чиста проба испанско майсторство

| от chronicle.bg |

Хавиер Бардем е сред най-добрите хамелеони на екрана. Безспорно най-успешният и световно известен испански актьор, който вече две десетилетия държи високата летва, която поставя още в края на миналия век.

Бардем е потомствен актьор, но преди да тръгне по стъпките на семейството си, работи няколко други работи. Първите му успехи в киното са през 90-те във филмите на Бигас Луна и Педро Алмодовар.

Едно от нещата, заради които обожаваме Хавиер Бардем е пълната липса на опити да се хареса на масовата публика и това, че избира ролите си много внимателно. Дори след огромния успех в САЩ след 2000 г. той продължава да е строго избирателен. И това му се отплаща, защото хубавите роли не свършват. А с мнението му за наградите няма как да бъдем по-съгласни: „Наградата е важна, за да вкара хората в кината. Това е единственият смисъл, на която и да е награда.“

Спираме с приказките и ви оставяме в компанията на най-добрите филми на испанското изкушение Хавиер Бардем (който днес навършва 50 години, честит да е). Вижте ги в галерията горе.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.

Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.

Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.

През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.

Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.

Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.

Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.

Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.

Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.

Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.

До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”

Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “

Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.

Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”

 
 
Коментарите са изключени

По следите на съкровищата с радио звездата Елена Розберг

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес сме на обяд с Елена Розберг. Не буквално. Просто се срещаме с дългогодишния музикален журналист по време на „Голия обяд“. Предаването, което се излъчва всеки делничен ден от 10 до 14 часа, е част от програмата на радио Z-Rock вече 13 години, а Елена е негов водещ, автор и продуцент. Познавате я като гласът, с който хиляди слушатели отиват на работа, обядват и какво ли още не. Английски филолог по образование, учил и библиотекознание, професионалният й път сочи към журналистиката вече повече от 15 години.

Когато не е заета с предаването, радиото или семейството, Елена Розберг търси съкровища. В това начинание й помагат Ива Дойчинова и Eвелина Павлова. Неотдавна трите решават да създадат собствена медия, която разказва за всички онези хора и истории, които се пропускат в оглушителния шум около политика, оставки, сложна икономика и негативизъм. Така се ражда Triple E.Y. E., която ни среща с хора, чиито истории вдъхновяват и вдъхват вяра.

Рокът звучи, прозорецът е отворен, чува се уличният шум на летния ден, а Елена Розберг разказва.

1170x1753 (1)

Докато си говорим с теб, тече предаването „Голия обяд“ в ефира на радио Z-Rock. Ти си водещ на предаването от самото му създаване преди 13 години. Какво кара един журналист да се задържи 13 години на едно работно място?

Любовта. Това, което аз правя, е страст и любов, то не е работа, не е само професия, много повече е. И е дълбоко емоционално и много съзнателно избрано. Както радиото срещна мен, така и аз го срещнах. Същото е с музиката. И когато си влюбен в музиката, много лесно е да стоиш, да живееш и да работиш 13 години на едно и също място. Още повече, че аз съм създала предаването. Като започнем от името. То идва от романа на Бъроуз. Твърди се, че тогава за пръв път се споменава като израз „хеви метъл“ и така направихме алюзия с това произведение. Името легна много хубаво, тъй като шоуто е между 10 и 14 часа. И когато казвам на световни звезди името на предаването, те много лесно го възприемат и много бързо реагират като се налага да записват ID-та и поздрави към слушателите.

С какво те привлича радиото като медия?

О, радиото е велико! Няма по-голяма медия от радиото. Предричаха му смъртта преди години, но това очевидно се отлага вече с десетилетия и аз не виждам в близките десетилетия как ще изчезне. Просто радиото върви със стъпките на технологиите, възползва се от тях, но то има толкова силна жизнена сила, че пред него се има много перспективи.

А в радиото ме привлича музиката, може би на първо място, тъй като това е медия, която те държи на вълната на музиката. После изключителната динамика, която отговаря на моя темперамент и на нуждата ми от непосредствени и бързи емоции. Радиото ме среща с невероятни хора. То е много честна и интимна медия, близка с аудиторията. Поти няма дистанцията, която поставят телевизията или печатната медия. Радиото много бързо достига до публиката. Даже има лаф: „Това, което ще чуете по радиото сутринта, вечерта ще го видите по телевизията и на другата сутрин ще прочетете в печата.“ Точно тази динамика ми е липсвала, когато правих телевизия за известен период от време… и музиката.

1170x781 (3)

Как навлязоха технологиите в радиото, откакто ти започна?

О, аз съм почнала в радиото преди много, много години. Сега като се сещам, сме минали през най-различни възможности за свирене на музика, за възпроизвеждане, за запис на интервюта. В началото, съвсем за кратко, съм ползвала ленти, които бяха навити на една пита. Ползвали сме така наречените DAT-касети. Те са много малки като размер, с много дълга лента. Те бяха преходът към новите технологии. Сега вече програмите са изцяло дигитални. Всичко е компютри в студиото. Ефирната програма е дигитална, имам два компютъра на които непрестанно съм във връзка с целия свят. Имам възможност да ползвам звуци, музика и информация от цял свят. Радиото е много повече от това, което беше, тъй като ползваме и картина. Ето,  ще ми идват на гости легендарната американска банда Skid Row. Когато дойдат, ще предложим на нашите слушатели лайфстрийм през социалните медии, без да чакат да се монтира предаване. Това е неподправено. Тази емоция която не е режисирана, монтирана и загладена, е жестока. Радиото е много повече от една ефирна звукова медия, която предава някакви съобщения, тя е непосредствена медия, която вече има и картина.

Ти като журналист как използваш смартфона в работата си?

Изцяло и непрестанно. Ползвам го първо, за да записвам интервюта, тъй като съвременните технологии ни дават едно много високо качество на звукозапис. Имам възможност на телефона да използвам аудиоредактиращи програми, което означава, че мога да си монтирам интервюто от телефона. Ползвам телефона и за снимки, тъй като в съвременния свят нещата вече  не се случват без образ и картина. Преди ден ми гостува Джоуи Демайо от Manowar, правихме си снимки, моментално споделих тази история в социалните медии във вид на картинка, защото радиото, както всяка друга медия, много активно е влязло в социалните медии. Телефонът ми постоянно е в ръка и имам многобройни приложения. Непрестанно ползвам Spotify, за да следя съвременната нова музика И това не е част само от професионалните ми ангажименти, но и засища глада ми като меломан. Имам всякакви приложения, всички възможни места, където има музика, или където мога да споделя музика. И най-различни журналистически апликации, които и ти сигурно ползваш.

1170x781 (5)

Технологиите промениха ли потреблението на музика?

Много го промениха. Аз съм постоянно с музиката до мен. Не чакам да се върна вкъщи или да дойда до студиото, за да слушам музика. Имам много хубави слушалки, за да си доставям удоволствието да слушам качествена музика с качествен саунд – основно през телефона в момента.  Днес вкъщи подарих за рождения ден на мъжа ми един Marshall блутут колона, която е жестока. Хубаво е, когато качеството на звука е много добро. Казах ти за Spotify, аз съм нон-стоп там. Цялото семейство има семеен акаунт и всеки си слуша неговата музика. Така че да, много е променено. Дискове обичам да получавам като подарък, бих купила и съм купувала, но по-сантиментални причини.

Има ли завръщане към ретрото, особено покрай винила?

Има, да. Но трябва да инвестираш в грамофон, който е хубав и скъп. Иначе почти не си заслужава. Има ренесанс на плочите в цял свят. Даже има статистика колко пъти се е увеличила продажбата на винил. Това е свързано с колекционерска страст, луксозното усещане да консумираш хубава музика, на винил. Това не е сладникава носталгия, а по-скоро е естетско, колекционерско и показва отношение към музиката. Наистина всичко в музиката вече е много достъпно.

Как слушате музика вкъщи и имаш ли си ритуали за слушане на музика?

Ние вкъщи плуваме в музика. Сега този Marshall вади страшен саунд, можеш с блутут да слушаш от телефона, пак през Spotify, където е океан от стилове, жанрове и артисти. Той интуитивно ти предлага нова и нова музика, която отговаря на вкуса ти. Вкъщи във всяка стая имаме плейър или някакъв вид устройство, на което свири музика. В хола има големи колони Marantz, където слушаме дискове. Всяка вечер някой от нас тримата пуска музика която на нас ни харесва – от класика до много тежък рок и джаз. Изобщо музиката е средата, в която живеем.

Когато ти се случи да видиш списък със световните личности, с които си се срещнала, какво си казваш? Какво означават за теб всички тези срещи?

Казвам си „Благодаря на Господ и на съдбата, че ме среща с такива невероятни хора!“ Наистина се чувствам много благодарна и удовлетворена, за възможността да споделя техните мисли и начин на възприемане на света с моята публика. И съвсем спонтанно заставам в ролята на медиатор на някаква изключително позитивна вълна. Нашето общество, пък и световното, има нужда от положителна енергия. Рокът е непримирим, рокът е бунтар. Рокът прави света едно по-добро място. Без да звуча грандомански, но аз се чувствам на моменти като рокендрол будител. Това е толкова здравословно и толкова вдъхновяващо, че освен благодарност, нищо друго не бих могла да изпитам.

Чувствам възхищение към всички личности, с които ме среща животът и за които имам честта да разказвам на моята публика. Неминуемо променям средата по този начин, в това съм убедена.

1170x1753

Как съчетаваш работата в радиото и проекта Triple E.Y. E., който започна преди време, и който смесва всички почти медийни форми?

Хармонично и удовлетворяващо, понеже сме в екип с Ива Дойчинова и Евелина Павлова. Ние сме хора в средата на своята кариера, натрупали много идеи и опит. Беше време да намерим собствената си независима медийна платформа, за да кажем на глас, това което мислим, да представим нашите стандарти и представи за професионализъм, за естетика, и да разкрием на хората, че има смисъл да правим с любов усилия да променим нещата, които не ни харесват. Това е личен наш онлайн проект, който се надявам да бъде припознат от повече партньори, за да го развиваме. Имаме амбицията да увлечем млади колеги, да им дадем възможност те да си кажат какво мислят и да представим техните журналистически изяви. Triple E.Y.E е независим медиен проект, който ни дава свободата да търсим и да показваме без никакви компромиси, че все пак моралът, професионализмът, естетиката и духовността стоят най-отгоре. Затова избрахме за девиз на проекта „Търсачи на съкровища“ – това правим ежедневно. Този проект е сърцето ни и изобщо не пречи на другото, което правим, напротив, много хармонира с това, което всяка от нас прави. Просто е наша волна територия.

Какъв е първият твой спомен, свързан с музиката?

Най-ранният е от вкъщи със звука на виолончелото. От три-четири годишна започнах да свиря на виолончело. Цялото ми семейство са хора с изключителен усет и интерес към музиката и по традиция аз почнах да уча класически инструмент. На обяд задължително слушахме класическа музика. И първият ми спомен може би е на  Камий Сен Санс едно магическо произведение – „Лебедът“. Тогава също исках да стана и балерина. И танцувах на Сен Санс в хола и ходех на уроци.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Как Испания победи инките през 1532 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Докато в Австрия огромната армия на Сюлейман Великолепни е спряна от 700 хървати при Гюнс, на другия край на света се разиграва процес с далеч по-значими и трайни последици – испанското завоевание на Перу. Успехите на шепа конкистадори ще донесат на Испания несметни богатства, добити с цената на тежък робски труд от сребърните и златни мини в Андите. Но да не изпреварваме събитията и да се върнем половин век назад.

През 1471 г. (или 1474-та според други източници) в градчето Трухильо, провинция Касерес, отдавна част от кралство Кастилия, проплаква едно момче. То се ражда в крайна нищета. Майка му е местна гражданка от възможно най-беден род, която за кратко е спечелена от чаровен и импулсивен полковник.

Момчето израства почти без никакви средства, препитава се с различни законни и не особено законни дейности по улиците на Трухильо, а за образование и дума не може да става. Неграмотен, нагъл и вечно на ръба на закона, младежът израства дързък и безскрупулен опортюнист. През 1492 г., Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски превземат Гранада и хвърлят изграденото на основите на кръстоносното движение испанско общество в хаос. Вече няма враг за гонене от Пиренеите. Следва десетилетие на вътрешни размирици и несигурност, засилени от гоненията срещу мюсюлмани и евреи и създаването на испанската Инквизиция.

В тази турбулентна среда един мъж, без да го съзнава, намира отдушник за социалното напрежение. Името му е Кристобал Колон, но за света остава известен като Христофор Колумб. Само в рамките на шест години, Испания се преориентира от войната с маврите към завоюването на един нов и непознат свят. За да си представите как са се чувствали тези хора тогава, помислете какво бихте направили вие, ако ви кажат, че може да се въоръжите с група приятели и да заминете за любимия си фентъзи свят, където да откривате нови земи, да търсите богатство и плячка и да се борите с неизвестното. Яко, а?

Cruel Conquistador
Писаро и Атауалпа

През 1509 г., нашият младеж, станал голям мъж, решава да спре да живее на ръба на оцеляването в планинските райони на централна Испания. Той се записва доброволец за поредното експедиционно пътуване от Севиля за Новия Свят. В бордовата книга записват и името му – Франсиско Писаро. Командир на експедицията е станалия легендарен Алонсо де Орхеда (за когото погрешно може да прочетете че бил българин – б.а.)

През следващите 11 години, Писаро си спечелва име на ефективен, интуитивен и изпълнителен служител, който се издига в колониалната йерархия, използвайки качествата, придобити по време на трудното детство. Когато през 1524г., той за пръв път научава за съществуването на богата империя някъде отвъд джунглите на днешна Венесуела, Писаро набързо организира експедиция с идеята да повтори подвига на Кортес от Мексико и да я завладее. Походът се проваля, както и следващият, през 1526 г. През 1528 г., Писаро най-после успява да превземе няколко селища в северните покрайнини на Инкската империя и да си тръгне натоварен със злато. Тези първи срещи с испанците имат сериозни последици за бъдещето на инките.

През 1524 г., Писаро не успява да достигне земите на инките, но нещо, пренасяно от войниците му има по-голям успех – щам на едрата шарка. В рамките на няколко месеца десетки хиляди инки умират, сред тях и император Хуайна Капак и престолонаследникът му Нинан Чуйочи. В следствие на тяхната смърт, страната е хвърлена в гражданска война, която привършва точно по времето, когато Писаро се завръща за четвърти път в Перу.

През 1528 г., Писаро заминава за Кастилия, където му е осигурена аудиенция при крал Карлос I. Писаро показва злато, сребро и изумруди, които е пленил по време на последното си пътуване и спечелва монарха за каузата. Карлос му осигурява официален патент за право на завоевание и управление на всички новооткрити земи в името на испанската корона. С един дързък ход, Писаро успява да надиграе другите конкистадори, разположени в Панама и Венесуела, които също точат зъби за богатствата на инките. Проблемът е, че в редиците му има само 180 души – три пъти по-малко от силите на Кортес. Освен това историята показва, че Кортес не успява да победи ацтеките сам със своята малка армия, а се нуждае от няколко години и съюзи с редица местни племена.

220px-Atahuallpa,_Inca_XIIII_From_Berlin_Ethnologisches_Museum,_Staatliche_Museen,_Berlin,_Germany
Aтауалпа

Писаро вече се е провалил дава пъти в опита си да използва сила. Новият император на Перу – тринадесетият сапа инка – Атауалпа, знае това. Той вече е чувал за алчните бели мъже и вярва че лесно може да се справи с тях. Да, армията му е изморена от битки, а важната провинция Кито все още подкрепя брат му Хуаскар, но Атауалпа има над 60 000 войници на свое разположение. Императорът се отправя с част от войските си на север и започва да приклещва испанците от няколко страни. Решен е да ги отстрани и избие. Знае, че технологично те имат оръжия, които са непознати за инките, но не се съмнява, че численото му предимство ще е достатъчно. В началото на месец ноември, 1532 г., Атауалпа изпраща вест до Писаро и го кани на среща в град Кахамарка, позволявайки на испанците да напреднат във вътрешността на Инкската империя. Капанът е заложен, а на 15 ноември, конкистадорите влизат в града. Писаро е изпратил контра предложение, в което приканва императорът да се разберат. Гордостта от победата над брат му и значителните му армии карат Атауалпа да се възгордее.

„Няма проблем” – мисли си той – „ще преговарям с тях и ако не приемат исканията ми, лесно ще ги избия.”

Проблемът е, че сапа инката никога не се е срещал с човек като Франсиско Писаро. Испанецът добре е проучил движението на своя опонент и знае че сериозно е загазил. За да успее, му трябва нещо дръзко, безумно и тотално неочаквано. Съдбата и гордостта на Атауалпа му дават златен шанс. По време на срещата им, Писаро задейства своя собствен капан. Испанските ветерани, калени в битки срещу французи, италианци и турци, набързо се справят с охраната на императора и го пленяват. Огромната инкска армия остава на позиции около Кахамарка, без да знае какво да стори. Атауалпа започва да моли испанците за свободата си, предлагайки им да напълни цяла къща със злато в замяна на изтеглянето на Писаро. Втора голяма грешка, породена от събитията през 1528г. Да, конкистадорите обичат златото, но бедните момчета от улиците на Кастилия не са дошли за да вземат жълтия метал. Те искат нещо, което не се купува със злато, а се печели с победи и земя – искат да бъдат грандове на Испания. Писаро знае, че от Панама ще пристигнат още испански войски и то скоро. Ето защо привидно приема молбите на Атауалпа и оставя инкската армия да бездейства, докато от краищата на империята се носят тонове злато и сребро.

Когато подкрепленията идват, разложението сред инкската армия е пълно, а поддръжниците на Хуаскар се съюзяват с испанците и празнуват убийството на Атауалпа, който вече е сметнат за излишна карта в играта, разигравана от Писаро и другите конкистадори. През следващите две години, испанците подчиняват голяма част от земите на инките, макар съпротивата срещу тях да продължава активно чак до 70-те години на XVI век, когато и последните центрове на местна опозиция най-сетне рухват. Въпреки упоритата съпротива, съдбата на инките е проиграна в рамките само на няколко дни от самоуверения, тридесет и една годишен Атауалпа.

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени