Гответе се за нов „The LEGO Batman Movie“

| от chronicle.bg |

Режисьорът на „The LEGO Batman Movie“, Крис Маккей, съобщи, че в момента работи върху продължение на анимационния си хит. През 2014 година „The LEGO Movie“ се оказа толкова успешен филм, че Warner Bros. веднага бутнаха за развитие на франчайза и така се ражда първият „The LEGO Batman Movie“ през 2017. Той направи $311,9 милиона боксофис при бюджет $80 милиона.

Въпреки че не намираме „LEGO Batman 2″ в календара на WB, явно филмът се прави.

В Туитър Крис Маккей отговори на фен, който попита за възможно продължение на „LEGO Batman“. Колкото и вълнуващо да звучи това, не трябва да забравяме, че Warner Bros. все още не са съобщили нищо официално. Затова винаги има шанс нещата да не станат. Освен това талантът на Крис се търси много. По-рано тази година той влезе в преговори да режисира филм по играта „Dungeons and Dragons“, а миналия месец прие работа по „Johnny Quest“. Та „LEGO Batman 2″ може и да се отложи.

Ако гледаме трезво на нещата, можем да видим филма някъде през декември 2021 година. В момента в календара на WB това време е отбелязано за неозаглавен анимационен филм. Първия филм за малкия Батман беше пуснат през месец февруари. Ако не тогава, то най-вероятно няма да се появи преди 2022, 5 години след първия. Очакваме още подробности скоро.

 
 

Toyota възражда легендарната Supra

| от chronicle.bg |

Toyota отново иска да спечели шофьорите, които искат нещо повече от просто да отидат на работа. Поглеждайки назад към миналото си, компанията обяви завръщането на легендарния спортен модел Toyota Supra. Това стана на Detroit Auto Show.

Новият модел е разработен съвместно с BMW и тестван от самия изпълнителен директор Акио Тойода на няколко състезателни писти по света (включително, разбира се, и Нюрбургринг).

maxresdefault

Моделът Supra стана нарицателно за улични състезания и дрифтове през 70-те години. Четвъртото поколение в момента се счита за най-търсено като скоро една кола беше продадена за $120 000 на сайта за класически автомобили BringaTrailer.com.

Освен скорост и возия, феновете харесват Supra и заради това, че лесно носи на тунинг. Подходящи ръце могат да извадят астрономична мощност от 6-те цилиндъра на двигателя. Това й отреди място и в автомобилния кино франчайз „The Fast and Furious“.

171030131232-1969-toyota-2000gt-exlarge-169

Вдъхновението за Supra идва от Celica, както и от Toyota 2000GT (от края на 60-те години, на снимката), която днес може да достигне цена от над $1 милион по аукционите.

Новата Supra технически е доста подобна на BMW Z4. Тя има 335 конски сили от 6-те си цилиндъра, разработен от BМW, и 8-степенна автоматична скоростна кутия (без опция за ръчна). Максималната скорост е 250 км/ч, а от Toyota твърдят, че колата ще достига 100 км/ч за малко над 4 секунди.

BMW Z4 пък ще излезе през март с две опции – 255 коня от 4 цилиндъра и 382 коня от 6 цилиндъра.

Ще можем да си купим новата Supra официално чак през лятото за скромните $50 000. Първия брой от вече беше създаден и продаден на аукцион като парите отиват за благотворителност.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Колко далеч сме готови да стигнем заради единия „Успех“?

| от |

Всеки, който има връзка с Източна Европа, е видял достатъчно такива истории: корупцията, беззаконието, задкулисието и еснафщината са завладели всички обществени прослойки. И някъде между всичко това се прокрадва по някой лъч светлина, който с малко повече късмет може и да пробие мрака.

Действителността е дотолкова втръснала на мнозина, че е нормално поредното й пресъздаване в киното или телевизията да породи първоначална реакция на скептицизъм. Още един сериал за гадната страна на Източна Европа? Пак корупция? Пак мафия? Пак леки жени и тежки мъже? Това не сме ли го виждали достатъчно пъти вече в последните 30 години това? Абсолютно!

И все пак достатъчно е да гледате началото на първия оригинален сериал на HBO Adria, “Успех“ (Uspjeh/Success), за да промените представата си. Защото сериалът, който е част от уголемяващия се каталог с оригинални продукции на HBO Европа, успява да надскочи ситуационния характер на източноевропейския космос и превръща генерално скучноватата история с предвидим край, в микроскопично изследване на човешката душа, поставена на кръстопът. От едната страна са общочовешките и универсални принципи, които всички хора сме „програмирани“ да следваме, а от другата – Успехът, който за всеки приема различна форма, а понякога идва и на прекалено висока цена. А когато ситуацията е пропита с лъжи, корупция и безскрупулност, тези два пътя не могат да се пресекат.

Това е измислената действителност, в която трябва да лавират четиримата главни персонажи. Тя се създава още преди две години, когато HBO обявява конкурс за сценарии на бъдещия хърватски сериал. Историята, която печели, е дело на сценариста Марян Алчевски, а за режисьор на проекта е привлечен носителят на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, Данис Танович (за“No Man’s Land”, 2001).

_MG_3881
Тони Гоянович в ролята на Кики; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Първата работа на сериала е да ни запознае постепенно с историите на четирима души. Винка е служител в банка, занимаващ се с дела, свързани с недвижими имоти. Бланка е тийнейджър бунтар – от онези „проблемни“ деца, които се сблъскват със суровата действителност още от ранна възраст, а след това действителността блъска самите тях. Кики е млад баща, който се опитва да осигури нормален живот на семейството си, като първата му задача е да попречи на банката да отнеме жилището им. Харис е един от най-авторитетните и известни архитекти в Загреб, от чийто подпис зависи не само облика на хърватската столица, но и безопасността на нейните жители. Животите на четиримата нямат предпоставки да се преплитат. И все пак една вечер всички се оказват на (не)точното място в (не)точното време.

Както бе казано по-горе, на пръв поглед сюжетът в „Успех“ наподобява всяка трета продукция излязла в последните 30 години изпод ръцете на държавите от Източна Европа, и в частност Балканите. Силата на сериала не е в действието или в извънредността на ситуациите. Решенията често са прекалено лесни или неоправдани от драматургична гледна точка, без причинно-следствени връзки между случките. В допълнение към това, ситуацията е усложнена от преплитането на няколко сюжетни разклонения, които отнема време, докато бъдат фиксирани в съзнанието на зрителя на фона на толкова много персонажи и мафиотски схеми. Тези недостатъци обаче, не успяват да провалят сериала. Най-голямото постижение на Марян Алчевски е да успее да извади на преден план вътрешния свят на персонажите и конфликтите, които бушуват вътре в тях. Това, което започва като злощастно стечение на обстоятелствата, полицейска операция или мутренско нападение, води след себе си още повече трудности за персонажите. Алчевски поставя четиримата си герои в ситуации на постоянно преодоляване и избиране. Между трудното и лесното; правилното и грешното; незаконното и законното; опасното и безопасното; низкото и възвишеното…

_DSF2941
Тара Талер в ролята на Бланка; © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

А когато разполагаш с добър актьорски състав, предвидимият на места диалог и изсмуканите от пръстите ситуации, остават на заден фон.

От актьорите в „Успех“ две имена заслужават кариера, далеч надхвърляща пределите на родната им Хърватия. Това са младата Тара Талер в ролята на Бланка и известната в Хърватия Ива Михалич в ролята на Винка. Докато първата може да бъде наречена свежото откритие на сериала (за което много спомага и това, че играе най-яркия и краен персонаж в тази история), то втората е неин пълен антипод, който успява да запази самообладание в най-екстремните ситуации. Този контраст прави общите им сцени, добре заснети на фона на подбрани локации в Загреб, едни от най-добрите в тези 6 епизода. Макар и да не се отличават с особено силни изпълнения, останалите актьори не остават длъжни на историята и изваждат достатъчно ясно посланията и идеите на сценария.

_DSF7059
Уликс Фехмиу в ролята на Харис; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Другата силна черта на „Успех“, която досега липсваше в телевизията от нашия край на Европа (и особено в България), е неговото техническо оформление. За това е отговорна главно намесата на HBO, които освен че предоставят възможността на редица локални продукции от този регион да получат международно разпространение, вкарват своя собствен маниер на създаване на сериали. Както и при повечето добри техни сериали, всички допълващи средства са използвани до край. Декорът е така направен, че да говори от името на персонажа, който попада в него, музиката е в унисон с видяното, а кадърът, независимо дали ще бъде близък или далечен, помага да разберем още повече. И така, обединявайки всички изброени компоненти, зрителят получава 6 епизода, изпълнени със съспенс, задоволително количество обрати, плътни персонажи и най-важното – идея, която всеки е провокиран да дефинира според своите собствени критерии за успешно и неуспешно.

„Успех“, макар и добър сериал, вероятно не цели да застава рамо до рамо с някои от най-добрите сериали на годината. Но определено има своите неоспорими достойнства.  Този сериал доказва, че при осигуряването на подходящите условия, добрият продукт може да се появи навсякъде. Поставянето на едни продукции по-долу от други на база техния произход, от тук нататък вероятно ще става все по-рядко. „Успех“ е един от 10-те проекта на HBO Европа, достъпни в онлайн платформата HBO GO, заедно с румънския „Хакервил“, полския „Заслепени от светлините“, унгарския „Златен живот“, „Глутница“, „Пактът“, „В сенките“, „Мълчаливата долина“ и чешките „Пустош“ и „Мамон“.

Що се отнася до родната публика… От позицията на близка до ситуацията в „Успех“ (и нямаме предвид близка само заради панелките), тя би имала още по-голяма полза от този сериал. Защото май все по-рядко се питаме, докъде сме готови да стигнем заради единия Успех? Дали? Винка, Бланка, Кики и Харис имат какво да кажат по въпроса. Чуйте ги.

Всички 6 епизода на „Успех“ са може да гледате на HBO GO

 
 

Disney адаптира и „The Hunchback of Notre Dame“

| от |

„The Hunchback of Notre Dame“ е следващият (пореден) филм на Disney, който ще бъде превърнат в игрален. Снимките вече за започнали, а идеята е филма да бъде мюзикъл.

Disney пусна анимацията през 1996 година като пожъна среден успех. Тя отбеляза и края на ренесансовия период на студиото през 80-те и 90-те като тя беше последният високобюджетен 2D филм. След него Disney последва примера на Pixar и „Toy Story“ – към 3D.

„The Hunchback of Notre Dame“ не пожъна същия успех като „Beauty and the Beast“ и „The Jungle Book“, но сега предстои да видим как игралната му версия ще стои до техните игрални версии. 

Сценарист ще е Дейвид Хенри Хуанг, а композитори – Алан Менкен и Стивън Шварц. Двамата вече са работили с Disney, включително и за оригиналния филм. Джош Гад, който работи и по „Frozen“, е изпълнителен продуцент, а също ще играе и Квазимодо. Той озвучава Олаф като ще повтори това във „Frozen 2″ и „Kingdom Hearts 3″, а също така игра и Лефу в „Beauty and the Beast“. Други решения за актьорския състав все още не са правени.

Все още няма дата за премиерата на „Hunchback“. В момента студиото прави още няколко филма едновременно, така че можем да очакваме да мине доста време преди да видим и чуем Гърбушкото на голям екран.