shareit

Глен Клоуз е готова за близкия кадър в следващата си роля

| от chronicle.bg |

„Добре, господин Де Мил, готова съм за близкия ми кадър…“

С тези думи Глен Клоуз ще застане на широкия екран в първия си филм след „Съпругата“, за която беше номинирана за 7-ми път за „Оскар“. Ролята е на известният филмов персонаж Норма Дезмънд, а филмът е добре познат на всички киномани – иконичният „Sunset Boulevard“.

Филмът, чийто оригинал се появява през 1950 г., този път ще бъде режисиран от хореографа носител на награда „Тони“ Роб Ашфорд, предава The Hollywood Reporter.

Историята на Норма Дезмънд има култов статус в Холивуд и в киното изобщо, защото е посветена на актриса от нямото кино, която мечтае с последни сили да се завърне на екрана и да бъде отново сред първенците на деня. Това няма да е първият път, в който Глен Клоуз ще играе Норма Дезмънд. Актрисата е участвала в едноименния бродуейски мюзикъл на Андрю Лойд Уебър от 1994 г., на базата на който ще бъде направена екранната адаптация на Ашфорд.

За ролята си в мюзикъла Клоуз получава награда „Тони“ (третата й такава награда), а сценичното  изпълнението се смята за едно от най-добрите на ХХ век.

„Мюзикълът позволява на Глен Клоуз да направи една от онези легендарни роли, за които ще се говори с години наред.“ пише The New York Times по онова време.

Актрисата участва и в сценичния римейк на мюзикъла през 2017 г. и според ревютата изпълнението й е още по-добро от това през 1994 г.

Според информацията на The Hollywood Reporter снимките на мюзикъла ще започнат през октомври, което означава, че Глен Клоуз ще участва в надпреварата за награда „Оскар“ през 2021 г., вместо през 2020 г. Когато и да се случи това обаче, Глен Клоуз вероятно ще бъде поставена под огромен публичен натиск. Не само защото ролята на Норма Дезмънд е класическа стръв за награда „Оскар“, но и заради изненадващата загуба на наградата тази година. Глен Клоуз беше фаворитка за награда за най-добра актриса на букмейкърите, но призът отиде при Оливия Колман за участието й във „Фаворитката“ на режисьора Йоргос Лантимос.

А ето и изпълнение на Глен Клоуз в едноименния мюзикъл.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

| от |

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта

| от |

„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.

Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.

gettyimages-122315015-594x594

Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?

Column_temple_Artemis_Ephesos_BM_Sc1206_n3

Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453

Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.

Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.

1663_Giordano_Der_Heilige_Michael_anagoria

Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844

Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.

gettyimages-534251098-594x594

Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.

По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.

Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.

gettyimages-534251730-594x594

В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.

Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.

gettyimages-591975268-594x594

Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.

В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

| от |

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени

Канадецът, който сам освободи цял град в Холандия от нацистите

| от |

Лео Мейджър беше канадец (от френската част на Канада), роден през 1921 г. Когато се присъединява към канадската армия в началото на Втората световна война, той вероятно не си е представял, че ще бъде нещо повече от обикновен войник – предполага се, че Лео става войник, защото иска да покаже на баща си, с когото имаха не особено стабилни отношения, че може да направи нещо, с което да го накара да се гордее.

Мейджър започва своята служба през 1941 г. като служи в Le Regiment de la Chaudiere. По време на Битката за Нормадия е ранен от граната, в резултат на което получава частична загуба на зрението в лявото си око. Мейджър обаче отказва да се върне у дома с аргумента, че му трябва само едно работещо око, за да стреля с пушката. Тогава е преразпределен в разузнавателния взвод, а заради точната си стрелба си спечелва репутация на отличен снайперист.

Zicht op Zwolle Centrum

Пейзаж от град Зволе, Холандия 

През април 1945 г. полкът на Мейджър наближава град Зволе. Командирите нареждат двама доброволци да направят разузнавателна обиколка и да докладват за броя на германските войски в града. На доброволците им беше наредено, ако им се отдаде шанс, да се свържат с холандската съпротива, тъй като полкът възнамеряваше да започне стрелба по града на следващия ден. По това време Зволе има население от около 50 000 души и беше много вероятно невинни цивилни пострадат, ако съпротивата не се ангажира да ги предпази.

Заедно с приятеля си Уили Арсено, Мейджър тръгва към града. Уили, за съжаление, е убит от германските войници около полунощ след като двойката се натъква на патрул. Твърди се, че Уили е успял да убие нападателя си, преди да умре. Разбираемо вбесен, Лео взима картечницата на приятеля си и тръгва със залпове към противника, убивайки двама от немците, докато останалите успяват да избягат с автомобила.

Мейджър продължава и скоро прави засада на друг патрул. Той залавя немския шофьор, който го откарва до офицер, който пие в близката механа. Лео след това влиза в механата, взима пистолета на офицера и го информира, че канадските сили съвсем скоро ще задействат тежката си артилерия по града, което ще доведе до смъртта на много немски войници и цивилни граждани. Той, разбира се, не спомена, че точно в този момент е сам.

След това Мейджър връща пистолета на мъжа и сигурен, че новината за предстоящата канадска атака ще се разпространи доста бързо из немските войски, тръгва нагоре-надолу по улиците на града, стреляйки с картечницата си по врага и хвърляйки гранати. Гранатите вдигат много шум, но той се постарава да ги постави на места, където няма да причинят много щети на града или на жителите.

В ранните часове на деня се натъкна на група от осем немски войници. Въпреки че те вадят пистолети, той успява да убие четирима, а останалите бягат. Самият Мейджър се отървава от срещата невредим и по-късно заявява, че съжалява, че не ги е убил всичките.

Кампанията му продължава цяла нощ и е толкова успешна, че в един момент немските войници започват да изпадат в паника, мислейки, че са атакувани от цяла армия канадски сили. Към 16:00 ч. вече всички германци бяха напуснали града. Цял гарнизон от няколкостотин войници, се беше изплашил толкова много от един-единствен човек, че беше напуснал града. Така град Зволе бе освободен от немска окупация без смъртта на нито един цивилен.

Вместо да ходи да спи, след като тича из града с картечницата цяла нощ, Мейджър, с помощта на няколко холандци, отива да прибере тялото на приятеля си Уили. Едва след като се беше погрижил и за това, Лео докладва на командира си, че в града няма вече „врагове“. Канадската армия сега беше приветствана в Зволе под звуците на наздравици, а не на пушки. За действията си, Лео Мейджър получава медал за изключителни заслуги – втория такъв медал, който му отреждат, и първи, който приема.

Leo Majorlaan

Улица, кръстена на Лео Мейджър, в град Зволе

Но това не е всичко. През 1944 г., година преди да освободи Зволе, в битката при Шелд, Мейджър заловява 93 германски войници отново сам.

Двамата с Уили бяха изпратени на разузнавателна мисия, за да разберат какво се е случило с група мъже, които явно бяха изчезнали. Уили беше болен, така че Мейджър тръгва сам. Скоро установява, че цялата компанията, която търси, е била заловена. Вместо веднага да се върне и да докладва, Лео влиза в къща наблизо, за да се стопли от студа. В този момент той вижда няколко германски войници през прозорец и решава да ги хване, което и става. След това ги накара да го заведат при командира си, който в този момент се оказва заедно с около 100 други германски войници.

Той отправя елементарна (и малко мафиотска) оферта към германците – предайте се или умрете. Разбира се, ако откажат, той също ще умре, но като по чудо планът му сработва. Защо? Защото войници от SS, които наблюдават сцената наблизо, но не чуват всъщност какво става, решават, че командващият офицер и хората му се предават. Така те откриват огън както по Мейджър, така и по собствените си другари около него. Немците, по които сега се стреляше, решават, че да се предадат на Лео беше по-добре, отколкото да бъдат убити от есесовците, така че тръгват с него, докато в същото време са преследвани от изстрели, които убиват някои от тях. Общо 93 германски войници успяват да се върнат с него и стават военнопленници.

За този невероятен подвиг Мейджър получава първия си медал за изключителни заслуги. Той обаче го отказва, защото чувства, че неговият командир, фелдмаршал Монтгомъри, е „некомпетентен“ и че „прави ужасна грешка. Изобщо не го харесвах“.

Pierre tombale de Léo Major

Лео Мейджър умира чак през 2008 г.

Но и това не е всичко! Сега ще ви разкажем как получава третия си медал за изключителни заслуги (и втория, който приема). Това става в съвсем друга война – Корейската – и този път подвигът му е доста по-внушителен от другите два, макар и да разполага с помощта на около няколко десетки души.

Около 40 000 китайски войници успешно отблъснали голямо количество американски войници от ключова позиция на един хълм. Неспособни да си върнат хълма, американците пращат Мейджър и малка група други снайперисти със задачата да промъкнат на хълма сред китайските войници и да открият огън по тях. След като ударната група прави именно това и хвърля китайците в паника, вместо да се оттеглят, Мейджър кара хората му да продължат да стрелят и успява да направи това, което хилядите американци не бяха в състояние да постигнат – поема отново контрол върху хълма.

Разбира се, китайците скоро се прегрупират и две дивизии, общо над 14 000 войници, се връщат да се бият отново за хълма срещу Мейджър и неговата мъничка група снайперисти (общо 20 мъже). Отново, вместо да отстъпят, както им беше наредено, Лео и групата му решиха да се противопоставят на врага. След три дни на многократни атаки от над десет хиляди войници с всякакъв вид оръжия, пристигат подкрепления и помагат на Мейджър и хората му, които успешно удържат хълма до този момент.

 
 
Коментарите са изключени