„First Man“ е сниман като истинска поезия
|
|
Най-голямото предизвикателство пред Деймиън Чазел, докато пише филма за кацането на Луната, е успешно да ни покаже какво се случва в мислите на Нийл Армстронг (в ролята Райън Гослинг), докато стъпва по извънземната повърхност. Съвсем естествено в такъв случай е филмът да се снима на IMAX, защото големият формат на този етап е емблематичен за космически филми.
Режисьорът Лайнъс Сандгрен (Оскар за „La La Land“) добавя призрачност, за да се чувстваме по същия начин, по който и Армстронг. „Деймиън искаше да отпътува до планетата на мъртвите, за да се сбогува с дъщеря си“, казва Сандгрен. „Това беше възможност да помислим върху живота… най-значимата история на човечеството и цената да се осъществи.“
Чазел и Сандгрен дават максимална документална автентичност на мисията на НАСА от 60-те години. Самата картината изглежда като снимана на лента, а нестабилността на кадъра ясно ни илюстрира вълненията преди полета.
Когато обаче астронавтът каца, можем да познаем по стабилността на камерата колко по-ведро се чувства. Тук идва и IMAX. Когато вратата на кораба им се отваря, минаваме от лента на IMAX. Малко като в „The Wizard of Oz“. Дизайнерът Нейтън Кроули („Dunkirk“, „Interstellar“) прави сетта сив и каменен, а Сандгрен сннима през нощта.
„Много красиво стана. Повърхността на Луната е монохроматична (двуцветна), а ние я виждаме с най-перфектно качество и детайл. Получи се много сюрреалистично. Картината е огромна и наистина те изкарва извън този свят. Вече си като на кран и се рееш безтегловно.“
Но най-голямото предизвикателство е осветлението, на 150 метра разстояние и 45 метра височина. Режисьорът тества две 100K SoftSun лампи, но сенките, които предизвикват те, не излизат добре. „Попитах създателят им, Дейвид Прингъл, дали не може да направи няколко 200K лампи и той успя да направи две. С тях и снимахме.“
IMAX дава също така възможност за снимане на цялата повърхност на шлема на Армстронг и отраженията върху него. Това добавя много към чувството за самота. Така филмът става истинска поезия на границата между живота и смъртта.
Коментари
Лейди Гага в "A Star Is Born"
От целия списък това е единственото име, за което всички са убедени, че ще получи номинация. Някои критици казаха, че Гага играе себе си в тази роля на развиваща се музикална звезда и ролята на изисква особени трудности. Може и така да е, но това не пречи поп звездата да прави едно от най-въздействащите превъплъщения на годината. Освен това, два от предишните три филма "A Star Is Born" са носили номинация на актрисите си. Изключваме този с Барбара Стрейзанд, но пък за него тя получава "Оскар" за най-добра песен така че... откъдето и да го погледнем, Гага ще бъде на първия ред на "Оскарите".
Мелиса Маккарти в "Can You Ever Forgive Me"
Другото почти сигурно име е това на Мелиса Маккарти, която претърпява пълна външна промяна, за да се превъплъти в шарлатанката журналистка, готова на всичко, за да си върне отминалата слава.
Глен Клоуз в "The Wife"
Глен Клоуз, и това няма да се уморим да го казваме, е име, пред което Академията трябва да изпитва нечовешки срам. Защото я пренебрегва вече толкова години. Този път тя има шанс да влезе отново, за седми път, в списъка с номинираните за ролята си в "Съпругата". Филмът в момента се излъчва и по родните кина, като част от програмата на CineLibri, така че отидете и вижте за какво става въпрос.
Ялица Апарисио в "Roma"
Филмът на Алфонсо Куарон е почти сигурно , че ще бъде номиниран (а може и да спечели) за "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм. А актрисата Ялица Апарисио досега беше единствено хвалена за изпълнението си. Единствената спънка би могла да бъде относителната непопулярност на лентата сред масовата аудитория, която би могла да коства евентуална номинация за Апарисио.
Сърша Ронан в "Mary, Queen of Scots"
Сърша Ронан е едва на 24 години, а вече има три номинации за "Оскар" в CV-то си. Добрите роли сякаш сами идват при нея и тази зима ще я видим в ролята на една от най-известните кралици в историята - Мария Стюарт. Заедно с екранната си партньорка, Марго Роби (в ролята на кралица Елизабет) двете умело напредват в състезанието.
Оливия Колман в "The Favourite"
Йоргос Лантимос обра овациите с филма, разказващ за съперничеството на две придворни дами за място до леглото на кралица Ан. В ролята на последната е Оливия Колман, за която се изговори много по-кинофестивалите тази година. Изпълнението й беше посрещнато повече от добре и нищо чудно да попадне сред номинираните.
Виола Дейвис в "Widows"
В последните години Виола Дейвис доказва, че може да изиграе всичко. И номинациите не закъсняха. Този път букмейкърите я поставят сред ранните претенденти за наградата, макар че досега историята сочи, че е трудно за актриса в жанров филм (в случая криминален) да се сдобие с номинация. Дали Виола ще опровергае тенденцията?
7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса
|
|
Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.
И понеже жените актриси са нашата най-голяма слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.
Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.
Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.
Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.
Забраняват на Тръмп да ползва музиката на Принс
|
|
Семейството на покойната звезда Принс поиска официално от президента на САЩ Доналд Тръмп да престане да използва музиката на изпълнителя по време на митингите си и други политическите мероприятия.
Искането от името на роднините на Принс отправи Омар Бейкър, негов полубрат. Хитът „Purple Rain“ често звучи на митингите на Тръмп, включително и миналата седмица в Саут Хейвън.
Много музиканти или техни наследници изразиха несъгласие Тръмп да използва хитовете им. Сред тях са „Ролинг стоунс“, Адел, Нийл Йънг, Ар И Ем, „Аеросмит“, „Куин“, наследниците на Джордж Харисън, както и семейството на Лучано Павароти.
Американските политици могат да получават лиценз от дружествата за авторски права и да не искат изрично съгласие от самите изпълнители, когато решат да използват музиката им за подобни събития.
По-добре бягай
|
|
„Мама винаги казваше, че за да продължиш напред, трябва да оставиш миналото зад себе си. Мисля, че бягането ми беше точно заради това. Бягах три години, два месеца, четиринадесет дни и шестнадесет часа.“
Форест Гъмп
Отиди в парка в неделното есенно утро и обърни внимание на бягащите. Те са всякакви. Сред тях има скъпо екипирани като за модна брошура атлети, хора, които видимо не са спортували в живота си, но се опитват сега, голи до кръста пенсионери от онези, които вечно са по шорти някъде на Витоша, хора в дънки и такива, които тичат с торби и чанти. Двойки, тройки, единици. Слушащи музика, запъхтяни, сериозни, усмихнати, секси, млади, стари. Амбицирани или преодоляващи мързела си. Доволни от себе си или вечно критични и можещи повече. Бързи и бавни.
Бягането приютява кого ли не.
Професионални спортисти и медицински лица са изговорили и изписали тонове слова за ползите му. Но бягането е много повече от грижа за тялото. То е време, което прекарваш сам с мислите си или сам с кучето си. То е и предизвикателство да издържиш още само 5 минути, още само един километър или поне до хей онова дърво там, след пейката. Бягането е отдушник. Потушител на напрежения и неутрализатор на злото. На онова – тихото и незабележимо зло, което се трупа по светофари и подлези, пристига по имейли и устройства, загнездва се в гърдите вътре, лепне катранено тежко и пречи на кислорода да стигне докъдето трябва, защото те кара да притаяваш дъх.
Преди 4 месеца смятах, че ако избягам един километър, ще легна и ще издъхна доброволно на студения асфалт пред някоя трамвайна спирка от онези, към които хората обикновено се придвижват по този начин. Хем съм активен иначе човек.
Оказа се, че съм грешила. Сега изминавам любителски между 5 и 10 километра 2-3 пъти седмично, бягайки. Това просто е единственият начин да се държа като дете или като луда пред хората, без да има проблем.
Възможно е да не виждаш прогрес в себе си и в живота, в човечеството и в тези неща изобщо, но започнеш ли да бягаш, дори да не си от онези – вечно доказващи се пред някой друг и постигащи постижения хора, ще видиш прогрес в бягането и това ще е супер.
Все ще изминеш, без да искаш дори, малко повече, малко по-бързо, въпреки цялата пот, изтощение и въображаеми пици, които валят от небето по алеята в парка върху фонтани от барбекю сосове. И това ще те накара да си доволен от свършената работа.
А когато свършиш нещо, от което си доволен, ставаш по-спокоен и по-приветлив човек, държиш се по-добре с другите и допринасяш за хубавото под това небе повече. В тоя живот на непрекъсната и спонтанна агресия, човек никога не знае в кой момент ще вземе сопата, както е казал поетът фийчъринг Белослава още в зората на хилядолетието. Затова е добре да се бяга.
Бягането е занимание за откриватели, за хора, които обичат да газят в калта, които умеят да се губят успешно и да охлузват коляно с финес, да се движат потни и негримирани сред другите хора, дори в близост до някой мол. Да са рошави, почервенели и изнемощели, да са усмихнати, стегнати и влюбени в музиката.
Бягането върви с агресивен рап, в който се казва как аз съм си аз, а другите са някакви други там, може би с тежък рок с лирики за битки и победи над лами и змейове, с разнообразен метъл или някаква зацикляща електронна музика, с която да държиш равномерно темпо.
Бягането върви също така със срещи с непознати, с нови приятелства, с нови хрумки, заради по-големия приток на кислород в мозъка, с нов външен вид, с нов живот.
Върви с нощта на наближаваща Нова година, когато, някъде между руската салата и третата ракия, идва времето за равносметка, която е супер яка, защото включва констатацията: „Тази година започнах да бягам„.
А бягането се спира трудно, почне ли се веднъж. Като цигари през пубертета е. Само пробвай няколко пъти. Уж на шега. И ще видиш.
Да изживееш старините си в 5-звезден лукс
|
|
С настоящия текст не искам да разбуня духовете, а най-малкото пък да натъжа хилядите бедстващи пенсионери в България. Но животът е такъв, какъвто се случва, и за съжаление, е различен за тези, които се раждат под слънцето и тези, които се раждат под дъжда.
Съзнавам, че вече е доста изтъркано да се натяква, че за социалния стандарт на една страна се съди по това как тя третира животните, инвалидите и пенсионерите. И все пак, признавам си, ме гложди отвътре да се отдам на лека журналистическа гавра, като цитирам смехотворни изказвания от типа на “Средно с 20 лева вдигат пенсиите догодина”. Значи ако от догодина 70-годишните не се разпукат от лукс, не знам кога ще е… Но докато това стане, българският пенсионер ще продължава да износва шлифера си от 78-а (“същият като на Ален Делон”), да обикаля по 24 км ежедневно с трамвая в търсене на по-евтин с 10 стотинки шпеков салам, а през зимните месеци да тегли чоп дали да си плати парното или лекарствата за сърце.
В същото време, на 2 700 километра северно от София, 50 и няколкогодишният норвежки предприемач Томас Ериксен е застанал на тераса на втория етаж на една стара жилищна кооперация, разположена на скално възвишение малко извън Сандефиорд в Южна Норвегия. От високото има великолепен изглед към фиорда, вижда се и датският бряг отсреща. Слънцето клони към залез и драматизмът на късните слънчеви лъчи добавя известна доза патос към жестовете и думите на Ериксен. Той посочва към един гол планински хребет вляво и казва, че там възнамерява да построи първия петзвезден старчески дом в Норвегия. Ще се казва “Вила Моколен” и ще отвори врати през 2020 г.
Кое прави проектът толкова петзвезден?
Всеки от обитателите ще трябва да заплаща по 1, 25 милиона крони (250 000 лева) годишно, за да живее там. “Наемът” покрива 24-часови грижи от страна на висококвалифициран персонал, личен шофьор, сервитьор, шопинг асистент, хранене в ресторант с шеф-готвач с поне една звезда Мишлен. В цената се включва още: лъскане на обувки, организиране на разнообразни занимания и игри, както и денонощна охрана на обекта. “Вила Моколен” ще разполага със салон за гости, винарна и спа център. Изобщо life is life… докато не свърши. Което пък подсеща, че обитателите могат да останат във вилата, докато не се преселят в един по-добър свят. Но нали не мислите, че при така описаните условия в старческия дом, отвъдният живот, предлаган от която и да е религия, може да бъде по-добър?!
Но докато това се случи…
“Човек може да страда от Паркинсон или деменция, но все пак да има един хубав живот при нас, “ казва Ериксен. Ако обаче обитателят се нуждае от специални медицински грижи, ще трябва да плаща допълнително към тези милион и 250 хиляди. Така де, няма безплатен обяд. Нито пък безплатен Паркинсон!
Кой ще живее във “Вила Моколен”?
През последните десет години заложената в закона идея за абсолютното равноправие във всички обществени сфери, засегна и грижата за възрастните хора. В Норвегия на теория не е от значение кой колко има в банковата си сметка, защото всички получават еднакъв пакет услуги при настаняване в държавно заведение. На практика обаче се оказва, че тези, които имат по-високи доходи, плащат повече за място в обикновен старчески дом. Обаче палачинката е на път да се обърне. По-заможните старци започват да се осъзнават и вече не са съгласни да плащат един милион, за да живеят в най-обикновен държавен старчески дом. „О не, сър, и ние искаме своето уиски с пура и оркестърът да свири!“ Проекти като този на Ериксен им предоставят възможност да избират как да доживеят дните си на този свят. Повечето частни предприемачи в този сектор менажират старческите заведения по общинска поръчка. Това означава, че една част от месечната такса се заплаща от държавата. Затова, като се тегли чертата накрая, излиза, че не е кой знае колко по-скъпо да се живее във вили и палати като “Моколен”, отколкото в обикновен държавен дом. Затова и на въпроса “Кой ще живее във “Вила Моколен”?, отговорът би следвало да бъде: Всеки средностатистически норвежки пенсионер-милионер. А те не са малко предвид факта, че задължителните и частни пенсионни осигуровки гарантират стабилни доходи и на стари години.
Сред тези пенсионери е и 89-годишният вдовец Арне Гранлие. Той живее в подобно частно заведение за възрастни хора – “Вила Грижа”, която се намира в северната част на столицата. Докато похапва домашно приготвен ябълков сладкиш, Арне не пести хвалбите. Всичко му харесва тук – храната, денонощните грижи, хигиената. Арне казва, че престоят му струва по 967 крони (193 лв) на ден.
Синът на Арне изчислява годнишните разходи за престоя на баща си в дома на стойността на един хубав чисто нов автомобил. Но в никой случая не съжалява. “С радост влагаме спестените през годините от тате пари за живота му във “Вила Грижа”. За какво друго иначе бихме ги използвали освен за това на него да му е добре?”
„Ами за много неща, хелоу!“ бихме извикали в един глас ние там долу, на Балканите. Като, например, за закупуване на собствено жилище, нови гърди за жената и дъщерята, както и за този нов, супер як автомобил, за който вече стана дума. Бива ли да се трошат толкова пари, за да може един дъртак да яде кекс и да се радва на млади санитарки?
Само че различни народи, различни нрави… И различни социални системи!
