„First Man“ е сниман като истинска поезия
|
|
Най-голямото предизвикателство пред Деймиън Чазел, докато пише филма за кацането на Луната, е успешно да ни покаже какво се случва в мислите на Нийл Армстронг (в ролята Райън Гослинг), докато стъпва по извънземната повърхност. Съвсем естествено в такъв случай е филмът да се снима на IMAX, защото големият формат на този етап е емблематичен за космически филми.
Режисьорът Лайнъс Сандгрен (Оскар за „La La Land“) добавя призрачност, за да се чувстваме по същия начин, по който и Армстронг. „Деймиън искаше да отпътува до планетата на мъртвите, за да се сбогува с дъщеря си“, казва Сандгрен. „Това беше възможност да помислим върху живота… най-значимата история на човечеството и цената да се осъществи.“
Чазел и Сандгрен дават максимална документална автентичност на мисията на НАСА от 60-те години. Самата картината изглежда като снимана на лента, а нестабилността на кадъра ясно ни илюстрира вълненията преди полета.
Когато обаче астронавтът каца, можем да познаем по стабилността на камерата колко по-ведро се чувства. Тук идва и IMAX. Когато вратата на кораба им се отваря, минаваме от лента на IMAX. Малко като в „The Wizard of Oz“. Дизайнерът Нейтън Кроули („Dunkirk“, „Interstellar“) прави сетта сив и каменен, а Сандгрен сннима през нощта.
„Много красиво стана. Повърхността на Луната е монохроматична (двуцветна), а ние я виждаме с най-перфектно качество и детайл. Получи се много сюрреалистично. Картината е огромна и наистина те изкарва извън този свят. Вече си като на кран и се рееш безтегловно.“
Но най-голямото предизвикателство е осветлението, на 150 метра разстояние и 45 метра височина. Режисьорът тества две 100K SoftSun лампи, но сенките, които предизвикват те, не излизат добре. „Попитах създателят им, Дейвид Прингъл, дали не може да направи няколко 200K лампи и той успя да направи две. С тях и снимахме.“
IMAX дава също така възможност за снимане на цялата повърхност на шлема на Армстронг и отраженията върху него. Това добавя много към чувството за самота. Така филмът става истинска поезия на границата между живота и смъртта.
Коментари
Лошите момичета на историята: Будика – Духът на отмъщението
|
|
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Годината е 1871 г. и известният английски скулптор и инженер Томас Торникрофт работи вече от 20 години по своя проект – статуя на кралица Будика.
В ателието му навсякъде има скици от близък и далечен план, измервания и бележки за изработката запълват всяко ъгълче на работните му листа, направен е дори модел от пластилин на бъдещата статуя. Г-н Торникрофт така и не доживява да види своята кралица превъплътена в бронз, но мечтата му е сбъдната от сина му. Така през 1902 г. Будика се възкачва на своята колесница, обградена от своите дъщери и намира вечния си дом в края на Уестминстърския мост срещу сградата на абатството в Лондон.
Тя не е единствената жена оспорила властта на Римската империя, нито е първата британка, опълчила се срещу властта на императора. Това, което отличава Будика от други жени войни от Древността, е огромната символика, която век след век натоварва образа на тази войнствена кралица, превръщайки я в идеализиран образ на британското обединение и сила. Първо кралица Елизабет I изтупва от прахта споменът за нея и прави аналогия със своето управление и сблъсъкът й с Испанската армада. Говори се, че даже копира части от речи на Будика преди битките с римляните.
През XVII в. дори са смятали, че Стоунхендж е издигнат в чест на червенокосата кралица. През ХІХ в. кралица Виктория намира прилики между себе си и жената войн и те не се коренят само в близките им имена. За Будика пишат както открити женомразци като Милтън, така и известни драматурзи на своето време като Глоувър. Името й носят викториански кораби, в трите опустошени от нея градове са издигнати нейни статуи, а през 2003 г. животът й получава своя прочит и на телевизионния екран.
Въпреки огромното й влияние върху британската история и култура, остава един въпрос – коя всъщност е Будика?
Не знаем истинското й име, от къде е дошла, нито кога е била родена, от данните не става ясно също така лобното й място и начина, по който е загубила живота си. Въпреки многото въпросителни за живота, военните действия и личността на Будика сведения за нея откриваме основно в „Аналите“ на Тацит, „Римска история“ на Дион Касий, които се допълват с информация от археологическите находки. Тя е била висока, с яростен поглед, дълга огнена коса и дрезгав глас. Според източниците само видът й всявал страх. В историографията за нея е прието името „Будика“, което идва от келтската дума за „победа“, т.е еквивалента на съвременното име „Виктория“. В някои произведения може да се срещне като Бодицея и Будуг. Не може да се каже със сигурност дали това е рожденото й име, но по времето, когато хваща меча и се изправя срещу римляните, това е било името, което е карало провинция Британия да трепери от мощта на отмъстителния й дух.
Античността има своята военна суперсила в лицето на Римската империя. Тя е владеела „света“ или поне по-голямата част от познатия тогава свят. На юг държавата се разпростира в Северна Африка, на север владее част от територии от дн. Германия и Франция, на изток достига до земите на Месопотамия, а на запад е успяла да се добере до Британските острови. Всички са в краката на императора, а тези които не са или скоро ще бъдат изкушени да го сторят, или ще склонят глава пред римските гладиуси (мечове). В провинция Британия повечето благородници приемат властта на императора – в замяна на своята покорност и вярност. Те се превръщат в т.нар „крале-клиенти“ на императора. Още от 43 г., при нашествието на острова, се изгражда тази уговорка: бритските благородници имат право да задържат земите си пожизнено, но в замяна на това те трябва да подкрепят политически римляните и да плащат данъци, но не могат да я завещават, защото тя вече е собственост на империята.
В средата на първи век племенен лидер на ицените и владетел на областта, която обхваща съвременен Норфолк, Северен Съфолк и Североизточен Кеймбриджшайър е Прасутаг, съпругът на Будика. Дори след смъртта му, неговото семейство е щяло да бъде подсигурено благодарение на въпросната договорка „крале-клиенти“, ако племенният вожд не беше направил немислимото – разделя наследството си между император Нерон (54-68 г.) и двете си дъщери.
Не е ясно защо Будика е изключена от това завещание и какви са били взаимоотношенията между двамата съпрузи, но резултатът от постъпката му е открит бунт. Прасутаг издъхва и не става свидетел на отговора на Римската империя, а той не закъснява. По това време управител на провинция Британия е Гай Светоний Павлин, който има зад гърба си славата от няколко потушени въстания и подвига си да е първият римлянин прекосил Атласките планини в Северозападна Африка. Откритото неуважение от един племенен вожд и то в пределите на неговата провинция не е сред нещата, които този известен пълководец би преглътнал. Неговата реакция е брутална и цели да прекърши в зародиш всякакво бъдещо неподчинение.
По заповед на Павлин, римляните нападат двореца на Прасутаг, каквото могат плячкосват, а другото – унищожават. Поробват всички близки на вожда и изземват земите на всички благородници от племето на ицените. Те обаче не спират дотук. Будика е поругана, публично бита и унижена, а дъщерите й са изнасилени многократно от войниците. Както би отбелязал Сун Дзъ – ако ще отнемаш всичко на някого, постарай се той да не остане жив, защото няма нищо по-страшно от човек, който няма какво да губи. Действията на римляните имат две измерения – политическо и духовно. За ицените, вождът и неговото семейство имат сакрален характер. Будика не е просто кралица, а въплъщение на богинята Андрасте (богиня на войната).
Поругаването й е пряк удар върху тяхната религия. Според Дион Касий има и политически причини за последвалите събития – благородниците били или затънали в дългове, или лишени от земите си, тяхната политическа власт била отнета и единственият им изход била откритата борба.
През 60 г. Павлин предприема поход срещу друидите на остров Мона. От отсъствието му се възползват Будика и предвожданата от нея армия от бритски въстаници. Говори се, че те са над 200 000 души, които не са само ицени, а също така тринованти, както и други бритски племена, които допреди това са били врагове помежду си. Обединява ги омразата към Римската империя , завладява ги желанието за мъст , а Будика ги повежда напред. Според някои историци Будика не е пълководец, а просто обсебена от мъст жена, която хаотично унищожава всичко по пътя си благодарение на огромната армия зад гърба си. Това обаче не е точно така.
Всъщност въстанието, което червенокосата кралица повежда, се случва в момент, когато управителят на провинцията и основните му военни сили са далеч, базирано е на определена тактика, а действия на въстаниците са точни, жестоки и отправят категорично послание. Според Тацит, бунтът заварва римляните напълно неподготвени. Първи под прицела на Будика пада Камулодунум (дн. Колчестър) – сърцето на провинция Британия и нейна столица по онова време. Градът бил населяван както от римляни-ветерани, така и от бритите, а в чест на император Клавдий, в центъра му бил издигнат негов храм. Армията на Будика бързо и успешно нападнала града, според археологическите данни всичко било извършено много методично. Неколцина се измъкнали живи, всички останали били избити, дори криещите се в храма, а по заповед на кралицата всичко било изгорено до основи.
Тези методи на унищожение се използват и при следващите й нападения.
Следващият град на пътя на Будика е Лондиниум (дн. Лондон). Той, за разлика от предходния, е сред новопостроените градове и е процъфтяващ търговски център – т.е добра плячка. 30 000 негови жители знаели, че няма на кого да разчитат за помощ, затова след като узнали, че армията на Будика се е насочила към тях, започнали да се подготвят за бягство. Не успели да се организират навреме и скоро бритите били пред града. Според Тацит и Дион Касий съдбата на Лондиниум била дори по-тежка от тази на Камулодунум. Градът бил унищожен и опожарен. Всички жители били избити, а благородните дами били набучени на кол, с отрязана гръд зашита за устите им. Говори се, че Будика дори събирала част от черепите на победените врагове и ги окачвала на колесницата си. Както и при прабългарите зад тези действия, се криели религиозни причини – взимала силата на врага, а и за римляните е било ужасяваща гледка.
Третият по големина град в провинция Британия бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Той бил муниципиум, зависим от Рим град, чийто жители имали определени задължения, но и се радвали на римско гражданство. Жителите също бързо се досетили какво ги очаква и започнали да се евакуират. Армията на Будика отново се оказала по-бърза. Някои били хванати в града, а на други била устроена засада по пътя. Според Тацит били избити над 70 000 римски граждани. Данните могат да са преувеличени, но едно е сигурно – с третата си атака Будика най-после привлича вниманието на римския управител на провинцията – Гай Светоний Павлин. Вероятно това е била и една от целите й през цялото време, тъй като той е прекия отговорник за личните й нещастия.
Военните подвизи на Будика не са добре дошли за Павлин и ако той не предприеме действия срещу нея, го очакват дълги обяснения пред император Нерон. Пълководец с неговото минало и его не би позволил това да се случи. За по-нататъшните събития има някои разминавания в изворите. Авторите не цитират точното място, където армиите на Будика и Павлин се сблъскват, но според проучвания от последните 10 години, това най-вероятно е било около селището Чърч Стоу, Нортхемптъншър.
Според римските извори, въстаниците на Будика били около 230 000, заедно със своите семейства, а римляните били едва 10 000, но добре обучени и тренирани в битки. Първите били добри при партизански атаки, докато вторите били истинска, добре сработена военна машина. Бритите нападат яростно римляните, но армията на врага е построена на няколко реда и благодарение на късите си мечове нанася бързи и смъртоносни удари още в първите минути на сражението. Това, което последва, е ужасяващо клане, в стила на Павлин, който иска да даде добър урок на бритите и да отправи послание към всеки, който посмее да оспори римската власт. За съжаление при повторната си среща Будика не успява да победи своя омразен враг – управителя на провинцията. Дали умира от собствената си ръка, поглъщайки отрова, или случилото се на бойното поле я поболява и тя издъхва малко по-късно, не е ясно, но едно е сигурно – тази битка слага край както на голямото британско въстание, така и на неговата всяваща ужас предводителка – Будика. Според Тацит загиват повече от 80 000 брити – мъже, жени и деца, докато римляните дават едва 400 жертви.
Въстанието на Будика няма дълготрайни последици, то не слага край на римската власт в провинцията.
Влиянието й обаче отеква през вековете до наши дни. Облечена в ярки дрехи, Будика е изваждала заек изпод полите си преди битка и е тълкувала по него изхода на сражението, след което се качвала на своята колесница, обградена от дъщерите си и е отправяла някоя от известните си речи към своята армия. Думите й са били силно въздействащи: „Спечелете битката или умрете: поне това е, което ще направя аз, една жена, а вие, мъже, може да живеете в робство ако това е, което желаете“.
Във време, когато патриархалният ред господства и римляните се радват на власт и страхопочитание, една жена се осмелява да въстане срещу тях и да поведе своите сънародници. Това е огромен удар срещу империята и носи позор за нейните управници, което ясно се долавя в историческите хроники. Будика загива при Чърч Стоу, но образът й на обединител на британците и на изключително силна жена и пълководец оцелява през вековете.
Когато от небето вали кръв
|
|
Между 25 юли и 23 септември 2001, хората от южноиндийския щат Керала няколко пъти стават свидетели на извънредно любопитен и страскащ феномен: дъжд с цвят на кръв.
Въпреки че болшинството определя цвета на дъжда като червен, малцина твърдят, че са видели и черен, зелен и дори жълт.
Свидетели на събитието казват, че заедно с интензивния червен цвят на дъжда имало и светкавици и гръмотевици като при стандартна буря. След това много от листата по дърветата паднали и добили сив цвят като изгорени.
Проба от дъжда
Науката, разбира се, проявява силен интерес към случилото се в Керала и учените изследват дъжда, за да разберат как точно е възможно такова нещо.
Първоначално се установява, че във всеки милилитър от него има около 9 милиона червени частици. В унисон с по-редките твърдения, които споменахме, някои от тези частици имат и зелен, синьо-сив и жълт цвят.
Центъра за научни изследвания в Керала, също така намира, че pH на дъжда е неутрално, а самият той съдържа и големи количества никел, манган, титан, хром и мед. Самите червени частици са въглерод и кислород с малки количества желязо и силиций.
Заради тази открития Центърът в началото обяснява оцветяването на дъжда с избухнал метеор. С течение на времето обаче се открива, че частиците съдържат и пори. Това, съвсем очаквано, предизвиква суетене около идеята, че дъждът има извънземен характер. Не е открито обаче ДНК, а мнозина продължават да поддържат теорията за метеора. Така изследванията не спират и в крайна сметка Тропичната ботаническа градина и Изследователския институт откриват, че спорите са от водорасли, принадлежащи към рода Trentepohlia, които образуват лишеи, и най-вероятно имат местен произход.
Частиците под микроскоп (x1000)
Появява се нова теория: нормалните дъждове преди кървавите са стимулирали растежа на тези лишеи, което поне на теория увеличава количеството спори във въздуха. Въпреки че това е най-достоверното им предположение. учените признават, че е изключително малко вероятно лишеите едновременно да изпуснат толкова много спори, че да оцветят дъжда. Трудно за обяснение е и как са се изкачили толкова високо в атмосферата при условие, че скоро не е имало метеорологични събития, които да ги откарат толкова нагоре.
Почти 20 години след феномена, част от него получава обяснение. През 2013 учени, които все още го изследват, не само откриват така желаното ДНК, но и определят конкретния вид водорасло – Trentepohlia annulata, което се оказва, че не расте в Индия. Това обяснява как спорите са се изкачили толкова нависоко в атмосферата без нужните метеорологични условия. Според учените, облаците идват от Австрия.
***
Разбира се, странни по един или друг начин дъждове са се случвали и преди. Ако сте гледали филма „Cloudy with the Chance of Meatballs“ – през 1876 в Кентъки се случва нещо подобно: от небето буквално заваляват парчета месо.
По-скоро, през 2015, в Айдахо, Орегон и Вашингтон вали дъжд, който много прилича на мляко. При изследването му се установява, че това се дължи на пясъчна буря в Орегон, където пясъкът бил „с високо съдържание на сол“.
В древни времена, гръцкият философ Хераклид Лемб (2 век преди Христа) описва дъжд от жаби, които били толкова много, че „къщите и улиците бяха пълни с тях“. Ако смятате, че това е невъзможно, през 2005 в малък град в Сърбия валят жаби, които не са характерни за тази местност, а някои от тях дори оцеляват.
Основната хипотеза за валежите от жаби (или риби, змии, камъни, месо или червеи) е, че торнадо някъде другаде ги засмуква в атмосферата. Въпреки че тази хипотеза не е потвърдена, не е нечувано подобни малки животинки да бъдат хванати от торнадо, което да ги пренесе на разстояние 80-300 километра и да ги пусне от небето отново на земята.
За по-леки предмети като прахови частици (радиация…) разстоянието може да достигне хиляди километри. Пясък от пустинята Гоби е валял във Вашингтон през 1998 (Гоби е на около 9000 километра от щата). Същото се случва и с пясък от Сахара.
Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета
|
|
В момента той е най-актуален с ролята на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.
Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“
От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!
Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.
В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).
През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не – като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.
На 69-ото Берлинале (Getty Images)
Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган. Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко. Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед да не присъства в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.
Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“
Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.
Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)
Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ, нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.
“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “
Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!” Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”
На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”
Защо гробовете са дълбоки 2 метра
|
|
Всички знаем за гробовете, освен че са страшни, че са и „2 метра под земята“.
Всъщност, въпреки че „2 метра под земята“ е синонимен израз за смърт, няма никакво значение колко дълбоко се погребва клетникът. Няма определени правила, които да задължават дълбочината на гроба.
Едно от общите насоки в това отношение е, че ковчегът трябва да е поне на 45 сантиметра под земята, което както сигурно сами виждате, означава, че погребаният може и да не е на 2 метра.
Често обаче в погребалната практика хората се заравят значително по-дълбоко от половин метър. Това се прави, за да може на същото място по-късно (в най-добрия случай доста по-късно) в същия гроб да бъде поставено тялото на друг човек, често близък на първия. Така в някои религии дълбочината на гробовете стига до 4 метра.
Разбира се, като всяко правило, и това си има изключения. В някои случаи е напълно възможно и дори интуитивно някои хора да се погребват в по-плитки гробове. Например, деца и бебета. (В някои държави като Великобритания, например, таксите за погребението на деца дори могат да бъдат опростени.)
Дълбочината може да се влияе и от региона. Ако за местността се знае, че има много наводнения, погребаният се поставя по-дълбоко, за да не се изрови ковчегът от водата. Тук можем да отбележим, че първите заселници в Америка, конкретно в Ню Орлиънс е трябвало да погребват мъртвите си над земята, защото иначе ковчезите избухвали заради тежките дъждове. Това е проблем за жителите на щата и днес.
В това отношение, на няколко места в САЩ няма почти никакви закони за погребенията. Така, например, можеш да погребеш някого в частната си собственост. Трябва единствено да се попълнят няколко формуляра и можеш да погребеш някого колкото си дълбоко (или плитко) искаш.
Във Великобритания е дори по-свободно. До степен, в която е по-лесно да погребеш човек на земята си, отколкото да построиш гараж на същото място. Това е така, защото правилата произлизат от много архаично законодателство – затова трябва да се попълнят няколко документа, в които се вписва къде е заровено тялото и се гарантира, че не е до вода. Дълбочината на дупката е почти изцяло личен избор, с единственото изключение да е достатъчно дълбока, за да не я изровят животни. Но конкретно число не е вписано никъде.
Събиране на трупове по време на чумата в Лондон
Относно това как цифрата от 2 метра придобива преносното си значение въпреки липсата на конкретно правило, което да я задължава – не е ясно. Смята се обаче, че идва от декрет на кмета на Лондон от времето на чумата през 1665, в който се казва, че телата на мъртвите трябва да бъдат заравяни на определена минимална дълбочина под земята, за да се избегне разпространяването на болестта. Въпреки че е популярна, трябва да се отбележи, че източникът на тази теория е „A Journal of the Plague Year“ – охудожествена история за чумата в Лондон, написана от Даниел Дефо. Книгата се приема сериозно, защото е базирана на дневник на човек, който е живял по това време. Въпреки че правилата, които налага кметът, са сравнително за кратко, докато чумата отмине, те дават значение на израза „2 метра под земята“.