shareit

Джо харесва Бек: психопатът никога не е бил толкова близо, колкото в „YOU“

| от Цветелина Вътева |

Джо е момче. Бек е момиче. Джо харесва Бек. Тя влиза в книжарницата му случайно. Руса, симпатична, усмихната. Той я ухажва предпазливо. Тя отвръща неуверено, докато се лута в объркания си личен живот, включващ несериозен любовник, нехаен баща, парти приятелки, нескопосана поезия и алкохолни нощи.

Дори когато Бек е на ръба на емоционален срив и пияна пада на релсите на метрото обаче, Джо е там, за да я хване и да й предложи утешителното си рамо. Защото знае, че тя е неговото момиче. И е готов на всичко, за да й го покаже.

Така описан, сюжетът на сериала на Lifetime (който може да се гледа в Netflix) „YOU“, по мотиви от едноименната книга на Каролайн Кепнес, звучи като банална съвременна любовна история, изследваща отношенията на младите хора в големия град. Само дето Джо не е баналният ухажор.

Темата за психопатите в киното и телевизията напоследък бележи нови върхове. Наскоро видяхме един чуден психопат в сериала на HBO „Разкажи ми приказка“, където Били Магнусен се превъплъщава в забележително противния Ник – вълкът от приказката „Червената шапчица“.

Онова, което постига Пен Баджли (когото познаваме от „Gossip Girl) в „YOU“ обаче е различно. Психопатията никога не е била толкова близо до зрителя, както с образа на Джо Голдбърг. Изграждането на добър образ на психопат не е дебют в киното, нито в телевизията: Ник от „Разкажи ми приказка“ също е пример за великолепен такъв персонаж, който внимателно изследва чертите на психопата и показва ужаса на жертвата. Но обикновено зрителите съпреживяват усещането на жертвата спрямо психопата.

Докато Джо Голдбърг ги слага директно в съзнанието на самия психопат. И ги кара да се чувстват некомфортно уютно там.

Той е консистентен в извратената си любов към Бек. Иска да й помогне в кариерата. Да я отдалечи от кръговете на фалш и лицемерие, в които я въртят приятелките й. Да й помогне в обърканите й отношения с нейния баща. Да я спаси от гаджето й, което я третира като боклук. Той приема изневерите й и й прощава, стига тя да го обича.

Джо не изпитва наслада от убийството. Той го прави по необходимост, по несадистичен начин. Когато убива любовника й, повръща. Когато убива приятелката й, го прави с отвращение, в гръб. Някак небрежно. Защото трябва. Трябва да разчисти пътя си към Бек, за да открие пространство за тяхната любов.

Не е трудно да се поставим в обувките на преследвача и психопата тук. Разликата между него и всеки човек с непсихотична психична структура, е в онова, което психоанализата нарича „acting out“. Всички сме искали нещо или някого отчаяно и сме вярвали с цялото си същество, че точно този човек е „нашият човек“, както американците казват: „the one“. Всички сме имали пориви да „премахнем“ третия човек, който пречи на мечтаната ни връзка: независимо дали е бивш приятел/приятелка, настоящ такъв, свекърва, тъща, приятел др. Разликата е, че Джо наистина го прави.

Той елиминира хората, които стоят между него и Бек физически и като паяк, бавно, методично и изключително интелигентно, я впримчва в обсебващата си мрежа. В рамките на десет епизода героят на Баджли едновременно ужасява и печели симпатиите на зрителите.

В социалните мрежи започват да се срещат мнения, че Бек всъщност е курва и че той е прав, че действията му са оправдани, или поне разбираеми: един потискащ феномен, който култивира злото, обличайки го в приемлив вид. Това не е злото на клоуна от „ТО“. Нито на извънземните от „Война на световете“. Не е гротескно, нито свръхестествено. Става дума за едно уж по-злободневно зло, по-близко до „нормалните“ човешки чувства.

Освен че харесва и защитава Бек, Джо е и защитник на съседското дете, чиято майка е наркозависима жертва на любовник, който я малтретира. Той сякаш искрено обича Пако. Дори може да се каже, че би направил всичко за него…

Онова, което отличава сериала, е умелото обрисуване на тънката и едновременно чудовищна граница между романтиката и преследвачеството; между влюбването и психопатията.

На повърхността виждаме един красив мъж, посветен на момичето, което харесва. Отдолу изпъква скелетът на психопата: онзи, който не вижда човешкото у хората и който убива не заради насладата от убийството, която виждаме например в „Къщата, която Джак построи“ на Триер, а заради заветната си цел: да притежава друг човек и да бъде обичан и притежаван от него.

„YOU“ използва художественият път, за да прокара идеята за елементарността на това една жена да падне в капана на психопат. На фона на статистиките за насилието над жени, пътят, който извървява зрителят в продължение на десет епизода, е плашещо реалистичен. Дори само заради това, си струва гледането.

 
 
Коментарите са изключени