shareit

Джеймс Дийн: момчето с ненаситен глад за живеене

| от chronicle.bg |

Джеймс Дийн се превръща в митична фигура още преди смъртта си, дълго дори преди да стане един от най-желаните актьори в Холивуд. Когато умира в автомобилна катастрофа, на 30 септември 1955 г., е едва на 24 години. С инцидента той влиза в редиците на младите известни личности, застигнати от преждевременна смърт, която завинаги ги обвива в митична светлина. Те никога няма да усетят тежестта на средната възраст, съжалението от лошите решения и творчеството им остава по свой собствен начин неопетнено, запазено, ярко.

Дийн се снима в киното в продължение на 5 години – от 1950 г. До 1955 г. За този период има само три филма, в които е кредитиран. Три филма, с които ще го поставят завинаги в историята на киното и културата. Към момента на смъртта му, само един от тези три филма е пуснат по екраните и в него („На изток от рая“ на Елиа Казан) той, по мнението на публиката, въплъщава духа и облика на младото поколение, неговите мъки и обърквания. А в „Бунтовник без кауза“, излязъл малко след смъртта му, отново играе чувствителен, неразбран млад мъж, измъчван от липсващата връзка с родителите си. Безсмъртието на героите му е подсилено от неговия личен образ, който подхранва както илюзиите, така и истините около една скандална по тогавашните прийоми персона, която не нищо повече от прототип на идните поколения. Циниците коментират всичко това с лаконичната фраза: „да умреш млад означава никога да не се налага да променяш образа си.“

o-JAMES-DEAN-facebook

На днешната дата бунтарът на американското кино, щеше да навърши 87 години. Ако това беше станало, трябва да признаем, че Дийн едва ли би се превърнал в бранд, американски точно колкото „Кока-Кола“. Както казва Хъмфри Богарт за него: „Дийн умря в подходящото време. Остави след себе си легенда. Ако беше останал жив, никога нямаше да може да се справи с публичността.“ Дали това е така, няма как да знаем. Неоспорим факт обаче е , че Дийн е създател на своя собствен образ по начин, който някои консерватори биха определили като „катастрофален“.

Според биографите му, той е готов на всичко, за да се издигне. Иска да опита сладостите, които животът, Холивуд, Ню Йорк, цяла Америка могат да предложат. На въпроса дали е гей, отговаря, че не е, но не възнамерява да прекара живота си с една ръка, вързана зад гърба. Един от най-сексапилните мъже на ХХ век минава през леглата на почти всички известни мъже и жени на своето поколение, участва в тройки, съблазнява екранните си партньори, има ненаситен сексуален апетит и склонност към насилие. Съзнава физическите си предимства и знае как да ги използва, за да се издигне. Фотосесията му с черния пуловер според някои улавя в най-голяма степен всичко, което носи в себе си – грубостта на силния мъж, животинското, сексапила, но и чувствителност, нежност и объркване на младия мъж, попаднал в голямото море.

В продължение на десетилетия Джеймс Дийн е патронът, олицетворяващ бунтарските младини на милиони мъже по света. Удивителното в случая е, че въпреки че свръхчувствителността си образите продължават да живеят, макар че в много отношения те са обвързани с епохата на самите филми и може да се нарекат „остарели“.

Когато актьорът се появява в „На изток от рая“ в ролята на Кал Траск – младеж, който копнее да получи любовта на баща си – той внася смут във фройдисткия климат на 50-те години. „Това ще получите всички, когато не давате на детето любовта, от която се нуждае.“ казва им в очите момчето. Кал се движи по земята, сякаш в състояние на пълна апатия – глава надолу, увиснали рамене, като че ли се опитва да се свие на топка дори когато е изправен. Бяга с ръце в джобовете и ги вади рядко, когато се налага да крещи в лицето на баща си или да нахока майка си (която го изоставя и става проститутка)… или пък да удари по-възрастния си брат – любимецът на татко.

james-dean-giant-1955

Истината е, че играта му в „На изток от рая“ е крайно преувеличена. Но накрая всичко проработва, именно благодарение на това преувеличаване. Очевидната вяра на Дийн в идеите на този филм и неговата страхливост да ги изведе до заключение работят повече от добре. Той разбира природата на персонажа си: дори в моментите на щастие, които Кал изпитва, Дийн ни напомня за изменчивата му природа, постоянната емоционална нестабилност и хроничната му борба със света.

Независимо от всички недостатъци, които могат да бъдат намерени, изпълнението на Дийн в първия му филм е подобаващо на голяма звезда, или казано по друг начин – не можеш да свалиш очите си от него. Зад интелигентността на персонажа е деликатното чувство на ирония, което добавя мистерия към образа… нещо, което е запазена марка на Брандо, но Дийн в някои отношения е по-добър в това.

Джим Старк, героят му в „Бунтовник без кауза“ отчасти е друга версия на Кал Старк: още едно дете, което не принадлежи на света. Но в този филм актьорът най-накрая започва да играе а не да „наиграва“. Освобождава се от щампите си и добавя още повече задни планове. Започва да „шлайфа“ таланта си. И тук е мечтател, склонен към насилие, който залита пиян по улиците, след като е бил задържан в участък. Обръща бюрото в пристъп на гняв към родителите и притиска бутилка студено мляко до бузата си, когато проблемът вече е отминал. В „Бунтовник без кауза“ играта на актьора вече има свой собствен стил: заявка за големи бъдещи постижения в киното.

JD-Banner-1

Учителят по актьорско майсторство Франк Корсаро казва за Дийн: „Неговият талант беше инстинктивен, техниката му – нулева.“ А Казан, въпреки че му позволява актьорски своеволия в „На изток от рая“ потвърждава твърдението. Но във „Гигант“ Дийн е толкова добър, че ни кара да се замислим дали изобщо е нужна актьорска техника. С изключение на ниската самооценка, Джет Ринк няма много общо в Кал Траск и Джим Старк и Дийн се справя с това. В известен смисъл излиза от щампата и доказва, че има и други пътища за него освен това на заблудения младеж, с неустоимо излъчване. Бившият каубоу е инатлив, предубеден, но и чаровен. Носи момчешката жажда се усъвършенства, заедно с импулса на възрастния , който иска да бъде добър във всичко, а останалите могат да вървят по дяволите.

Върлите поддръжници на Дийн понякога оставят „Гигант“ настрана, когато издигат мъжа в култ. Там той не е в ядрото, но именно това му позволява да разгърне актьорския си потенциал и да се довери спокойно на интуицията му, отчасти освободен от типа, наложен му в предишните два филма. В този филм, за първи и последен път на екрана, изглежда, че той се забавлява.

До известна степен, „Гигант“ повече от „На изток от рая“ и „Бунтовник без кауза“ придава на смъртта на Джеймс Дийн трагизъм. В този филм го виждаме не като красив, емоционално нестабилен, нарцистичен младеж, а като актьор, готов да израства, да покорява още върхове. На 30 септември 1955 г., когато става катастрофата, той се е превърнал в олицетворение на американската мечта – човек, който тръгва от нищото и израства пред очите на публиката, съблазнявайки я и давайки й усещането, че всичко е възможно. Не знаем и никога няма да разберем обаче, дали този синеок рус изкусителен „дявол“ е нещо повече от мита, който сам създава за себе си.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени