shareit

Джеймс Дийн: момчето с ненаситен глад за живеене

| от chronicle.bg |

Джеймс Дийн се превръща в митична фигура още преди смъртта си, дълго дори преди да стане един от най-желаните актьори в Холивуд. Когато умира в автомобилна катастрофа, на 30 септември 1955 г., е едва на 24 години. С инцидента той влиза в редиците на младите известни личности, застигнати от преждевременна смърт, която завинаги ги обвива в митична светлина. Те никога няма да усетят тежестта на средната възраст, съжалението от лошите решения и творчеството им остава по свой собствен начин неопетнено, запазено, ярко.

Дийн се снима в киното в продължение на 5 години – от 1950 г. До 1955 г. За този период има само три филма, в които е кредитиран. Три филма, с които ще го поставят завинаги в историята на киното и културата. Към момента на смъртта му, само един от тези три филма е пуснат по екраните и в него („На изток от рая“ на Елиа Казан) той, по мнението на публиката, въплъщава духа и облика на младото поколение, неговите мъки и обърквания. А в „Бунтовник без кауза“, излязъл малко след смъртта му, отново играе чувствителен, неразбран млад мъж, измъчван от липсващата връзка с родителите си. Безсмъртието на героите му е подсилено от неговия личен образ, който подхранва както илюзиите, така и истините около една скандална по тогавашните прийоми персона, която не нищо повече от прототип на идните поколения. Циниците коментират всичко това с лаконичната фраза: „да умреш млад означава никога да не се налага да променяш образа си.“

o-JAMES-DEAN-facebook

На днешната дата бунтарът на американското кино, щеше да навърши 87 години. Ако това беше станало, трябва да признаем, че Дийн едва ли би се превърнал в бранд, американски точно колкото „Кока-Кола“. Както казва Хъмфри Богарт за него: „Дийн умря в подходящото време. Остави след себе си легенда. Ако беше останал жив, никога нямаше да може да се справи с публичността.“ Дали това е така, няма как да знаем. Неоспорим факт обаче е , че Дийн е създател на своя собствен образ по начин, който някои консерватори биха определили като „катастрофален“.

Според биографите му, той е готов на всичко, за да се издигне. Иска да опита сладостите, които животът, Холивуд, Ню Йорк, цяла Америка могат да предложат. На въпроса дали е гей, отговаря, че не е, но не възнамерява да прекара живота си с една ръка, вързана зад гърба. Един от най-сексапилните мъже на ХХ век минава през леглата на почти всички известни мъже и жени на своето поколение, участва в тройки, съблазнява екранните си партньори, има ненаситен сексуален апетит и склонност към насилие. Съзнава физическите си предимства и знае как да ги използва, за да се издигне. Фотосесията му с черния пуловер според някои улавя в най-голяма степен всичко, което носи в себе си – грубостта на силния мъж, животинското, сексапила, но и чувствителност, нежност и объркване на младия мъж, попаднал в голямото море.

В продължение на десетилетия Джеймс Дийн е патронът, олицетворяващ бунтарските младини на милиони мъже по света. Удивителното в случая е, че въпреки че свръхчувствителността си образите продължават да живеят, макар че в много отношения те са обвързани с епохата на самите филми и може да се нарекат „остарели“.

Когато актьорът се появява в „На изток от рая“ в ролята на Кал Траск – младеж, който копнее да получи любовта на баща си – той внася смут във фройдисткия климат на 50-те години. „Това ще получите всички, когато не давате на детето любовта, от която се нуждае.“ казва им в очите момчето. Кал се движи по земята, сякаш в състояние на пълна апатия – глава надолу, увиснали рамене, като че ли се опитва да се свие на топка дори когато е изправен. Бяга с ръце в джобовете и ги вади рядко, когато се налага да крещи в лицето на баща си или да нахока майка си (която го изоставя и става проститутка)… или пък да удари по-възрастния си брат – любимецът на татко.

james-dean-giant-1955

Истината е, че играта му в „На изток от рая“ е крайно преувеличена. Но накрая всичко проработва, именно благодарение на това преувеличаване. Очевидната вяра на Дийн в идеите на този филм и неговата страхливост да ги изведе до заключение работят повече от добре. Той разбира природата на персонажа си: дори в моментите на щастие, които Кал изпитва, Дийн ни напомня за изменчивата му природа, постоянната емоционална нестабилност и хроничната му борба със света.

Независимо от всички недостатъци, които могат да бъдат намерени, изпълнението на Дийн в първия му филм е подобаващо на голяма звезда, или казано по друг начин – не можеш да свалиш очите си от него. Зад интелигентността на персонажа е деликатното чувство на ирония, което добавя мистерия към образа… нещо, което е запазена марка на Брандо, но Дийн в някои отношения е по-добър в това.

Джим Старк, героят му в „Бунтовник без кауза“ отчасти е друга версия на Кал Старк: още едно дете, което не принадлежи на света. Но в този филм актьорът най-накрая започва да играе а не да „наиграва“. Освобождава се от щампите си и добавя още повече задни планове. Започва да „шлайфа“ таланта си. И тук е мечтател, склонен към насилие, който залита пиян по улиците, след като е бил задържан в участък. Обръща бюрото в пристъп на гняв към родителите и притиска бутилка студено мляко до бузата си, когато проблемът вече е отминал. В „Бунтовник без кауза“ играта на актьора вече има свой собствен стил: заявка за големи бъдещи постижения в киното.

JD-Banner-1

Учителят по актьорско майсторство Франк Корсаро казва за Дийн: „Неговият талант беше инстинктивен, техниката му – нулева.“ А Казан, въпреки че му позволява актьорски своеволия в „На изток от рая“ потвърждава твърдението. Но във „Гигант“ Дийн е толкова добър, че ни кара да се замислим дали изобщо е нужна актьорска техника. С изключение на ниската самооценка, Джет Ринк няма много общо в Кал Траск и Джим Старк и Дийн се справя с това. В известен смисъл излиза от щампата и доказва, че има и други пътища за него освен това на заблудения младеж, с неустоимо излъчване. Бившият каубоу е инатлив, предубеден, но и чаровен. Носи момчешката жажда се усъвършенства, заедно с импулса на възрастния , който иска да бъде добър във всичко, а останалите могат да вървят по дяволите.

Върлите поддръжници на Дийн понякога оставят „Гигант“ настрана, когато издигат мъжа в култ. Там той не е в ядрото, но именно това му позволява да разгърне актьорския си потенциал и да се довери спокойно на интуицията му, отчасти освободен от типа, наложен му в предишните два филма. В този филм, за първи и последен път на екрана, изглежда, че той се забавлява.

До известна степен, „Гигант“ повече от „На изток от рая“ и „Бунтовник без кауза“ придава на смъртта на Джеймс Дийн трагизъм. В този филм го виждаме не като красив, емоционално нестабилен, нарцистичен младеж, а като актьор, готов да израства, да покорява още върхове. На 30 септември 1955 г., когато става катастрофата, той се е превърнал в олицетворение на американската мечта – човек, който тръгва от нищото и израства пред очите на публиката, съблазнявайки я и давайки й усещането, че всичко е възможно. Не знаем и никога няма да разберем обаче, дали този синеок рус изкусителен „дявол“ е нещо повече от мита, който сам създава за себе си.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени