shareit

„Дюнкерк“ е епичен!

| от |

Има нещо, което Кристофър Нолан прави добре, и това е наистина епично кино. Независимо дали харесвате „Интерстелар“, или не, ако обичате киното, сте гледали поне един негов филм и той ви е впечатлил.

За някои хора Нолан е фугатната структура на киночука „Мементо“, за други е леко подценяваният „Инсомния“, за трети е Батман. Колкото и различен да е Нолановия Батман от комиксовите версии, много хора го предпочитат именно такъв. И, разбира се, Нолан е Inception и дори „Интерстелар“. Но едно е сигурно – Кристофър Нолан е кино и някак го разбира това изкуство.

Три години след „Интерстелар“ Нолан влиза рязко и с бутонките в летните блокбастър заглавия с „Дюнкерк“. Историята разказва за реални събития случили се по време на Втората световна война, когато войници от Белгия, Франция и Англия биват притиснати от германската армия в Дюнкерк и трябва да бъдат или спасени, или избити.

Подобно на почти всичко, което обича да разказва, и тук Нолан не спазва линейната структура на историята. Защото на зрителя не винаги трябва да му е лесно. Той избира да разкаже тази история от три различни позиции, не персонажи, а позиции – тази на армията, която се опитва да откара максимално много войници през вълнолома, тази на изтребителите – пратени, за да свалят колкото се може повече вражески бомбандировачи, и тази на малките лодки, пълни с обикновени граждани, призовани да се включат в спасителната мисия. Нолан избира да няма една конкретна и плътна сюжетна линия, с дълбоки и ярки образи, а разпределя даденото му време, този пък само някакви си 1 и 45 минути, между трите без да акцентира.

Освен всичко друго трите сюжетни линии са разказани по различен начин времево – едната се случва в рамките на седмица, другата за ден, а третата само за един час. Като умел физик и човек, за когото времето и пространството са триизмерни, Нолан успява логично и хомогенно да разпредели сюжета времево и дори да вплете различните линии една в друга, когато това е необходимо. Човекът владее времето, физиката и визията.

В трите си сюжета, съставляващи този епичен филмов шут, той набутва хора като Кенет Брана, Марк Райлънс, Килиън Мърфи и Том Харди. Добавя им Джеймс Д`арси, гласът на Майкъл Кейн и няколко млади звезди от британското и френското кино и телевизия. И ги пуска на бойното поле.

„Дюнкерк“ не е филм за войната, макар реално да е такъв. В случая обаче тематиката е просто спомагателно колело към онази епичност, която той носи сам по себе си. И онази трогателност и дори онази горчиво-сладка подправка, която седмото изкуство така обича, за да може по-лесно да акцентира и мелодраматизира, когато това му е нужно. Но тук всичко това стои добре и винаги на място.

Да, „Дюнкерк“ е епичен. Не мислете друго.

 
 
Коментарите са изключени