shareit

Бриджит Джоунс отново е тук

| от |

Точно 15 години след първия филм от поредицата, с леко променени лице и тегло, но запазила чувството си за хумор, Бриджит Джоунс се завръща, за да разкаже една последна история за своя объркан любовен живот.  

Филмите за Бриджит Джоунс са сред най-забавните женски истории, които са излизали на голям екран за последните години.

Неслучайно Рене Зелуегър получава първата си номинация за „Оскар“ именно за ролята на пълничката, объркана и тотално заблудена Бриджит, която се занимава с промискуитетния си шеф Даниел, вместо да забележи ръбатия, но чаровен мистър Дарси.

Голямата част от успеха на Бриджит Джоунс се дължи на острото и черно чувство за хумор на нейния създател – писателката Хелън Филдинг. Тя пише книгите си „Дневникът на Бриджит Джоунс“ и „Бриджит Джоунс: На ръба на разума“ няколко години по-рано и те се превръщат в тотален хит на британския книжен пазар, а впоследствие успехът им е признат и в световен мащаб. Някои по-ограничени умове дори твърдо вярват, че Бриджит Джоунс и нейните неволи са дали началото на вълнато от книжен чиклит – тоест, литература за мацки. (Или за самотни жени, които искат да четат за други самотни жени. Зависи от гледната точка.)

Бриджит Джоунс обаче е няколко нива над всеки „женски“ роман, който съществува на модерния пазар. Дали спада в категорията за „женска история“, тъй като основният й персонаж е жена? Предполагам, зависи от гледната точка.

Филдинг базира историята на Бриджит на неволите на женския пол и преплита в нейната лудост всички онези неща, които се случват в главата на всяка средностатистическа жена. Хиперболизира това и го вкарва в тялото на 30 и няколко годишна жена, която има проблем с килограмите, носи странно бельо и си пада по женкари.

От друга страна Филдинг създава персонажите, които заобикалят хаотичния свят на Бриджит, по образа на популярни герои от световната литература, като своя любимец дори кръщава на един от най-известните чаровни арогантни мъже, познати на женското четящо съсловие – мистър Дарси. Разбира се, че скованият, студен и дръпнат Марк Дарси – любимият на самата Бриджит – е изцяло вдъхновен от Фицуилям Дарси от класиката „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Много мъжки персонажи в литературата и киното за последните години могат да се похвалят, че делят общи черти с арогантния мръсник създаден от Остин, но само мистър Дарси на Бриджит носи всичко накуп, заедно с името.

С такава формула, много черно чувство за хумор и желание да разкаже историята си под формата на дневник, Хелън Филдинг пише книгите си. Те пък се превръщат във филми. Първият има страхотен успех. Великобритания буквално осиновява Рене Зелуегър и тя се превръща в любимата им „родна“ актриса, макар да е родена в горещия Тексас и да говори като хашлаг, когато реши да използва южняшкия си акцент.

Вторият филм няма чак такъв шумен успех и много хора дори са леко разочаровани от него, но той някак е подел вълната на първия и по този начин успява да се качи на малко по-високо ниво сред зрителския небосклон. Дори получава по-високи оценки, отколкото скромното му творчество заслужава. Времето го показа по-ясно от всеки критик и с днешна дата можем спокойно да кажем, че „Бриджит Джоунс: На ръба на разума“ е по-скоро слаб, отколкото приличен филм.

Това обаче не променя статута на Рене Зелуегър. Тя е любимото необикновено момиче на киното.

След Бриджит Джоунс Зелуегър влиза в силна серия от роли. Снима „Чикаго“, прави и „Студената правила“, който пък й носи „Оскар“. В личния й живот също нещата се развиват добре за актрисата – тя излиза с Брадли Купър, Джордж Клуни, Джак Уайт и се жени за певеца Кени Чесни.

След което всички помнят рязкото изтрещяване на актрисата, пластичната хирургия и нейното оттегляне от киното през 2010-а.

Всички тези неща не би трябвало да влияят на новия филм за Бриджит Джоунс, но все повече хора се чудят – изглежда ли Рене като старото си аз в новия филм или е нещо различно, което просто звучи като Джоунс. Отговорът е, че и двете са верни, и сигурно Рене е една от малкото жени, които могат да направят нещо такова и някак да им се размине.

„Бриджит Джоунс: Бебе на хоризонта“ започва своята история 10 години след финала на последния филм, без по никакъв начин събитията в него  да се базират на последната книга на Филдинг от поредицата – „Луда по онова момче“. Този филм намира русата британка някъде между събитията, които помним от големия екран през 2004-а и книгата, която излезе преди 2 години.

Най-хубавото нещо на „Бриджит Джоунс: Бебе на хоризонта“ е, че дори и след толкова години, никой вътре не е загубил чувството си за хумор. Цинизъм, нелепи ситуации, ебавки с всичко – от бебета до дебелани и звезди – е тук. Умерено по британски, ярко, оцветено в черни краски и полято обилно с алкохол, а не с чай, както би прилягало повече на един филм от Острова. Дори и след толкова години химията между Зелуегър и Колин Фърт е ярка и жива. Отсъствието на Хю Грант се усеща и въпреки това, той също не е успял да се размине от острата бръснеща сатира на Филдинг, която го „изпраща“ от поредицата със сарказъм.

За сметка на това, странно или не, Патрик Демпси стои адски добре до една от любимите филмови двойки на хиляди жени по света. Вписва се в техния нелеп и абсурден свят по един секси и дори нормален начин.

Новата Бриджит, макар и различна и по-обрана от преди, е смешна и доста сантиментална. И ако сте в подходящо настроение и двете ще ви допаднат. Дори най-захаросаните моменти не дразнят, но това по-скоро се дължи на факта, че след всеки един такъв, следва сатира, която го разпердушинва, за да не вземете да се разчувствате много и да пуснете по една сълза. Няма нужда, освен ако не са сълзи от смях. Бриджит Джоунс и вечните й проблеми заслужават всяка капка, която може да изстискате от очите си. Всичко друго, както се казва, е въпрос на вкус.

 
 
Коментарите са изключени