“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крейг Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done

 
 

Коя е думата на годината според Оксфордския речник?

| от chronicle.bg |

Щеше да е много хубаво думата да напомня само на Бритни и нейната песен, но не и когато Оксфордският речник я обяви за дума на годината.

Отново сме в онова време, когато (както показва тенденцията от предходните години) някоя дума с отрицателно значение става събирателна за цялата година. През 2017 г. беше леко обнадеждаващата нова дума в английския „youthquake“ (социално сътресение, предизвикано от революционна промяна сред младите хора), преди нея „post-truth“ (пост-истина).

Тази година е ред на думата „toxic“, която беше избрана от Оксфордския речник за дума на 2018 г. – токсичен, в смисъл на „отровен“, „зловреден“, „морално разрушителен“ и „опорочаващ“.

През последната година 45% повече хора са търсили значението на този термин в сайта на Oxford Dictionaries в сравнение с предходни периоди.

„Токсичен“ се отнася почти до всички явления, които белязаха годината… буквално и преносно“ коментират редакторите на речника, цитирани от Time. Думата е избрана не толкова заради броя на търсенията, а най-вече заради широкия обхват от теми, които обхваща.

Думата е свързвана и със сексуалното насилие и патриархата, тъй като съчетанието toxic-masculinity (токсична мъжественост) е едно от най-търсените за последните месеци. Друг аспект е свързан с притесненията на хората за околната среда и собственото им здраве (токсичен газ, токсични отпадъци).

„Toxic“ идва от гръцкото „toxikon pharmakon“, означаващо  „отрова за стрели“. Първото свидетелство за фигурирането й в Оксфордския речник е от 1664 г. в една книга за горите.

Сред претендентите за дума на годината са били „techlash“ (събирателно между „technologies“ и „backlash“, символизиращо негативна реакция) и „gaslighting“ (психологическо влияние върху човек, имащо за цел да внуши на обекта, че няма здрав разум). Освен тях в класацията попадат и  „incel“ („неумишлено самотни“ – субкултурно обозначение за мъже, които не успяват да намерят приятелка и обвиняват жените за това, че ги лишават от „правото им на секс“), „overtourism“ – „предозиране с туристи“ и „big dick energy“ – „високо самочувствие с покритие“.

 
 

Огромни продажби на мемоарите на Мишел Обама

| от chr.bg |

Огромен интерес предизвикаха мемоарите на бившата първа дама на САЩ – Мишел Обама, озаглавени на английски Becoming (в превод „Да се станеш“ или „Да се превърнеш“). Само в първия ден от появата им на пазара бяха продадени 725 000 екземпляра. Това е един от най-големите литературни дебюти за годината.

Данните за продадените екземпляри включват както продажбите в първия ден, така и предварителните поръчки, уточнява издателската къща Crown Publishing.

Мемоарите на Мишел Обама са издадени под формата на книга с твърди корици, аудиокнига и електронна книга. За да представи книгата, Мишел Обама тръгна на национално турне. Автобиографията проследява пътя й от Чикаго до Белия дом. Критиките за мемоарите досега са положителни.

В. „Вашингтон пост“ изтъква, че в книгата бившата първа дама споделя по един впечатляващо балансиран начин истината за предизвикателствата, пред които е била изправена, като същевременно на няколко пъти признава колко щастлив е животът й.

Заради големия интерес към книгата, от Crown Publishing увеличиха предварителния тираж от 1,8 милиона екземпляра на 2,6 милиона бройки.


Вижте тази публикация в Instagram.

It seems like yesterday that @barackobama and I were taking our girls to @57thstreetbooks store. Today, I was there with a book of my own. Thanks to everyone who braved the cold and stopped by. #IAmBecoming

Публикация, споделена от Michelle Obama (@michelleobama) на

 
 

Who the f*** is Alice? На мода е Цвети с кафето!

| от Теньо Гогов |

Теньо Гогов е сценарист, певец и автор на „100 истории„. Той пише настоящия текст като действащо лице в прословутата реклама на кастинга „Годината, в която стана известен“.

“Винаги съм усещала, че ти, именно ти си най-големият проблем на нашето общество”. И заливащ се от смях емотикон. Това написа преди няколко дни на стената ми приятелка-адвокат – в разгара на скандала с клипчето за Студентската телевизия. Клип, за който написах сценария.

Честно казано, с това бих могъл и да приключа този текст.

Но понеже е статия, а не телеграма, вероятно е прилично да дам още малко дължина.

Първо ще кажа какво този материал няма да е. Няма да е моето оправдание. Не защото нямам с какво да оправдая творческите си решения за клипа, а защото едва ли на някой друг, извън мене, това му е супер важно. Мисля, че публиката рядко си прави труда да разбере личния свят на когото и да било.

Тя прилича малко на енергичен джак ръсел – винаги хуква по посока на хвърлената пръчка, но никога не стига до това да я намери в тревата. Просто се разсейва.

Всъщност, ще разкрия само един по-личен факт покрай моето участие в скандала. Намесих се в него по собствено желание и то в момент, в който вече бях напуснал проекта за Студентска телевизия. Защо си тръгнах – да кажем, „несходство в характерите“ с някои ключови фигури. Сред които, между другото, и самият Башар.

Казвам, че си избрах да се намеся, защото наистина беше въпрос на избор. Някои от участниците в създаването на клипа и до днес не замесват имената си в скандала и никой не ги „дъвче“.

Това нямаше как да е моят избор, защото ми се стори твърде нередно целият хейт да се излива върху Башар Рахал, независимо в какви отношения съм с него. Трябваше хейтът да се разпредели, за да не бъде премазан от негативизъм един човек. Един. Човек.

Толкова по въпроса дали съм фен на гавренето с хора в уязвима позиция, унижението на секретарки, жени с кафета и прочее.

На който му се занимава – да си направи някакви изводи.

Казах какво тази статия няма да е. Сега да кажа и какво ми се иска да е. Иска ми се накрая да носи оптимизъм. И да звучи позитивно. Струва ми се, че това никак няма да ни навреди – ей така, като народ.

Като казах народ – една препратка към френския народ. Робърт Чалдини, „бащата“ на социалната психология, дава следния емблематичен пример от епохата на Френската революция. Формалният повод за избухването на революцията е любопитен – Луи XVI свиква, а няколко дни по-късно решава да разпусне събранието на Генералните щати – орган, който не е бил свикван в продължение на почти 2 века. Поколения французи нямат никаква представа какъв точно е този орган, с какво се занимава и дали изобщо е важен. В интерес на истината, не е бил много важен – имал е функцията главно да аплодира краля и да хвали неговите мъдри решения за майка Франция.

И все пак – събранието е разпуснато и народът полудява. Според Чалдини, това се дължи на един много интересен рефлекс на човешката психика. Изглежда, че човек може да изкара много дълго време без нещо, което е нямал, но дадеш ли му го замалко и после да му го отнемеш – в мозъка става страшно. Истинска революция.

Е, подобна беше реакцията и покрай клипа за Студентската телевизия.

Народът разбра, че изобщо има такова нещо като Студентска телевизия, едва от рекламното клипче за кастинга. Иначе „Алма матер“ съществува главно на хартия. Тя не се излъчва по никоя кабелна мрежа, защото има нищожен бюджет и не може да произведе програма. Всъщност, дори да можеше, спорно е колко хора биха гледали един вътрешно-ведомствен университетски канал.

Обаче клипчето излезе в социалните мрежи и сума народ скочиха да бранят академизма и високия стил. На една несъществуваща телевизия.

Никой не им беше казал, че неотдавна самият Университет е взел решение да търси комерсиално бъдеще за канала си. Защото, за да се привлече външен инвеститор, той ще иска комерсиална програма, от която да може да си върне парите.

Всъщност, ако има враг на студентската телевизия, то това е най-вече мизерията. Но да говорим за по-хубави работи.

Между другото, имаше нещо хубаво в бурната реакция покрай клипа. Щом все още някой в тази държава се ядосва заради ценности като просвета, образование и университети, значи има надежда.

Но си струва да се направи един тест. Предлагам ректорът да открие банкова сметка, която да набира средства за качествена академична програма на телевизия „Алма матер“ и всеки, който е написал дори един гневен коментар към нашия клип, да преведе 50 лева по сметката. Защо ли? За да може идеалите и ценностите да му струват нещо.

Както е струвало на Евлоги и Христо Георгиеви. За които някой написа, че трябвало да станат и да си тръгнат заради клипчето. Братята Георгиеви са се “бръкнали”. А не са писали само гневни статуси във фейсбук.

Ако човек не е готов да го заболи поне малко за каузата, която твърди, че защитава, значи нещо не е наред. Като общество, ние трябва да се научим да плащаме цена за добрите неща, които искаме.

Като например българските медии. Удивих се, че в устрема си да защитават престижа и морала на журналистическата професия, водещи телевизии у нас потъпкаха елементарни правила на същата тази професия. бТВ и „БГ он еър“ взеха от мен уж уточняващи интервюта по темата за клипа, но в ефир пуснаха толкова малко и толкова тенденциозно окастрено съдържание, че самият аз не успях да разбера какво съм казал.

Предаването Култура.бг по БНТ пък тотално забравиха за обективността и поканиха коментатори за скандала, които приличаха на взод за разстрел. Голямо пуцане срещу хора, които дори не бяха в студиото да се защитят. На единия от стрелците, доцент Орлин Спасов от ФЖМК, искам да кажа: „Господин доцент, достатъчно беше просто да кажете, че клипът не ви харесва. Нямаше нужда непременно да ме изкарвате и долен чалгаджия и човек без вкус. Защото не ме познавате. Ако смятате, че нашият клип е продукт без вкус – поне вие бъдете човек с вкус и етика. За да бъдете алтернатива. А сега – здравейте на нашето ниво!“

Между другото, от запенване срещу клипа, никой не обърна внимание на няколко детайла в кастинг кампанията. Някой видя ли, че бяхме сложили уважение към телевизионните професии „бекстейдж“ – сценаристи и организатори? Бяхме ги нарекли „важните хора зад кадър“. Кога за последно чухте някой да казва на невидимия човек в България, че е важен? И възможно ли е една и съща кампания едновременно да иска да унижава и да уважава? Все едно. Минала работа.

Този текст е към края си. Преди да свърши, искам да изкажа уважението си към Цвети „с кафето“ – момичето, което преживя много тежки емоции заради това, че жертвоготовно се снима като секретарката в клипа. Защото малкият ни екип направи всичко без пари и с лични усилия. А иначе Цвети е майка, висшистка, кадърна и организирана млада жена, която от години работи в СУ. Тя понесе стоически целия хейт – една жена пострада, в името на това други хора да твърдят, че защитават правата на жените. Странна логика, но да сме живи и здрави.

А иначе, „Цвети наистина вече стана известна“– последната реплика от рекламата заживя. И това искам да го кажа на всички студенти, които мечтаят за кариера с писане: Думите ви имат сила! Вие имате сила! Използвайте я за добро! Понякога дори и ще ви се получава.

 
 

Най-добрите филми на 2018 г. според TIME

| от chronicle.bg, по Тime |

Годината върви към края си, а с това идват и неизбежните равносметки за това какво ни показа киното. Съвсем скоро различните асоциации, връчващи награди, ще започнат да обявяват своите списъци с най-добрите на годината.

При нас вече е първият подбор на 10-те най-добри заглавия на 2018 г. Зад него застава списание Time и неговият критик Стефани Закарек, която прави своя спорна според нас класация.

Списъкът е първият легитимен критически поглед над добрите заглавия, които се появиха през 2018 г. 

По наше скромно мнение, едва ли филмите в списъка ще оберат всички награди (с изключение на два или три от  тях). За да разберете защо, вижте кои са те в галерията горе. Филмите са подредени от „най-малко добрия“ до „най-добрия“ според Закарек.