Никол Кидман в "Мулен Руж" (2001)
И другата дива. Никол Кидман в ролята на куртизанката Сатин в "Мулен Руж".
Катрин Зита Джоунс в "Чикаго" (2002)
Песните на Зита Джоунс от този мюзикъл (с "Оскар" за най-добър филм) са хитове не само във филмова музика, а в музиката изобщо. Велма Кели е престъпница, която убива съпруга си и сестра си. Така съдбата я среща с милата и не толкова невинна Рокси Харт (Рене Зелуегър) и двете откриват много общи неща помежду си (освен убитите съпрузи. All That Jazz, Cell Block Tango, Nowadays... една от най-добрите диви на филмовите мюзикъли на този век.
Шер и Кристина Агилера в "Бурлеска" (2010)
Express, Show Me How You Burlesque, Welcome to Burlesque... Тези двете жени издигнаха този филм до един от най-добрите мюзикъли в последните години.
Фърги в "Девет" (2009)
Кой не би искал да бъде италианец в ръцете на Сарагина?
Куин Латифа в "Чикаго" (2002)
Споменахме Катрин Зита Джоунс, но няма как да подминем "Чикаго" без Мама Мортън. Куин Латифа прави една от най-добрите си роли в иначе колебливата си кариера на актриса. Тук тя е надзирателката на затвора, която живее под мотото "when you are good to mama, mama's good to you". По тази схема се облагодетелстват не една и две престъпници зад решетките. А тази мощна "майка" може да постави и най-буйния затворник на мястото му. Ако всеки затвор имаше по една такава, никоя чистачка не би имала шанс да се прочуе.
Лайза Минели в "Кабаре" (1972)
Ами... Да. Защото това е Боб Фос. Защото Сали Болс е уникална и това е неоспорим факт.
Джуди Гарланд в "Магьосникът от Оз" (1939)
Тя е най-добрата актриса сред певиците и най-добрата певица сред актрисите на миналия век. А това е първият й голям филм, в който тя пее "Somewhere Over the Rainbow" и става дете звезда. Следват още много мюзикъли, сред които и известният "А Star Is Born" (1954).
Ах, тези гласове: 8 прекрасни актриси, 6 вечни мюзикъла
|
|
Те имат таланта да продължат да действат, когато текстът в сценария се изчерпа като средство. Единственото, което персонажът може да направи тогава, е да запее. Това е принципът.
Някои актриси го докарват. Други го могат. Трети го владеят. А има такива, които са родени за това. Днес обръщаме внимание на последната група.
За никого не е тайна, че присъствието на мюзикълите в последните години в световното кино е оскъдно. Преди няколко години видяхме „Клетниците“, а последното голямо заглавие в тази група е „Най-великият шоумен“. За сравнение, филмите по комикси, спинофите на популярни вече поредици и супергеройските сюжети се изплюват от конвейера на филмовата индустрия все повече.
Но и най-силният супергерой и най-добрата Жена чудо (съжаляваме, Гал Гадот), не може да надмине Велма Кели („Чикаго“, Катрин Зита Джоунс), Сали Болс („Кабаре“, Лайза Минели) или пък (за да не кажете, че сравняваме Гал Гадот с много високи летви) Фантин („Клетниците“, Ан Хатауей).
В чест на гореспоменатите и много други, вижте в галерията горе най-добрите актриси от мюзикълите.
Коментари
Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)
|
|
|
Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.
Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.
Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.
Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.
По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.
Джереми Харпър
Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни.
Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.
Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.
Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много.
Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“
Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“
Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.
Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?
Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.
Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им.
Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…
По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.
Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!
Лошите момичета на историята: Будика – Духът на отмъщението
|
|
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Годината е 1871 г. и известният английски скулптор и инженер Томас Торникрофт работи вече от 20 години по своя проект – статуя на кралица Будика.
В ателието му навсякъде има скици от близък и далечен план, измервания и бележки за изработката запълват всяко ъгълче на работните му листа, направен е дори модел от пластилин на бъдещата статуя. Г-н Торникрофт така и не доживява да види своята кралица превъплътена в бронз, но мечтата му е сбъдната от сина му. Така през 1902 г. Будика се възкачва на своята колесница, обградена от своите дъщери и намира вечния си дом в края на Уестминстърския мост срещу сградата на абатството в Лондон.
Тя не е единствената жена оспорила властта на Римската империя, нито е първата британка, опълчила се срещу властта на императора. Това, което отличава Будика от други жени войни от Древността, е огромната символика, която век след век натоварва образа на тази войнствена кралица, превръщайки я в идеализиран образ на британското обединение и сила. Първо кралица Елизабет I изтупва от прахта споменът за нея и прави аналогия със своето управление и сблъсъкът й с Испанската армада. Говори се, че даже копира части от речи на Будика преди битките с римляните.
През XVII в. дори са смятали, че Стоунхендж е издигнат в чест на червенокосата кралица. През ХІХ в. кралица Виктория намира прилики между себе си и жената войн и те не се коренят само в близките им имена. За Будика пишат както открити женомразци като Милтън, така и известни драматурзи на своето време като Глоувър. Името й носят викториански кораби, в трите опустошени от нея градове са издигнати нейни статуи, а през 2003 г. животът й получава своя прочит и на телевизионния екран.
Въпреки огромното й влияние върху британската история и култура, остава един въпрос – коя всъщност е Будика?
Не знаем истинското й име, от къде е дошла, нито кога е била родена, от данните не става ясно също така лобното й място и начина, по който е загубила живота си. Въпреки многото въпросителни за живота, военните действия и личността на Будика сведения за нея откриваме основно в „Аналите“ на Тацит, „Римска история“ на Дион Касий, които се допълват с информация от археологическите находки. Тя е била висока, с яростен поглед, дълга огнена коса и дрезгав глас. Според източниците само видът й всявал страх. В историографията за нея е прието името „Будика“, което идва от келтската дума за „победа“, т.е еквивалента на съвременното име „Виктория“. В някои произведения може да се срещне като Бодицея и Будуг. Не може да се каже със сигурност дали това е рожденото й име, но по времето, когато хваща меча и се изправя срещу римляните, това е било името, което е карало провинция Британия да трепери от мощта на отмъстителния й дух.
Античността има своята военна суперсила в лицето на Римската империя. Тя е владеела „света“ или поне по-голямата част от познатия тогава свят. На юг държавата се разпростира в Северна Африка, на север владее част от територии от дн. Германия и Франция, на изток достига до земите на Месопотамия, а на запад е успяла да се добере до Британските острови. Всички са в краката на императора, а тези които не са или скоро ще бъдат изкушени да го сторят, или ще склонят глава пред римските гладиуси (мечове). В провинция Британия повечето благородници приемат властта на императора – в замяна на своята покорност и вярност. Те се превръщат в т.нар „крале-клиенти“ на императора. Още от 43 г., при нашествието на острова, се изгражда тази уговорка: бритските благородници имат право да задържат земите си пожизнено, но в замяна на това те трябва да подкрепят политически римляните и да плащат данъци, но не могат да я завещават, защото тя вече е собственост на империята.
В средата на първи век племенен лидер на ицените и владетел на областта, която обхваща съвременен Норфолк, Северен Съфолк и Североизточен Кеймбриджшайър е Прасутаг, съпругът на Будика. Дори след смъртта му, неговото семейство е щяло да бъде подсигурено благодарение на въпросната договорка „крале-клиенти“, ако племенният вожд не беше направил немислимото – разделя наследството си между император Нерон (54-68 г.) и двете си дъщери.
Не е ясно защо Будика е изключена от това завещание и какви са били взаимоотношенията между двамата съпрузи, но резултатът от постъпката му е открит бунт. Прасутаг издъхва и не става свидетел на отговора на Римската империя, а той не закъснява. По това време управител на провинция Британия е Гай Светоний Павлин, който има зад гърба си славата от няколко потушени въстания и подвига си да е първият римлянин прекосил Атласките планини в Северозападна Африка. Откритото неуважение от един племенен вожд и то в пределите на неговата провинция не е сред нещата, които този известен пълководец би преглътнал. Неговата реакция е брутална и цели да прекърши в зародиш всякакво бъдещо неподчинение.
По заповед на Павлин, римляните нападат двореца на Прасутаг, каквото могат плячкосват, а другото – унищожават. Поробват всички близки на вожда и изземват земите на всички благородници от племето на ицените. Те обаче не спират дотук. Будика е поругана, публично бита и унижена, а дъщерите й са изнасилени многократно от войниците. Както би отбелязал Сун Дзъ – ако ще отнемаш всичко на някого, постарай се той да не остане жив, защото няма нищо по-страшно от човек, който няма какво да губи. Действията на римляните имат две измерения – политическо и духовно. За ицените, вождът и неговото семейство имат сакрален характер. Будика не е просто кралица, а въплъщение на богинята Андрасте (богиня на войната).
Поругаването й е пряк удар върху тяхната религия. Според Дион Касий има и политически причини за последвалите събития – благородниците били или затънали в дългове, или лишени от земите си, тяхната политическа власт била отнета и единственият им изход била откритата борба.
През 60 г. Павлин предприема поход срещу друидите на остров Мона. От отсъствието му се възползват Будика и предвожданата от нея армия от бритски въстаници. Говори се, че те са над 200 000 души, които не са само ицени, а също така тринованти, както и други бритски племена, които допреди това са били врагове помежду си. Обединява ги омразата към Римската империя , завладява ги желанието за мъст , а Будика ги повежда напред. Според някои историци Будика не е пълководец, а просто обсебена от мъст жена, която хаотично унищожава всичко по пътя си благодарение на огромната армия зад гърба си. Това обаче не е точно така.
Всъщност въстанието, което червенокосата кралица повежда, се случва в момент, когато управителят на провинцията и основните му военни сили са далеч, базирано е на определена тактика, а действия на въстаниците са точни, жестоки и отправят категорично послание. Според Тацит, бунтът заварва римляните напълно неподготвени. Първи под прицела на Будика пада Камулодунум (дн. Колчестър) – сърцето на провинция Британия и нейна столица по онова време. Градът бил населяван както от римляни-ветерани, така и от бритите, а в чест на император Клавдий, в центъра му бил издигнат негов храм. Армията на Будика бързо и успешно нападнала града, според археологическите данни всичко било извършено много методично. Неколцина се измъкнали живи, всички останали били избити, дори криещите се в храма, а по заповед на кралицата всичко било изгорено до основи.
Тези методи на унищожение се използват и при следващите й нападения.
Следващият град на пътя на Будика е Лондиниум (дн. Лондон). Той, за разлика от предходния, е сред новопостроените градове и е процъфтяващ търговски център – т.е добра плячка. 30 000 негови жители знаели, че няма на кого да разчитат за помощ, затова след като узнали, че армията на Будика се е насочила към тях, започнали да се подготвят за бягство. Не успели да се организират навреме и скоро бритите били пред града. Според Тацит и Дион Касий съдбата на Лондиниум била дори по-тежка от тази на Камулодунум. Градът бил унищожен и опожарен. Всички жители били избити, а благородните дами били набучени на кол, с отрязана гръд зашита за устите им. Говори се, че Будика дори събирала част от черепите на победените врагове и ги окачвала на колесницата си. Както и при прабългарите зад тези действия, се криели религиозни причини – взимала силата на врага, а и за римляните е било ужасяваща гледка.
Третият по големина град в провинция Британия бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Той бил муниципиум, зависим от Рим град, чийто жители имали определени задължения, но и се радвали на римско гражданство. Жителите също бързо се досетили какво ги очаква и започнали да се евакуират. Армията на Будика отново се оказала по-бърза. Някои били хванати в града, а на други била устроена засада по пътя. Според Тацит били избити над 70 000 римски граждани. Данните могат да са преувеличени, но едно е сигурно – с третата си атака Будика най-после привлича вниманието на римския управител на провинцията – Гай Светоний Павлин. Вероятно това е била и една от целите й през цялото време, тъй като той е прекия отговорник за личните й нещастия.
Военните подвизи на Будика не са добре дошли за Павлин и ако той не предприеме действия срещу нея, го очакват дълги обяснения пред император Нерон. Пълководец с неговото минало и его не би позволил това да се случи. За по-нататъшните събития има някои разминавания в изворите. Авторите не цитират точното място, където армиите на Будика и Павлин се сблъскват, но според проучвания от последните 10 години, това най-вероятно е било около селището Чърч Стоу, Нортхемптъншър.
Според римските извори, въстаниците на Будика били около 230 000, заедно със своите семейства, а римляните били едва 10 000, но добре обучени и тренирани в битки. Първите били добри при партизански атаки, докато вторите били истинска, добре сработена военна машина. Бритите нападат яростно римляните, но армията на врага е построена на няколко реда и благодарение на късите си мечове нанася бързи и смъртоносни удари още в първите минути на сражението. Това, което последва, е ужасяващо клане, в стила на Павлин, който иска да даде добър урок на бритите и да отправи послание към всеки, който посмее да оспори римската власт. За съжаление при повторната си среща Будика не успява да победи своя омразен враг – управителя на провинцията. Дали умира от собствената си ръка, поглъщайки отрова, или случилото се на бойното поле я поболява и тя издъхва малко по-късно, не е ясно, но едно е сигурно – тази битка слага край както на голямото британско въстание, така и на неговата всяваща ужас предводителка – Будика. Според Тацит загиват повече от 80 000 брити – мъже, жени и деца, докато римляните дават едва 400 жертви.
Въстанието на Будика няма дълготрайни последици, то не слага край на римската власт в провинцията.
Влиянието й обаче отеква през вековете до наши дни. Облечена в ярки дрехи, Будика е изваждала заек изпод полите си преди битка и е тълкувала по него изхода на сражението, след което се качвала на своята колесница, обградена от дъщерите си и е отправяла някоя от известните си речи към своята армия. Думите й са били силно въздействащи: „Спечелете битката или умрете: поне това е, което ще направя аз, една жена, а вие, мъже, може да живеете в робство ако това е, което желаете“.
Във време, когато патриархалният ред господства и римляните се радват на власт и страхопочитание, една жена се осмелява да въстане срещу тях и да поведе своите сънародници. Това е огромен удар срещу империята и носи позор за нейните управници, което ясно се долавя в историческите хроники. Будика загива при Чърч Стоу, но образът й на обединител на британците и на изключително силна жена и пълководец оцелява през вековете.
Драсканиците на Пабло Пикасо
|
|
Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Клито Мартир Патрисио Руис и Пикасо е може би най-известният художник от модерни времена.
Подобно на имената му, той има и много повече творения освен тези, за които всички знаем. Всъщност доста повече – хиляди рисунки, скулптури и други дребни произведения, като също така всичко се категоризирало и педантично запазвало. Абсолютно всичко. През 1998, след като една от многото любовници на художника, Дора Маар, умира, в дома й е намерено цяло съкровище от изкуството му. Освен големи и по-значими творби, неща като изографисани камъчета, малки хартиени кученца, направени от салфетки, и драсканици върху всякакви неща от пакети цигари до листа тоалетна хартия.
Пабло Пикасо и Дора Маар
Но защо въобще се пазят такива неща?
Противно на класическaта представа за гладуващия творец, Пабло Пикасо, въпреки че в началото на кариерата си и той изпитва някои трудности, този период при него е кратък, а след него художникът се радва на небивал успех, величие и богатство. С нарастване на известността му, Пикасо си дава сметка и колко точно е ценно всяко, дори най-малкото парченце негово творчество.
Има популярен (и най-вероятно измислен) анекдот по тази тема. Пикасо седи във френско заведение, когато е помолен от мениджъра вместо да плати за ястието си, да нарисува нещо. Художникът се съгласява, набързо надрасква нещо върху салфетка и му я подава. Мениджърът го пита дали може и да я подпише, на която Пикасо отговаря: „Искам само да платя сметката, не да купя ресторанта“.
Още една подобна ситуация (и с подобна съмнителна достоверност) се случва между Пабло и негов фен, който иска от него рисунка за спомен. Художникът отново надрасква нещо набързо и му го дава: „Ето, това са около $30 000″. Момчето учудено отвръща: „$30 000? Това отне 5 секунди“, на което Пикасо отговаря: „Не, това ми отне цял живот.“
Въпреки че тези истории са апокрифни, те не се раждат без повод, доколкото разказват приближени на художника. Например, дори да не е сигурно, че абсолютно същият разговор се е състоял между мениджъра и Пикасо, за него се знае, че често дава простички рисунки на персонала на заведението вместо да си плати сметката. Втората история също отразява реалността, но само до известна степен. Пабло като цяло е мил и естествен с феновете си като няма нищо против да нарисува по нещо на тези, които го заслужават. Както всеки човек обаче и той не е винаги в настроение и когато ситуацията е такава, изглежда че Пикасо проявявал малко пакостлив, хаплив и ексцентричен хумор.
Даян Руут, чийто чичо, Робърт Албинели, от време на време пече керамичните произведения на Пикасо, разказва в текст за The New York Times през октомври 2008 как баща й я взима с него на ресторант, където тя, той и чичо Робърт хапват с Пикасо. По време на вечерята: „Пикасо извади черна химикалка от дълбините на джоба на шортите си и започна да драска нещо на някаква хартиената подложка. Храната вече беше сервирана, но гостите – обикновено доста общителни и разговорливи – сега притаяваха дъх.
„Сега ще ти покажа как да превърнеш жена в коза и после коза в жена,“ каза ми Пикасо. След това направи именно това, докато напръскан и напомаден чичо ми сияеше отстрани, а баща ми се задави с маслина… Докато съдържанието в чинията на признавам доста лакомата мен изчезваше постепенно, Козата-Жена се появяваше на хартията.
Чинии и прибори се освобождаваха и изчезваха, правейки все повече място за твореца, който продължаваше да запълва бялата повърхност, докато дори един сантиметър от нея не остана празен. Ние единствено гледахме как тази хартия става безценна пред очите ни. Ето го Пикасо, магьосникът, майсторът на графичната абракадабра.
Освен това Пикасо си беше и шоумен, направо комик. Той очевидно харесваше вълнението, което предизвикваше у другите. Между отпивките от кафето с коняк, Пикасо накъса цялата си рисунка на малки парченца. На фона на стенанията на наблюдателите химикалката също последва съдбата на рисунката… Пикасо дава, но Пикасо и взима.“
От тази игра с публиката той обаче запазва частта с Козата-жена като я дава на единственият човек, които ще я оцени по достойнство, а не по подразбиране – Даян Руут.
Стравински от Пабло Пикасо
Заради такова мащабно производство на мини творби (и разбира се, заради старателното им каталогизиране от автора) днес се смята, че съществуват около 50 000 произведения от Пабло Пикасо по света. Те включват 1885 картини, 2880 керамики, 1228 скулптури и над 12 000 рисунки. Към момента също така, около 1000 от работите му са обявени за откраднати – най-много от всеки художник в историята.
Днес все още се появяват нови и нови творения на художника. Например, през 2010 стотици негови работи бяха представени от френски електротехник, който твърди, че Пикасо и тогавашната му съпруга, Жаклин Роуг, са му ги дали през последните години от живота на художника. За негово нещастие обаче, след като анализ потвърдил автентичността на творбите, наследниците на Пикасо заявили, че те са откраднати. В резултат на това работите (с приблизителна стойност $62 – $75 мииона) са иззети и върнати. Френският съд от своя страна 5 години по-късно осъжда за кражба електротехника и жена му.
Тези навици на художника са добре дошли и за нас. Днес на правилния търг човек от средната класа съвсем спокойно може да си купи оригинален Пикасо за няколко хиляди долара/евро/лири/лева.
Разбира се, това все пак са много пари и често се злоупотребява. През 2009 тази рисунка на конче на Пикасо е обявена на търг като очакваната цена е 20 000 паунда. Въпреки че се твърди, че творбата успява да се продаде, една от аукционерите, Ейми Бренан, признава, че никой не предлага сума дори близо до поисканата и конят не е продаден.
Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.
Български войски, 1912
Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.
Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.
За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.
Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.
Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.
Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.
Михаил Чаков
В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.
На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.
Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.
Пейо Яворов
В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.
- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени… “
Христо Чернопеев
По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.
Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.
„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“
Йонко Вапцаров със сина си
Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.
Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:
„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“
Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.
Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.