shareit

Звукът на Копенхаген е … тишина

| от Вучето |

Тези, които много са пътешествали, знаят как звучат големите градове.

Звукът на Делхи e на надвикващи се улични продавачи и раздрънкани моторизирани рикши.

Звукът на Ню Йорк е на виещи полицейски сирени.

Звукът на Истанбул е на монотонен молитвен речитатив, разнасящ се от високоговорителите на Синята джамия.

А звукът на Копенхаген е … тишина. Много тишина.

Чужденците, които идват в Копенхаген не само за да се снимат с Малката русалка и да се разходят по най-дългата пешеходна улица в Европа, но си правят и труда да опознаят града и жителите му,твърдят, че това е най-тихата и спокойна столица в света. Особено тих и спокоен се струва на тези, които идват от култура на непрекъснато съревнование, където всеки иска да има твоята работа, твоята жена и твоето място в киносалона. Копенхаген предлага пълната противоположност на този лайфстайл. Усещането е като да смениш заведението за бързо хранене с изискан, но ненатрапчиво луксозен петзвезден ресторант, в която храната става бавно. Но на теб не ти пука, защото разполагаш с цялото време на света…

За италианеца, гърка и българина, свикнали с хаоса по пътищата, агресивното шофиране и ругатните, културният шок е особено голям. Защото датчаните никога не надуват клаксона на колите си и не повишават тон. Дори да са много раздразнени! Не говорят по мобилните си телефони в градския транспорт или, ако го правят, държат ръка пред устата си, за да заглушат гласа си. Те ревностно съблюдават да се спазва правилото за тишина във влаковите вагони, определени като “stillezoner” (тихи зони). А вместо с Валери Симеонов разполагат с професионални инспектори по шума, както и с работещи закони. Всъщност с всяка изминала година законовите разпоредби за спазване на ред и тишина стават все по-строги.

През май миналата година, например, столичната община прие такава разпоредба, която, въпреки положителния ефект върху урбанистичната среда, нанесе сериозен удар на бизнеса. Заведенията, в които децибелите на музиката надвишават фоновото ниво на шума, биват принудени да изградят звукоизолационни съоръжения, регулярно да изготвят доклади за нивото на шума, което произвеждат, както и да пломбират звуковите си уредби.

За датчаните да се говори на висок глас е признак не само на лошо възпитание, но и знак за това, че събеседникът не заслужава доверие. Да се държиш “тихо и спокойно” и винаги да проявяваш самоконтрол, е логото на датската културна идентичност. Разбира се,  страничният наблюдател тълкува този тип поведение като свръхрезервираност и дистанцираност, но всъщност студенината, която лъха от датчаните, е само привидна. Всеки, който е прекарал дори малко време с тях и сред тях, знае, че един лесен начин да изкараш тишината от датчанина е като вкараш алкохол в него. Тогава разбираш, че той не е темерут, а готин пич, с когото е голяма веселба да изпиете няколко бири заедно. Затова логично е, че единственото време, когато столицата зашумява е през уикендите.

Но иначе правилото е да се въздържаш от безсмислени разговори с непознати, дори ако професията ти налага да комуникираш с такива. Първото, което човек научава, когато заживява в Копенхаген, е, че ако имаш нужда от помощ, сам трябва да си я потърсиш. Затова и рядко асистент-продавач ще се втурне към теб още с влизането ти в магазина, за да те пита какво обичаш. Датчаните смятат, че колкото по-малко привличаш вниманието върху себе си, толкова по-добре. Трябва да имаш наистина добра причина, за да нарушиш статуквото на социалната тишина.

А тя, тишината, не е само в междуличностното пространство. Има десетки места в Копенхаген, които представляват същински оазиси на тишината и спокойствието, където човек може да се разходи, необезпокояван от каквито и да е дразнещи шумове, идващи от хора, коли, улични кафенета и магазини.

Едно такова място е търговският център Rødovre. Той е забележителен не само с факта, че е най-големият в Дания със своите 160 магазина, но и че спечели Приза за тишина за 2018 г. на дружеството “Ние обичаме тишината”. Това, което наклони везните за наградата в полза на мола, е, че в общите части никога не звучи музика, a продавач-консултантите не досаждат с въпроси и непоискани съвети на клиентите.

Това идва да покаже, че тишината  не е просто традиция, но и моден тренд в датската столица.

А за себе си лично вече установих каква е истинската причината датските туристи въобще да не изтрезняват по време на ваканционното си летуване по нашето Черноморие. Как иначе, ако не с много алкохол, да се отърсят от стреса, който им причиняват мургавите предприемачи на плажа, които не престават да викат с пълно гърло “Варьонъй кукуруз” и “Топли геврециии”!

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Как норвежците правят чертежи в реални размери

| от |

Чертежи, модели и рендери – те сичките са полезни начини архитектите да илюстрират плановете си, но разбира се, нищо не може да замести реалното изживяване. Можем обаче да се доближим максимално до него.

Архитекти от Вардехауген в Осло, Норвегия, за да помогнат на колегите си и клиентите да визуализират плановете си под-добре, ползват и споделят свободното място зад офиса им за очертания на планове в размер 1:1.

На мърдащата картинка тук виждаме как екип от Вардехауген, с помощта на бяла лепенка, очертават планове на цял етаж в реален мащаб на сивия фон на паркинга си. Те често означават не само стените и врати, и прозорците, но и мебели, и обзавеждане като се добавят също така знаци за илюстриране как се използват части от празното пространство. Всичко това позволяват на други интериорни дизайнери, архитекти и клиенти да придобият по-истинско усещане за мащабите и пропорцията на постройката им, защото могат се движат по целия размер на макета.

„Способността за визуализиране на един все още неосъществен проект е важна част от архитектурната професия“, казват хората от Вардехауген, „за да може да се оценят и комуникират различни проблеми, решения и мнения. Реалния досег с мащаба и усещането какво е да се разходиш из макар и само двуизмерно поставените граници на една стая, не може да бъде изпитано чрез стандартните 3D макети на компютър или модели от хартия.“

Хакон Матре Аасарод, един от партньорите във фирмата, взаимства този подход на илюстриране на мащаба от обучението си в Училището по архитектура в Берген. Той използва тези макети както като още един начин за проектиране, така и за да може да обсъди проекта си по-добре с клиента.

Аасарод е правил по този метод всякакви видове пространства, включително части от къщи, бунгала, офиси и павилиони. Неговата фирма често споделя резултатите и в Instagram.

Първо основните ъгли и точки на чертежа се отбелязват с тебешир. След това всички елементи и детайли се попълват с бяла лента. И готово. Доста оригинална идея.

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени