shareit

Защо и как Швейцария остава неутрална по време на световните войни

| от chronicle.bg |

Малката планинска държава Швейцария е в състояние на „постоянен неутралитет“, откакто европейските сили я обявяват за такава по време на Виенския конгрес през 1815 след Наполеоновите войни. Но защо?

През 1798 французите превземат Швейцария като основават Хелветската република в опит да направят тези земи нещо като стратегически френски сателит. Не след дълго австрийски и руски сили нападат новата република във войната си срещу Франция. Швейцарците, вместо да застанат редом с френските си владетели обаче, отказват да се бият. Така след като успяват постепенно да си върнат държавата, техният неутралитет във войните е официално признат на въпросния конгрес.

Flag_of_the_Helvetic_Republic_(French).svg

Знамето на Хелветската република, Източник

Освен дългогодишният отказ на швейцарците да участват в военните конфликти на Европа, който започва още през 16 век след ужасна загуба в битката при Мариняно, друга причина за неутралитета й е, че останалите европейски сили виждат държавата като „ценен буфер между Франция и Австрия“. Така, докато самата Швейцария също не се меси във войните, „това ще допринесе за стабилността в района“.

Оттогава, с малко и дребни изключения, Швейцария отказва да наруши неутралния си статут по каквито и да е причини. В средата на 19 век изкарва една сравнително лека гражданска война с нищожен брой жертви. Въпреки че е малка, тази война драстично променя политическата обстановка в страната като правителството приема конституция, която от части е базирана на американската.

В по-близки времена, през Втората световна война, на Швейцария се е налагало да се пази от въздушните атаки и на Съюзниците и на Оста. Те свалят над 10 немски самолета само през пролетта на 1940, а впоследствие и няколко американски бомбардировача, както и много други бойни самолети и от двете страни на спора. Когато Хитлер взима мерки против швейцарската защита срещу Луфтвафе и изпраща бомбардировачи срещу техните летища, Швейцария успява да ги плени преди да са пуснали и една бомба.

Може и да изглежда странно за една държава да рискува война и със Съюзниците и с Оста, но нейни градове често са атакувани, защото пилотите ги бъркат с немски. Например, на 1 април 1944 американски бомбардировачи убиват 40 швейцарци и разрушават над 50 сгради, защото вместо Лудвигсхафен стрелят по Шафхаузен. И това не е изолиран случай.

Но как успява Швейцаря, заобиколена от враждуващи страни, да запази границите си?

Официално държавата е в „агресивен неутралитет“, което означава, че няма да се включва във войни, но може да се защитава. И то дейно – за да запаси статута си, Швейцария е стряскащо превъоръжена като се старае всички държави около нея да са наясно с това. Армията им е изключително добре подготвена и учудващо голяма заради задължителната военна повинност при мъжете, която при жените е по желание. Около 2/3 от мъжете в Швейцария са считани за физически и психически годни за служба.

Днес постоянната армия е около 140 000 души, но предстои да бъде намалена на 100 000. Само преди две десетилетия тя е наброявала 750 000 – това е около половината на днешната армия на САЩ, която има население от 300 милиона души, а Швейцария – от 8 милиона. Доскоро, когато военната служба свърши, на войниците беше позволено да вземат оръжието си вкъщи като е тяхно задължение да го поддържат готово за бой по всяко време. Затова и държавата има едно от най-високите нива на частно оръжие на глава от населението, а около половин милион деца участват в някакъв вид оръжеен или стрелкови клуб. След серия инциденти обаче това ниво спада, защото вече ако хората искат да запазят оръжието си и след службата, трябва да го закупят и да минат специално обучение.

Швейцария има и активен флот, което е странно за една вътрешноконтинентална държава. Ролята му е предимно да патрулира езерата по границата.

Ulrich_Wille

Генерал Улрих Виле по време на ПСВ, Източник

През Първата световна война швейцарската армия, под ръководството на генерал Улрих Виле, мобилизира 200 000 войници по важни точки на границата. След като става ясно, че неутралитетът й ще бъде уважен, повечето от войниците са изпратени вкъщи като през последната година от войната техният брой е едва около 12 000. Държавата не прави нищо повече.

General_Guisan

Генерал Анри Гизан, Източник

През Втората световна война обаче нещата са малко по-различни. Швейцарците нямат никакво доверие на Хитлер и затова новоназначеният генерал Анри Гизан има тежката задача да защитава границите на държавата от силите на Оста, въпреки че врагът го надминавал по брой значително. Три дни след началото на войната армията успява да събере 430 000 души, а гражданите са посъветвани да се сдобият със запаси за минимум 2 месеца. Започват тайни преговори с Франция за съюзничество, ако случайно Германия ги нападне – това обаче е разкрито от германците, когато Франция пада.

Швейцария продължава да търгува с нацистите, за да направи евентуална атака още по-непрактична за Хитлер. Някои спекулират, че „случайните“ атаки на от Съюзниците върху Швейцария не са толкова случайни, защото част от разрушените сгради са фабрики, които търгуват с врага.

Всички планове проработват и въпреки намеренията на фюрера да нападне малката държава, никога не се стига до там.

По време на Студената война Швейцария предприема по-агресивна защита. До края на този сблъсък на почти всички пътища, мостове и влакови линии в страната са поставени взривове, които армията може да детонира по всяко време. Същото се прави и с планините като целта е да се предизвикват свлачища на скали. Общо всички тези точки са над 3000. Срещу въздушни нападения държавата строи бомбоубежища – толкова много, че в тях може да се подслонят от 80% до 120% от населението.

От края на Студената война, освен разпускането на армията и премахването на взривовете, много от съоръженията остават ненужни и единствено гълтат пари от бюджета. В този контекст един от началниците на Министерството на отбраната, Кристиан Катрина, казва: „… в повечето случаи предпочитаме просто да ги дадем на някого без пари.“

Голяма част от обществото в страната иска да види цялата армия разпусната и отменен задължителния набор. За сега обаче Швейцария остава изключително подготвена и трудна за превземане.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Когато гасяха огъня с гранати

| от |

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени