shareit

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

| от |

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени

Колко е полезна една дупка в корема

| от |

Много животни живеят с постоянна дупка в корема – особено ако е хирургически поставена фистула. Хората също могат да имат фистули: първият човек с подобно нещо е френския канадец Алексис Мартин. Той претърпява смъртоносно пробождане със сабя през 1822 и според доктора му няма да го бъде. Въпреки печалните прогнози обаче в следващите 2 години Алексис все пак успява да се възстанови и тялото му продължава да функционира в по-голямата си част. Освен малката подробност, че има дупка в тялото, която никога няма да се затвори. През нея докторите могат да наблюдават процесите в стомаха му.

St Martin Alexis

Алексис Мартин

Днес, аграрните учени наблюдават и изследват храносмилателната система на добитъка като правят подобни дупки в стомасите на кравите – които междувременно са си живи и здрави. Дупката в коремите на всяка една от тези крави има запушалка, която се казва канюла. Тази манипулация позволяват да се изважда храна от телата на кравите, която е в средата на храносмилането си. Така могат да се установят някои потенциално опасни и за човека болести.

Те обаче се използват основно за изследване ефекта на различни храни и хранителни добавки за добитъка, както и как се храносмилат те, колко дълго отнема да се усвоят и така нататък. Без тях, човек трябва да следи за външни фактори, по които да съди за вътрешните процеси, което прави цялото занимание изключително по-трудно и времеемко като се има предвид и че никой от тези фактори не е толкова изчерпателен, еднозначен и подробен, колкото проба от храната директно от корема на животното, изследвана в лаборатория. А храната за добитъка трябва да се подобрява, защото самият той е от изключителна важност за нас.

Cow disc 5201

Не трябва обаче да се тревожим за негативните ефект от процедурата: операцията не причинява никаква болка на кравата и дори удължава живота й, защото ако в бъдеще има някакви здравословни проблеми, те могат да се хванат на изследванията преди да са станали сериозни; съответно и лечението й може да се приложи много по-лесно. А от тази крава полза имат хиляди други по света.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

| от |

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Ласкарина Бубулина – героинята на Гръцката война за независимост

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Гръцката митология е една от първите, в която се споменава за войнствено племе от жени. Красиви създания, плод на инцест между бога на войната Арес и дъщеря му, нимфата Хармония, яростни и жестоки воини, които стигали дотам, че да обезобразят тялото си, за да го направят по-боеспособно. Амазонките разпалват въображението на изследователи и учени и стават нарицателно за всички по-нататъшни открития на племена, състоящи се от представителки на нежния пол. Те почти омайват Херакъл, бият се под стените на Троя и се опитват да пречупят великия Белерофонт, всичко това, разбира се, без успех. Въпреки това историците от Древността – Херодот, Диодор и Страбон са единодушни не само за тяхното съществуване, но и за тяхната свирепост.

Bouboulina_Friedel_engraving_1830

Снимка: By Friedel – Museum Bouboulina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710941

С митовете за тези жени-войни, войните за Хубавата Елена и подвизите на синовете на Зевс израстват поколения гърци. Те са част от културните пламъци, които подклаждат националното самосъзнание на този народ, докато е под чуждата власт на османските нашественици. Връзката със славното минало изгражда корените на етническия национализъм и вдъхва увереност на поколения гърци да се изправят срещу чуждото подтисничество. Макар и от смесен албано-гръцки произход един от окрилените от идеята за свобода и самостоятелна държавност е Ставрианос Пинотсис, капитан на кораб от остров Хидра, който заедно със своите съмишленици се включва в бунта на Орлов (1770-1771). Въстанието в Пелопонес и Крит избухва паралелно с поредния военен конфликт между Русия и Османската империя (1768-1774) и в по-голяма степен има за цел да отклони вниманието на османците от главните фронтове на войната, отколкото да осъществи лелеяна гръцка независимост. Макар с договора от Кючук Кайнарджа гърците да получават правото да плават под руски флаг и да се радват на православната закрила на Русия, за тях въстанието на Орлов е кървава баня, която отнема много животи, без да им даде нещо в замяна. Тези, които не падат под ножа на османци са хвърлени в затвора, каквато е и съдбата на Ставрианос.

Времената на боеве остават зад гърба му и това, което му носи утеха са посещенията на жена му – Скево. По време на едно от тях започват родилните мъки на обичната му съпруга, която е в напреднала бременност. Така на 11 май 1771 г. между стените на строг османски затвор проплаква бебе, което родителите кръщават Ласкарина, на името на една от известните знатни византийски фамилии от миналото. Баща й не оцелява дълго в неблагоприятните затворнически условия и малкото момиченце не успява дори да го види. Споменът за неговия дух и характер и за участието му във войната обаче остава дълбок отпечатък върху съзнанието на Ласкарина. Десетилетия по-късно Ставрианос би се гордял с постиженията на дъщеря си. Също както древните амазонки, тя се включва ожесточено в гръцката борба за независимост, управлявайки кораби, биейки се наравно с мъжете и предоставяйки цялото си богатство, което й печели прозвището – „Капитанката“.

Bouboulina_Russian_engraving_19th_c

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710907

Макар житейският й път да започва бурно, в затвора, през първите години животът на Ласкарина е доста конвенционален. След смъртта на баща й, майка й се преселва на остров Спецес и се омъжва повторно. Бъдещата героиня на Гърция израства в хармонична среда, сред много братя и сестри и получава богато за времето си образование. Това е времето на Просвещението, епохата на Френската революция и идеите на гръцкия писател Адамантиос Кораис, който не само полага основата на новогръцката литература, но и обвързва славното древногръцко минало със съвременните обитатели на тези земи. Ласкарина се докосва до тези идеи, но остава в сянката на поставените от обществото граници. Тя се омъжва два пъти за заможни търговци, като и първият, и вторият й съпруг загиват от ръката на пирати.

Така на 40 години Бубулина остава не само вдовица със седем деца, но и наследник на не малко състояние. Средства предоставят на Ласкарина нещо, което малко жени са имали навремето – свободата да бъде господар на собствената си съдба. Тя не се омъжва за трети път, а поема контрола над семейния бизнес. Скоро доказва изключителните си качества и търговски нюх. Бубулина си партнира с други търговски кораби, започва да строи собствени и ловко се възползва от Наполеоновите войни. Заради тези конфликти се налага ембарго на не малко места и гръцките търговци, в това число и Ласкарина, се възползват от това предоставяйки стоки, там, където други не могат. Бързото им забогатяване не остава незабелязано от османските власти, които както обикновено са затънали в дългове.

През 1816 г., когато Бубулина почти е удвоила получените средства, османците оспорват наследствените й права и предприемат необходимите юридически действия да й отнемат богатството, облягайки се на факта, че последният й съпруг е бил капитан на кораб по време на поредния руско-османски конфликт. Голямата им грешка е, че подценяват нейните качества. Ласкарина не приема безволево натиска от властимащите, а решава да играе сложна търговска война, настройвайки отделните фракции помежду си. Тя се среща с посланика на Русия в Истанбул – граф Павел Строганов и с негова помощ достига до Накшидил валиде султан, майка на тогавашния султан Махмуд II. Двете жени се разбират помежду си и Накшидил успява да убеди сина си да даде амнистия на Бубулина и да гарантира собствеността й.

 

По същото време Ласкарина е приета сред редиците на „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), тайна революционна гръцка организация, чиято цел е да освободи народа от османска власт. Въпреки че няма запазени документи, Ласкарина вероятно е една от малкото, ако не и единствената жена-пълноправен член на дружеството. Дейността й е основна контрабандна. Под нейн флаг тя доставя оръжия за предстоящото въстание и ги складира на остров Спецес. Започва да строи и известния си кораб – „Агамемнон“, убеждавайки османците, че огромните му размери са с цел да увеличи търговията си, а поставените на него 18 оръдия са, за да се предпазва от пирати. Също така Бубулина успешно вербува мъже от острова, които да участват в бъдещата война.

Желаното време настава през 1821 г. – османското внимание и сили са съсредоточени на персийския фронт. Инициативата тръгва от страна на Александър Ипсиланти, един от водачите на „Филики етерия“, и неговите сподвижници – „Свещената дружина“. Те пресичат руската граница при р. Прут, навлизат в Молдова, но много скоро са разбити при Галац. Фитилът обаче е запален и постепенно започват да се разгарят и други въстанически огнища – първо в Южен Пелопонес, а след това в Същинска Гърция, Крит, Кипър и част от Егейските острови. Гръцката война за независимост се води на няколко фронта, мирното население е подложено на зверства, които не оставят равнодушни Великите сили, а множество доброволци, почитатели на древногръцката култура, сред които и поета Байрон, се включват в бойните редици на гърците. За подпомагане на въстаниците се събират средства в Америка и Русия, с които се набавят боеприпаси, оръжия и продоволствия.

Ласкарина открито влиза в Гръцката война за независимост (1821-1832), заставайки начело на кораба си „Агамемнон“ и вдигайки гръцки флаг, създаден по нейна идея, който изобразявал инсигниите на Византия на син фон и с котва в единия край. Тя повежда първия флот, състоящ се от 8 кораба в подкрепа на въстанието, а първата спирка по трасето им е крепостта Навплио, която обсаждат по море. Обсадата продължава година и половина, като Бубулина лично води някои от атаките, по-късно гръцкият историк Хаджи Анаргиру, който е пряк свидетел на тези бойни действия, я описва като „лъвско сърце“. През първата година от конфликта загива един от синовете на Ласкарина – Янис, който е един от защитниците на град Аргос.

Един от редките пъти, когато не се намира в разгара на бойните действия при Навплио, е когато Бубулина насочва „Агамемнон“ към Триполи, за да се включи в обсадата на града. Тя пристига точно, когато стените падат, а гръцките въстаници се отдават на кърваво клане на османското население. В памет на получената подкрепа от Накшидил валиде султан, Ласкарина се втурва и успява да спаси от сигурна смърт всички жени от султанския харем, които по това време се намират в града. След това Бубулина участва и в обсадата на градовете Монемвасия и Пилос. В хода на бойните действия ръководителите на въстанието смятат Ласкарина за равноправна участничка по време на дебатите за стратегическите военни цели. Тя не само се сприятелява с революционния герой Теодорос Колокотронис, но и се сродява с него, омъжвайки дъщеря си – Елени за сина му – Панос.

Още през декември 1821 г. се обявява създаването на гръцката държава, но бойните действия продължават през следващите десетина години. Началото на гражданската война е белязано и от вътрешни борби между представителите на отделните фракции сред въстаниците. Бубулина не остава незасегната от тези дрязги и на два пъти е арестувана, заради връзките си с Колокотронис. Загубила политическата подкрепа на въстаниците и пръснала цялото си състояние в подкрепа ва войната, Ласкарина се оттегля на родния си остров Спецес. Там намира и смъртта си по нелеп начин, вследствие на семейна кавга. Синът й Йоргос бяга с една от дъщерите на местната фамилия Куцис и когато роднините идват да търсят отрочето си, въпреки, че са въоръжени и я превъзхождат в числено отношение, Бубулина не само не ги допуска до дома си, но и проявява пламенния си характер. За съжаление, за последен път, тъй като е застреляна от представител на семейство Куцис. Предвид личността и постиженията на Ласкарина, този епизод е така срамен за остров Спецес, че и до ден днешен не е ясно кой всъщност натиска спусъка.

Бубулина издъхва през май 1825 г. и така и недочаква желаната независимост на своя народ. Освен мащабното гръцко въстание ще е нужна още една Руско-турска война (1828-1829), Одрински мир (1829) и подписване на Лондонски протоколи (1830), за да се узакони новата гръцка държава. Ласкарина записва името си сред редицата герои-борци за гръцката независимост.  Руският император Александър I я удостоява посмъртно с ранга „адмирал на руския флот“, правейки я първата жена в историята почетена с тази титла. Част от наследниците на Бубулина стават гръцки морски офицери, неин потомък е и Елени Караяни, една от водачите на съпротивата по време на Втората световна война (1939-1945). Ликът на Ласкарина е бил отпечатван на драхми и монети, името й е давано на улици из цяла Гърция и Кипър, а домът й на остров Спецес е превърнат в музей в нейна чест. Наследила бойния дух на баща си, Бубулина избира да се бори за свободата на народа си, а постиженията й я поставят редом с останалите големи имена на гръцката революция.

 
 
Коментарите са изключени