shareit

Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.

През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.

След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.

4b0e2f54904a1fe45b40e2a582f325d3
Василий II

Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.

Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.

За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.

За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.

Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.

images_Images_Samuil
Цар Самуил

Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.

Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.

На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.

Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.

Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.

Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

| от |

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени