shareit

Великите военни изцепки – Сръбският поход в България (1885г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1885-та. В България ври и кипи. Разделено от безжалостния Берлински договор, българското землище е разпокъсано на пет части от Великите сили. Княжество България остава автономно владение, подчинено на Османската империя. Източна Румелия се превръща област със специален статут, намираща се под пряко подчинение на Портата. Македония е върната на Османската империя. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Сърбия заграбва Пирот, Враня и Зайчар. В София се настанява трайно справедливият стремеж за национално единение. Именно с тази задача, бивши революционни дейци се събират около Захари Стоянов и започват да изграждат мрежа от гимнастически дружества, чиято крайна цел е организиране на съединяването на Източна Румелия и България и последващо присъединяване и на останалите области.

Manifest-serbo-bulgarian-war

Снимка: By Bulgarian head of state – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=786310

Съседните на България държави обаче не виждат нещата по същия начин. В Белград, Сърбия е крайно разочарована от изхода на Руско-турската война от 1877-78 г., но по съвсем други причини. Според сърбите, те имат изконно право над земите до р. Искър, евентуално без София. С оглед заграбването на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, Сърбия смята за редно да бъде компенсирана за сметка на българите. Придобиването на Пирот, Зайчар и Враня обаче не е достатъчно според тях. През 1878 г., войските им са напреднали до самата София и за крал Милан е разумно линията на настъпление да е и новата граница на държавата.

Зад грандоманската външна политика има и други причини. Страната е в икономически хаос. Недалновидната митническа политика превръща Сърбия във финансов васал на  Австро-Унгария, а опозицията става все по-сериозна и критична. За капак на всичко, реформата в армията върви мудно и неефективно, не на последно място защото редица кадърни и опитни генерали са отстранени и заменени с верни на владетеля фигури. През 1883г., Сърбия официално се обявява за кралство, подпечатвайки окончателно независимостта си от Османската империя. Този ход носи известен престиж на Милан Обренович, но не е достатъчен да замаже очите на поданиците му за реалното състояние на тяхната държава.

Sr-bg-voyna-voyski-vlak

Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=124464

В тази напрегната обстановка, в началото на септември, 1885 г., българите обявяват своето Съединение и почти безкръвно (с една единствена жертва – б.а.), Източна Румелия и Княжеството се сливат в една обща държава. За стандартите на Европа, нейната площ си остава смехотворно малка. За стандартите на Балканите обаче, България изведнъж се оказва втората по големина държава южно от р. Дунав. Сърбите са потресени и гневни – не стига че претенциите им не са удовлетворени, но сега и техният нов източен съсед изведнъж става несъразмерно голям и заплашителен за техните интереси в Македония.

Милан настоява за териториални компенсации и заявява открито, че ако не ги получи даром ще си ги вземе със сила. В поредица от погранични инциденти в края на септември и през целия октомври на 1885 г., Сърбия реално хвърля ръкавицата. В София все пак се надяват, че Русия ще се намеси за да вразуми Милан. За българите, истинският враг е Османската империя, която не крие своето неудовлетворение и заплашва с изпращане на войска. Ситуацията е така напрегната, че основните български сили са съсредоточени по границата с владенията на падишаха, а срещу Сърбия е оставена скромна по размер войска, с идеята че Милан не би вървял против волята на Великите. Проблемът в София е, че тази воля не е ясно разчетена.

След краха на режима на пълномощията и изгнанието на Александър Батенберг след неуспешния преврат на русофилите, отношенията между Петербург и София доближават точката на замръзване. Същевременно, Австро-Унгария също насърчава Милан за да отклони сърбите от намеренията им спрямо Босна, Херцеговина и Хърватска. Де факто, двете велики сили, най-ангажирани с Балканите не биха имали нищо против, макар и по различни поводи, да видят как сръбските войски маршируват в София. Междувременно, сръбското военно разузнаване донася окуражителни новини – основните български сили са изтеглени в Тракия, а техните висши офицери-руснаци са отзовани обратно от властите в Петербург. Начело на българската армия остава средния офицерски ешелон, наскоро дипломирал се от Военното училище в София. Тази оптимистична картина засенчва реалните проблеми на самата сръбска армия и Милан вярва, че с едно решително настъпление в правилния момент, може да постигне съкрушителен и бърз успех, който окончателно да затвори устата на критиците у дома.

През октомври, в Сърбия е обявена мобилизация, която завършва в края на месеца и по границата с България е струпана 72 600 войска, разделена на три части – Нишавска армия (41 800 души), Тимошка армия (21 000 войници) и резерв от 8800 наборници. Планът е вихрено настъпление с основните сили към София и обсада и превземане на Видин. Самоуверения сръбски щаб няма някакви по-специални или задълбочени концепции за войната, която се очаква да е бърза разходка до София. На пръв поглед тази концепция е основателна – българите разполагат с под 17 500 души и тридесетина оръдия в своя Западен отряд, с който трябва да спрат сръбската армия. Нещо повече, силите на Милан са по-добре въоръжени и разполагат с по-нова и по-скорострелна артилерия от българите. По всичко изглежда, че сръбският крал ще получи своят мечтан военен триумф. Подобни са очакванията и на европейската преса, когато на 2-ри ноември, 1885 г., Сърбия официално обявява война на България.

Pozicia_Slivnica

Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=137141

През първите два дни на войната, сърбите превземат Босилеград, Цариброд, Трън и Брезник, изтласкват българите от Драгоман и достигат до Сливница. На пръв поглед не лоши успехи, постигнати с относително малки загуби. Проблемът се оказва далеч по-сериозен от колкото командирите на Милан усещат. Макар и да печелят няколко локални победи, те са постигнати срещу миниатюрни български отряди, всеки един от които се изтегля с бой, без да бъде разбит. Покритото разстояние не е особено значително и никъде по фронта не е направен решителен пробив, който да доведе до колапс на българските позиции.

В следобеда на 4ти ноември, 1885 г., основните сръбски сили достигат укрепените български позиции край Сливница. Ако те бъдат пробити, пътят към София остава открит. Междувременно, идват вест, че българите прехвърлят силите си от Тракия по спешност. Във време, в което няма адекватен ЖП транспорт, а модерните МПС-та все още не са измислени, разстоянието от близо 220 км между Сливница и границата с Османската империя предполага около седмица преход – предостатъчно време за постигане на решителен пробив. Трябва само да бъдат прекършени по-малочислените (при съотношение 2:1) бранители на Сливница. Лесно да се каже, трудно да се направи.

Боевете за Сливница започват още на 4ти привечер и продължават без прекъсване до края на 7 ноември. През цялото време сърбите запазват числено предимство от минимум 10 000 души. Въпреки това, българите правят невъзможното – първите отряди от Тракия пристигат не за 7, а за 3 дни. В края на деня на 7ми ноември, сръбските сили са окончателно разбити при Гургулят. Ден по-късно, българите окончателно поемат инициативата във войната и настъпват към Драгоман. На 12 ноември, само десет дни след началото на войната, всички сръбски войски по основното направление на военните действия са изтласкани обратно на сръбска територия. Остава само Тимошката армия, която обсажда Видин. В останалите сектори, българите преминават в пълно контранастъпление и разбиват една след друга сръбските отбранителни линии.

S-b_war_painting_by_Antoni_Piotrowski

Снимка: By Original uploader was ЧерноризецХрабър at bg.wikipedia – Transferred from bg.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5523936

На 15 ноември, по-малобройната (ок. 42 000 души) българска армия, разбива ок. 65 000 сръбски бранители и превзема Пирот, сразявайки окончателно духа на Милан и неговите войски. Ден по-късно българите се готвят да щурмуват Ниш, но са спрени от австрийския посланик в Белград – граф Кевенхюлерн – Австро-Унгария заплашва да влезе във войната. Постигнато е примирие, подпечатано от Пиротското споразумение (9.XII.1885 г.) и последвалия Букурещки мирен договор (19.II.1886 г.). България извоюва бляскава победа, която слага точка на споровете за Съединението. За Сърбия остава горчивината на поражението и унижението на бойното поле. Милан така и не постига желаният положителен пиар и след три години на политически сътресения е принуден да абдикира в полза на сина си Александър I Обренович (1889-1903 г.)

 

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Кучешкият рай на мелезите

Всички кучета отиват в рая. Не можем да си представим най-добрия приятел на човека на друго място. Интересното е, че съществува кучешки рай и тук. Представете си слънчево място, където може да откриете повече от 900 кучета, чийто породи са от уникална по-уникална. Запознайте се с един много красив проект, който защитава бездомни кучета и посреща посетители от целия свят, а най-важното – ръководи се от доброволци. Territorio de Zaguates или „Земята на бездомните кучета“ се намира в Коста Рика. Финансира се от дарители и различни организации се опитват да помогнат в поддържането ѝ. Свободната зона посреща посетители през цялата година и всеки може да прекара времето си с гостоприемни и щастливи четириноги приятели.

  Всяко едно от животните е също така кастрирано, за да няма потенциална възможност да станете свидетели на кучешка агресия. Идеята на това място е да докаже, че уличните кучета са уникални и имат право на живот като всички останали породисти животни. Доброволците се надяват да докажат, че техните питомци не се отличават по качества спрямо останалите. Много скоро раят започва да привлича погледите на някои знаменитости и с това общественото внимание се насочва в правилната посока. Организаторите дори се стараят да измислят оригинални породи като „Пухкаво Коли Флъфитериер от Аляска“. Именно това куче става и билборд на кампанията, използвайки слогана „Когато осиновявате улично куче, осиновявате уникална порода.“. Нещо много важно в целия процес за осиновяване е, че организаторите не само имат огромен списък със снимки, но дори предлагат на всеки приятел на животните да посети мястото, да се разходи с животните и да ги опознава.


View this post on Instagram

(Español abajo) Do you ever feel overwhelmed by the events taking place around the world, or by how people treat each other? It seems everyone’s too busy to be kind to one another. There seems to be more violence and less empathy every day. Let’s change that today! We at Territorio want to inspire you to get out of your comfort zone and join the #WorldKindnessDay celebration, promoting small acts of kindness, love, solidarity and compassion, with which we can make a big difference, inspiring and spreading generosity to individuals and companies to follow suit. A small gesture goes a long way, and this world desperately needs more kindness and compassion. You can change someone’s day entirely with just one phone call, an honest compliment, a small helping gesture, a little empathy. You can be kind to the environment by not littering, recycling and not wasting natural resources. You can also be kind to animals by rescuing and adopting instead of buying domestic animals , or carrying  some dog food with you in case you run into a hungry stray, but especially by rejecting animal cruelty practices and decreasing your consumption of animal products. There are hundreds of things we can do that require little effort on our part, that can generate a huge and positive impact on the lives of those around us. ✨ Let’s make kindness the norm.  Give us a hand and help our shelter by making a small donation if you can! ➡️ DONATIONS link in Stories ➡️ PAYPAL territorio.de.zaguates.oficial@gmail.com ➡️ AMAZON SMILE smile.amazon.com/ch/81-4423251 • • • #WorldKindnessDay #BeKindToEveryone #kindness #TerritorioDeZaguates #LandOfTheStrays #DogShelter #SpayNeuter #AdoptDontShop

A post shared by Territorio De Zaguates (@territorio_de_zaguates) on

Хората като цяло са добре дошли само за разходка, особено след като се намират сред природата и могат да прекарат известно време в една от най-добрите приятелски среди, които съществуват. Повечето питомци обикновено прекарват дните си в разходки или препичане на слънце, наслаждавайки се на перфектния климат, но също така чрез дарения се радват и на възможността да бъдат горди ползватели на модернизирана сграда, която позволява качествен живот.

 
 
Коментарите са изключени

Ограда от пчели пази от слонове

| от |

По-големите слонове изискват стотици килограми храна на ден, което прави фермите на практика шведски маси за гигантските животни. За африканските фермери може да бъде много опасно да се опитват да изгонят слоновете, а поставянето на достатъчно ефективна стандартна ограда е доста скъпо. Съответно с течение на времето се разработват най-различни алтернативни решения, а най-сладкото от тях : използването на пчелни кошери.

Има гео-оградите, при които на слоновете се слагат GPS-и и когато те бъдат засечени в някакво определено пространство, пазачите получават съобщение по телефона и отиват да го изгонят. Електрическите огради и каменните стени могат също да свършат работа, но са скъпи. Засаждането на люти чушки около нивите може да отблъсне слоновете (и да осигури допълнителен доход). Но всички тези решения са частични и нито едно от тях не е перфектно.

Най-новото обаче в този дълъг списък в отбранителни стратегии е особено гениално, както в простотата си, така и със своите предимства.

Слоновете имат вродена отвращение към пчелите. Сега биолозите използват това, за да проектират система за ограждение с кошер. Когато слон мине през определено място, той дръпва тънка корда, която разлюлява кошерите. Това ядосва пчелни и те съответно нападат. Дебелата му кожа го защитава от ужилвания, но вътрешността на хоботите им е слабото им място: там кожата е мека. Благодарение на развитото отвращение на слоновете към пчелите, дори звукът им е достатъчен, за да ги уплаши и да си тръгнат.

За разлика от други „органични огради“ по света (като невенчета или урината от койот, които се ползват за отблъскване на по-малки животни като елени и зайчета), този подход решава нещо повече от проблем с вредители. Кошери се поставят на всеки 9 метра достатъчно, за да се създаде невидима бариера, която отблъсква слонските нахлувания. Пчелните колонии от своя страна помагат за опрашването на посевите във фермата. Те, разбира се, произвеждат мед, което увеличава и източниците на доходи за фермерите. Пчеларството вече е вкоренена традиция в много части на Африка, което прави интеграцията на огради от пчелен характер на много места по-естествена. В някои случаи това просто включва лека преорганизация на стопанства, които вече гледат пчелите.

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени