shareit

Великите военни изцепки: Шведският боен маратон (1700г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица. Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на XVII век е бурен период в историята на Европа. Старият континент е разкъсан от войни и противоборства. Франция води дълга и тежка война срещу грамадна коалиция държави в Западна Европа. Не по-малко грандиозна християнска коалиция се бори с Османската империя на Балканите и в Средиземно море. В тази напрегната ситуация, Балтийският регион изглежда като спокоен остров сред разбеснялото се море на войни и насилие. Причината за тази стабилност е Швеция. Могъщото северно кралство остава една от Великите сили на тогавашна Европа. Стокхолм може да се похвали с най-качествената полева армия, изградена и въоръжена по последните стандарти на епохата. Шведката данъчна система е адекватна и подхранва хазната, а кралската институция в ръцете на Карл XI е стабилна. Владетелят е амбициозен, премерен и стабилен. Умее да манипулира парламента Риксдаг за да получава нужните закони и субсидии, а аристокрацията е здраво обвързана с трона. Накратко, Швеция е обект на завист и страх у своите съседи.

Не е чудно тогава, че през 1698 г., когато Крал XI умира, лешоядите започват да се оглеждат за възможност да отхапят парчета от това, което смятат за умиращо тяло на една гаснеща империя. Причината за това се дължи най-вече на факта, че престолонаследникът е още хлапе – 16 годишният Карл XII. Момчето е същинска енигма – затворен, мълчалив, враг на светския живот и дворцовите празненства. Не преследва жени по салони, бални зали или в бардаците на пристанищните квартали, нито пък се е появявал в някоя от бащините си кампании – още не е бил роден когато Швеция е тръгвала на война за последен път. Всичко това кара неговите съседи да очакват, че Швеция ще бъде лесна плячка за разграбване.

Karl_XII_1706

Снимка: By David von Krafft – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1046327

Архитектът на оформящата се анти-шведска коалиция е всъщност шведски поданик – Йохан Рейнхолд Паткул. Паткул е низвергнат латвийски аристократ, каран в затвора и задочно осъден на смърт от Карл XI. В типичната за бароковата епоха помпозност, Паткул, отплавайки от бреговете на родината си, се заклева тържествено да получи отмъщение. През следващите години на своето изгнание, той се бори да създаде съюз, в който да привлече всички съседи на Швеция. Възползвайки се от техните завоевателни амбиции, Паткул успява да придума владетеля на Саксония и крал На Полско-литовската държава Август II Ветин да се договори с датския крал Фредерик IV и руския цар Петър I (тогава все още не е наричан Велики – б.а.) и да изгради коалиция, която да нападне и разгроми Швеция.

Към лятото на 1700 г., всичко изглежда готово. Дания се готви да мобилизира своите войски и флот, Русия също организира голяма полева армия, а Саксония, макар и да не успява да вкара Полша във войната, издейства от Сейма правото да минава през нейна територия. Общо, коалицията разполага с над 100 000 души, съсредоточени в три полеви армии и потенциал да изкара на бойното поле още поне толкова от своите резерви. За сравнение, цялата шведска армия наброява 77 000 души, от които в полева армия могат да бъдат ангажирани не повече от 10-15 000 души. Единственото предимство на Швеция е, че флотът й дава пълно господство над Балтийско море.

Военните действия започват през март, 1700 г. датчаните навлизат в съюзното на Швеция херцогство Холщайн-Готорп (дн. Южна Дания и Северна Германия) и го окупират, след което обсаждат пристанищният град Тьонинг, контролиран от шведски гарнизон. Същевременно, войските на саксонския електор и полски крал Август II навлизат в контролираната от шведите Латвия, превземат крепостта Дунамунде и обсаждат столицата на провинцията – град Рига. Руските приготовления текат по-бавно и през лятото на 1700 г., силите на Петър все още се движат от Москва през Новгород към Нарва – шведската крепост, която контролира Финския залив, недалеч от мястото, където днес се намира Санкт Петербург.

Hms Wachtmeister Fighting Against The Russian Squadron On Juny 4

Снимка: GettyImages

На пръв поглед ситуацията изглежда безнадеждна. Вероятно мнозина в Стокхолм изпадат в паника. В този момент, младият крал взима нещата в свои ръце. Затвореният и тих младеж не дава особени признаци да е наследил импозантността на баща си и през първите две години от царуването си остава в сянка на бурните политически събития. Оказва се обаче, че младият Карл XII съвсем не е така плах и нерешителен, за колкото го смятат. Навършил пълнолетие, той поема кормилото на кралството и започва да действа с неподозиран устрем.

В началото на юли, ударна шведска десантна армия е качена на балтийския флот и отправена по море. Шведите ловко надиграват датските кораби, разположени в пролива Зунд и успяват да извършват десант в непосредствена близост до столицата Копенхаген. Фредерик IV е в шах. Армията му е в Германия, а шведите са на километри от столицата му. Без да се е провело и едно важно сражение, Дания е извадена от войната, принудена да подпише бърз и унизителен мир. Шумните приготовления, обещанията за реванш и териториални придобивки на шведски гръб се изпаряват като утринна мъгла в летен ден.

Изваждайки Дания от войната, Карл трябва да избира – атака срещу саксонците в Литва или пресрещане на руснаците. Неуспехът на Август II да пробие отбраната на Рига, кара Карл да потегли към Нарва. Стените на Рига се оказват недостъпни за саксонците, а смелият 4000-ен гарнизон, начело с граф Ерик Йонсон Далберг извършва чудеса от храброст, отбивайки всички атаки на четирикратно превъзхождащия ги противник. Докато саксонците губят хъс и сили в Латвия, Карл поема на север.

Mazepa2

Снимка: By Gustaf Cederström – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2753530

Армията, с която пристига в Ингрия (земите около Финския залив – б.а.) е скромна – ок. 10 500 души. Срещу тях, изпратеният да обсади Нарва Борис Шереметев разполага с над 37 000 войници. Самият гарнизон на Нарва наброява ок. 2000 души. При съотношение 3:1, нещата изглеждат относително ясни. Шереметев е ветеран от кампаниите на Петър срещу Османската империя, армията му е многобройна, а освен това е заел удобни отбранителни позиции около обсадената крепост. Трябва само да чака. Карл XII е принуден да атакува превъзхождащия го противник и да търси деблокиране на крепостта.

На 29 ноември, сред сковаващият студ на настъпващата северна нощ, Карл XII прави последен преглед на армията си. През нощта бурните ветрове донасят огромна облачна маса, която покрива небето, а на сутринта на 30 ноември, докато шведските войски се подреждат на изходна позиция, от запад задухва пронизващ леден вятър, който се смесва със завалялия сняг и се превръща в същинска виелица. В тази ситуация, смята Шереметев, шведите няма как да атакуват. Но греши. Карл се възползва че вятъра духа от към гърба на армията му и я хвърля в концентрирана атака срещу руските позиции.

Използвайки своя любим прийом „на нож“ (наричан на шведски га па), скандинавците помитат руската отбрана и хвърлят цялата армия в хаос. В този момент шведите започват флангова атака срещу разкъсаната руска линия, а гарнизонът на Нарва организира излаз. Руснаците са позорно разгромени, давайки поне 8 000 убити и ранени, като в последствие заради дезертьорите и тежките климатични условия загубите се увеличават до над 15 000 души – близо 40% от цялата полева армия.

Kriegsführung in früherer Zeit : Krieg Russland-Schweden 1700

Сника: GettyImages

Последният етюд от големия шведски боен маратон идва на пролет. Карл организира силите си в Естония след зимна пауза и възползвайки се от продължаващата безплодна обсада на Рига, придвижва войските си необезпокоявано към Латвия. Около 14 000 шведи се придвижват на юг. Междувременно, Август също получава подкрепления – ок. 10 000 руски войници, начело с княз Аникита Репнин подсилват саксонските позиции. Отново при съотношение 2:1, шведите избират да поемат инициативата в свои ръце и атакуват, при това форсирайки р. Западна Двина (наричана от латвийците Даугнава). Очакванията за разгром на шведите при форсирането на реката не се сбъдват.

Карл създава специални салове-батареи, които пуска по течението и с които постига смазващо огнево предимство пред враговете си. Под прикритието на батареите, ок. 7 000 шведски войници прехвърлят реката и щурмуват окопите на двойно повече руски и саксонски бойци. Отново на нож, скандинавците обръщат враговете си в отстъпление и слагат край на и без това провалящата се обсада на Рига. Датата е 8 юли, 1701 г. Точно в рамките на 12 месеца, Карл XII е успял да разбие всичките си противници, при това категорично и против всякакви предвиждания, направени от неговите съвременници.

Тоталната липса на координация от страна на съюзниците, прекомерната им самоувереност и сериозния недостиг на талантливи пълководци, спомагат за светкавичния шведски успех. Войната, която трябвало да приключи за няколко месеца, продължава 21 години.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на тиксото

| от |

Въпреки оригиналното си име, Scotch (от англ. ез. – шотландец), лепенката не е измислена от шотландците. Тя е изобретена от мъж на име Ричард  Дрю от Минесота, който напуска висшето си образование и работи за малка компания за шкурки, основана през 1902 г. и зовяща се Minnesota Mining and Manufacturing. Тя по-късно ще стане известна като 3M. Самото име „Scotch“ си има собствена история, която се оказва почти толкова интересна, колкото и изобретяването на самото тиксо.

Tape dispenser

Ричард Гърли Дрю, както е родното му име, е роден в Сейнт Пол, Минесота през 1899 г., Дрю прекарва една година в университета в щата си като се записва в програмата по машиностроене, а след нея прекратява. Той успява да плати за каквото малко време прекарва в университета като свири на банджо и включва тази информация, когато изпраща молбата си за откритата позиция на лабораторен техник в 3М. Ричард получава работата и така започва да се пише история…

През 20-те години на 20 век е много модерно автомобилите да се боядисват в два тона боя, което е страхотно главоболие за бояджиите. За да заобиколят трудностите на този вид боядисване, най-голямата от които е, че колата трябва да се разглоби и всяка част да се боядисва отделно, бояджии и механиците изпробват най-различни начини. За съжаление, техните опити се оказват все неуспешни. На някои места се залепят вестници върху вече готовите части на колата, докато други използват хартиена лента. Тези техники обаче често оставят отпечатъци от лепило върху колата, които са трудни за отстраняване. Разбира се, това означава също, че бояджиите трябва да свършат цялата работа наново.

Woman's Ball Gown LACMA M.2007.211.939 (2 of 3)

Мостра на плата креп

Една от отговорностите на Дрю в 3M е да доставя мостри на различни размери шкурки на местните автомонтьорски работилници, които да ги тестват. Там често чува работниците, които отговарят за боята, да се оплакват от проблемите с лентата, която ползват. На 23-годишният тогава лаборант му хрумва идеята да създаде нова лента, която да залепва плътно, така че боята да не се разтича, където не трябва, както и след това да се отлепя чисто, без да оставя следи от лепило или парчета от себе си. Дрю взима лепилото, което се ползва от 3M при производството на шкурките като начало на проекта си. Оттам му отнема две години да експериментира с различни видове лепила, които нанася върху ленти от креп, за да уцели най-накрая правилната комбинация. И така през 1925 година се ражда скочът, тиксото, лепенката или както и да го наричаме днес.

Scotch tape

Успехът на Scotch Brand Masking Tape позволява на Дрю да се издигне нагоре в корпоративната йерархия на 3M. Така през 1929 г. позицията му на технически директор в лабораторията му позволява да развие и друга своя идея.

Целофанът е бил изобретен наскоро от DuPont и се използва от бакалии и пекари като санитарно средство за опаковане на хранителни им стоки. Въпреки това, няма удобен начин да се запечати целофанът с тиксо, защото лепилото е върху цветна подложка и вреди на външния вид. Така Дрю и неговият екип от изобретатели разработват лента, която използва самия прозрачен целофан като подложка.

За съжаление, машината, която 3M използва, за да нанесе лепилото върху целофановата основа, я разкъсва, а самото лепило, когато се полага върху нея, изглежда кехлибарено. Екипът в крайна сметка създава ново прозрачно лепило и модифицира машините да работят с целофан. Новата лента се казва Scotch Brand Cellulose Tape (като на снимката най-горе), но за жалост изглежда, че не се харесва на магазинерите, към които е таргетирано, въпреки звънливите отзиви от няколко теста, които компанията прави. Това става, защото DuPont вече е пуснал на пазара целофан, който може да бъде запечатан с топлина.

Все пак, въпреки че губи оригиналния си целеви пазар, а Дрю е уволнен, защото идва Голямата депресия, тиксото на бранда Scotch процъфтява заради другите си най-различни домашни приложения.

И така, всичко това ни връща към начина, по който името Scotch се дава на лепящите лентите на 3M. Когато Дрю и компанията започват да дават на бояджиите на автомобили да тестват новия им продукт, един художник се оплаква от липса на лепило върху лентата. Една версия на историята твърди, че бояджията попитал: „Why so Scotch with the adhesive?“ („Защо толкова по шотландски с лепилото?“, ползвайки „шотландски“, както ние бихме използвали „габровски“ – в смисъл на стиснато). Друга версия гласи, че бояджията казва: „Take this back to your Scotch bosses and tell them to put more adhesive on it.“ („Върнете това обратно на вашите шотландски шефове и им кажете да поставят повече лепило върху него.“, което носи същия смисъл)

Дрю прилага повече лепило върху лентата и в крайна сметка я кръщава с името, което самите бояджиите й дават.

 
 
Коментарите са изключени

Как се заражда пушенето на тютюн

| от |

Кой точно първи пуши тютюн не се знае, но Джордан Гудман в книгата си „Tobacco in History“ изказва теорията, че растението се отглежда за първи път преди хиляди години в Америките, в регионите на днешно Мексико и Бразилия. То е отглеждано за лечебни и церемониални цели и е смесвано с други растения за създаване на халюциногенно лекарство. Доказателствата обаче сочат, че то не се е използвало всеки ден като навик.

Растението се потребява изключително на местно ниво до идването на Христофор Колумб. Когато Колумб пристигна на Бахамските острови, туземците му връчват подарък изсушени тютюневи листа. което едокументирано в дневника на му.

Европейците (най-вече испанци, португалци и французи) са използвали тютюн през втората половина на 16 век по подобен начин, както коренните американци – за медицински цели и като болкоуспокояващо. Всъщност през 1592 г. поетът Антъни Шут твърди в памфлета си „Тютюн“, че ползите за здравето от тютюна са толкова големи, че лекарите го пазят в тайна, за да останат болни, които да лекуват.

През 1619 г. холандски търговски кораб пусна котва в залива Чесапийк, Вирджиния, с двадесет пленени африкански туземци. Макар че има известни спорове дали това не са били първите африкански роби въобще в британските колонии или са били просто слуги, остава фактът, че са продадени против волята им като работници на тютюневи плантации. (Интересното е, че първият легален по тогавашните закони роб в тези британски колонии е бил собственост на един от ранните нелегални роби, продаден срещу волята му като слуга през 1620 г.)

До края на 17 век, Джеймстаун, Вирджиния произвежда над 11 000 тона тютюн годишно за Европа. Тютюнът става износ номер едно на британските колонии в Америка, от Мериленд до Джорджия. Дори Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън са били тютюневи производители. Англия, знаейки напълно, че нейните колонии контролират тютюневата промишленост, започва да манипулира цените и намериха начини да облагат тютюневите изделия с данък, за да си донесе още повече приходи. Затова и Американската война за независимост понякога се нарича „Войната за тютюн“ – поради финансовото значение, което индустрията има върху двете страни. Тютюнът има такава стойност, че дори помага за финансирането на войната, служейки като обезпечение за заема, който Бен Франклин взима от Франция, под формата на 2 000 тона тютюн от Вирджиния.

Но с нарастване на популярността му все повече и повече хора започват да забелязват вредите от пушенето. Например, през 1791 г., лондонският лекар Джон Хил пише за случаи, в които наблюдава, че употребата на стрит тютюн за шмъркане изглежда е довела до рак на носа.

William Michael Harnett (American, 1848-1892). Still Life with Three Castles Tobacco, 1880

Still Life with Three Castles Tobacco, Уилям Майкъл Харнет, 1880

Въпреки това употребата на тютюн продължи да нараства (както и използването на африкански роби като работници) поради изобретяването на пурите и цигарите. Преди 20-те години на 19 век тютюнът най-често се дъвче, пуши в лула или се шмърка. Никой не е съвсем сигурен точно кога и къде е била създадена пурата, но най-вероятно това е станало, защото навитите и пъхнати в тръба тютюневи листа са много по-лесни за транспортиране, отколкото в насипно състояние.

До 1830 г. Англия внася над 110 тона пури годишно. Съединените щати следват примера и до 50-те години на 19 век стават най-големите потребители на пури. Както и днес, тогава също кубинските пури се смятат за първокласни. В резултат, много производители на пури създават магазини в Тампа, Флорида, близо до кубинската граница, а Тампа става известна като „Градът на пурите“.

2008-07-24 Statue of James Buchanan Duke

Джеймс Бюканън Дюк

През 1880 г., се бележи силен напредък в индустрията, защото Джеймс Бюканън Дюк променя начина, по който се консумира тютюн. Бък Дюк е син на собственик на тютюнева компания и когато баща му се пенсионира, оставя компанията на Бък и брат му Бен. Бък, за да разграничи работата си от тази на брат си, започна да се специализира в пазара на тютюн на ръчно свитите цигари. По онова време те не са били особено популярни, но въпреки това той отваря фабрика в Дърам, Северна Каролина, и продава тези по-малки, по-преносими и дискретни цигари на богатите.

Малко предистория. През 1875 г., мъж на име Джеймс А. Бонсак създава машина, която свива цигари. Машината му е способна да произведе невероятните 120 000 цигари за един ден. Тя е унищожена при пожар, но Бонсак успява да я възстановява и получава патент за нея през септември 1880 година.

Точно такава машина търси Бък Дюк. Той прави сделка с Бонсак, според която, ако Дюк получи сериозна отстъпка от лизинга, той обещави така, че машината (и патента) на да струват милиони. Точно това и се случва. Заедно те правят толкова много цигари, че за известно време предлагането е по-голямо от търсенето. Дюк обаче се оказва цар на рекламата и инвестира днешния еквивалент на 25 милиона долара за спонсориране на състезания, раздаване на безплатни продукти и пускане на реклами във вестници. Това сработва и въпреки, че цигарите са били много нишов продукт преди две десетилетия, през 1900 г. са продадени над четири милиарда бройки, като Бък Дюк произвежда около 20% от тях.

Пушенето и тютюнът продължават да са популярни и през първата половина на 20 век. По това време лекарите се разделят на два лагера – едните казват, че тютюнът не крие риск за здравето, а други, че е опасен. Няколко държави в началото на 1900 г. имат сериозни ограничения върху продажбите и разпространението на тютюн. Тъй като компаниите за цигари се разрастваха и парите стават големи, тези ограничения отпадат с напредването на века. През 1950 г., д-р Ернст Л. Уайндър публикува революционен доклад в списанието на Американската медицинска асоциация, който демонстрира, че пушенето причинява ракови тумори при мишки. А останалото, както се казва, е история.

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени