shareit

Великите военни изцепки: Румънският опит за десант при Ряхово (1916г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти.

Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1916-та. България вече от няколко месеца участва успешно в Първата световна война. Предците ни нанасят разгромно поражение на сърбите, окупирайки западната ни съседка, а след това разбиват и англо-френските войски в Македония и ги изтласкват на гръцка територия.

В тази ситуация, Антантата търси начин да продължи ефективното си присъствие в Югоизточна Европа. Опциите са само две – Гърция и Румъния. Гърция вече е обявила неутралитет и поради тежките политически спорове между крал Константинос и премиера Венизелос, политическия елит на страната е парализиран и решение по въпроса за участие на страната в Голямата война не може да се вземе. В Румъния, бездетният крал Карол I е наследен от своя племенник Фердинанд. Макар и роден в Германия и принадлежащ към императорският род на Хоенцолерните, Фердинанд е склонен да се обърне срещу родствениците си и да заложи на Антантата. Румънците се надяват с руска подкрепа да успеят да нанесат сериозен удар на Австро-Унгария и да се справят и с България, чийто основни сили са концентрирани в Македония. Самите руснаци далеч не са ентусиазирани. По думите на техния висш генералитет, присъединяването на Румъния към войната само ще удължи Източния фронт с няколко стотин километра. Румъния, казват те, е по-ценна за нас като буфер. Въпреки това, силното френско лоби си казва думата и на 17 август, 1916

 

г., Румъния се присъединява към Антантата, а десет дни по-късно обявява пълна мобилизация. Същият ден – 27 август, Румъния обявява война на Австро-Унгария и с три армии напада Трансилвания. Планът на Антантата е тази офанзива да се координира с битката за Сома на Западния фронт и голямата офанзива на Брусилов в Полша. Първоначалната инерция на атаката позволява на румънците да напреднат в Трансилвания, но само 5 дни по-късно, България, Германия и Османската империя се включват във войната, сформирайки т.нар. Група армии Макензен. Българската

387px-Stefan_Toshev_(1916)

ген. Стефан Тошев

Трета армия, начело с ген. Стефан Тошев извършва бърз пробив в Добруджа и в рамките само на няколко дни, големи части от Южна Добруджа са освободени от българската армия. Настъплението на българите е временно спряно при Кубадин на 19 септември и румънското командване замисля голяма контраатака, която да се развие чрез контраофанзива в Добруджа и прехвърляне на румънски части през Дунав в тила на Централните сили. За целта са заделени 3 дивизии, артилерия и инженерни части начело с ген. Александру Авереску.

Първоначално, нещата изглеждат добре за румънците. Въпреки донесенията на авиоразузнаването, Макензен не отделя достатъчно внимание на вражеската концентрация. Румънците започват офанзивата си на фронт от ок. 80 км от вливането на р. Арджеш в р. Дунав до Зимница. В района на Ряхово действа 10-та румънска дивизия. След като опита за десант в района на Фламънда е контриран от австро-унгарския дунавски флот, румънците успяват да прехвърлят реката при Ряхово и завземат три села – Сливо поле и вече несъществуващите Кая махле и Пара махле (днес част от Сливо поле и Борисово). Срещу цялата дивизия, българите разполагат само с един опълченски (доброволчески) полк и една дружина (батальон) граничари. По всичко изглежда, че за румънците не би следвало да е проблем да се справят с набързо събраните български части, които дори не се състоят от редовни войници.

Convoi_de_trasuri_din_Div._10-a_trecand_Dunarea_la_Flamanda

Колона от 10-та румънска дивизия прекосява Дунав при Фламънда

Нещата обаче се развиват в коренно различна посока. Българските опълченци атакуват превъзхождащите румънски части и с помощта само на две роти успяват още в деня на десанта да си върнат Кая махле. Същата нощ, граничарската дружина атакува основните румънски позиции при построения потонен мост и дори леко повреждат моста след взрив на мина. На следващият ден, румънците получават втори шанс за категоричен успех, след като към авангарда на 10-та дивизия са добавени още пет пехотни полка от същата войскова част и още два полка от 21-ва румънска дивизия. Те успяват да разгърнат по-сериозно настъпление, изтласквайки българските части от предмостието, но дори и с това значително предимство, силите им са задържани от граничарите и опълченците, които се изтеглят на по-добри позиции и заемат твърда отбрана. Същевременно, германски самолети постоянно обстрелват румънските позиции и потонния мост, нанасяйки допълнителни загуби на силите на Авереску.

На 3-октомври, румънската ситуация става доста сложна. В Трансилвания, германо-австро-унгарските сили започват контраофанзива, а в Добруджа, опитът за контраофанзива срещу българите се проваля напълно. В тази ситуация, Авереску заповядва на своите полкове да започнат изтегляне на север от р. Дунав с цел прехвърляне на наличните сили към Трансилвания. На 4-ти октомври, българските опълченци и граничари атакуват и разбиват румънските ариергардни части с което се слага окончателен край на опита за десант при Ряхово. При огромно превъзходство в жива сила и артилерия, румънците се провалят напълно в опита си за десант в тила на основните български сили. На доброволческите български части и граничари се пада славата от това да защитят родината с цената на по-малко от 320 убити и ранени срещу над 3 000 убити противникови войници.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява флагът на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Оригиналното знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг и вероятно беше направен от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя в жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светата земя и се е смятало, че знамето е негово лично. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било през царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от членовете на благородниците.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията. Червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж – синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искаха да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

Как Сталин премахна всички противници, превръщайки себе си в жертва

| от |

Политическите убийства никога не са били нещо ново. В някои страни са ежедневие, в други са разменна монета и измерване на силата. Всеки път, когато такова се случи, някои медии обичат да вадят архивите и да напомнят колко души са погледнали в дулото на политиката. Макар и политическите режими да са различни, в навечерието на Втората Световна война, великите сили са правили едно и също – разчиствали са враговете и потенциалните харизматични лидери.

Равенство не може да съществува, докато враговете все още дишат, а понякога враговете първо са били приятели, както разказва историята. И така се връщаме назад във времето, а именно 1 декември 1934 г. – последният ден на Сергей Киров, един от най-близките хора на Сталин. Киров е известен със своята харизма и често съветвал Сталин, помагайки му в разгромяването на всяка възможна конкуренция. Когато марксистът все пак изпълнил всички задачи и се надявал на охолен и спокоен живот, не подозирал, че смъртната му присъда е разписана. Нещо повече, палачът на това действие ще бъде друг объркан партиец – Леонид Николаев.

Sergey_Kirov_at_the_10th_Party_Congress

Снимка: By Неизвестен – http://rgakfd.altsoft.spb.ru/showObject.do?object=150346601, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=42919111

Интересен момент е, че малко след извършеното престъпление, Николаев следва съдбата на жертвата си. Предложеният мотив е вече активиран и ловът на вещици е открит, познат е на историците като „Голямата чистка“. За съжаление, докато мнозина смятат, че Сталин е жертва на заговори, още повече подозират задкулисната игра. Все пак не трябва да забравяме, че в един момент самият Сталин е виждал във всеки потенциална заплаха на бъдещия трон. Конспираторите винаги са смятали, че добре оркестрираният сценарий не дава шанс на елита да предпази своите материални блага, създавайки доста добър щит около Сергей Киров и неговите шансове за заместването на Сталин. Ако единият стане неудобен, винаги другият е можел да заеме лидерската позиция, докато не се случат резки промени отвътре.

Богатите нямат място в новия режим, освен това са много по-опасни, отколкото мнозина подозират. Ето защо и до днес се смята, че бедният Леонид Николаев е натиснал пистолета, но винаги ще се разглежда като кукла на конци в ръцете на Сталин. Пикът на така наречения „Държавен тероризъм“ е в периода на 1937-1938 г. и Йосиф Сталин използва най-вярната си хрътка за разчистване на сметките. Това е толкова добре познатият Николай Ежов – ръководител на съветската тайна полиция.

Ежов_Николай_Иванович_1895-1939

Снимка: By Unknown – Original publication: Газета «Литуратуная газета» №39 (675) от 20 июля 1937 годаImmediate source: http://all-photo.ru/portret/ejov_ni/index.ru.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6706912

За тази една година, въпросната институция не е била никога повече тайна. Жителите на град Виница, Украйна може би никога няма да забравят името Ежов, както и упражненото насилие върху тях. Мнозина са се чудили как този малък човек (само 151 сантиметра) има толкова агресия в себе си. Зверстватата ще бъдат открити едва от окупационните немски сили, които първоначално ще понесат вината за смъртта на хората, но по-късно ще бъде направено разследване от международна комисия, което ще намали греховете на Нацистка Германия.

Зверствата на НКВД минават всякакви граници. Патолозите са категорични, че жертвите са простреляни по няколко пъти в задната част на врата, защото са използвани 22-калибрени куршуми. Не се търсят присъди, никой не е получил дори обяснение за извършените екзекуции. Личните вещи и документи са били заровени малко по-далече от в отделна яма от телата. Съдбата на Ежов приключва, с приключването и на ролята му – обвинен е в държавна измяна и след това е екзекутиран. Самият процес завършва с арестуването на 1.5 милиона души и половината от тях намират своя трагичен край.

Подозренията, че това е просто щастлива случайност и възможност един човек да създаде най-добрата възможна конспирация, намесвайки външно влияние, с което да създаде един общ враг. Забавен факт е, че Йосиф накрая се превръща в жертва, призовавайки всички свои привърженици в армия, която по-късно ще даде властта именно в ръцете на обединителя. И така започват арестите, убийствата, изчезването на хора и други по-специални ритуали. Това едва ли е особена изненада или новост за Европа. Историята е доказала, че опитите на скритата власт, бореща се за светлина, винаги започва с проблясъка на изстрел. Хитлер не е по-различен в това отношение, оркестрирайки подобни преживявания за своите опоненти.

Vinnycia01

Снимка: By Unknown – https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn543893, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3123731

Властта обича силните, защото слабите се разколебават много по-лесно с 9 грама в сърцето, както казват лириците. От друга страна атентатите могат да се разглеждат и като покана за оттегляне от власт. Александър II знае много добре това, след като няколко пъти успява да се размине на косъм. На финала са необходими две бомби, за да може най-накрая властта да падне. При това втората експлозия е извършена от камикадзе. Друг пример е Пьотър Столипин (тогаващният министър-председател на Русия), който успява да преживее 10 опита за убийство, преди да стане жертва на атентат. Застрелян е от Дмитри Богров в Киевската опера. Умира след 3 дена. Столипин е погребан по свое желание в Киев – мястото на атентата.

Очевидно е, че всяка революция започва с вътрешно пречистване, концентриране на властта в един човек и отприщването на всичкото събрано зло, което по-късно в историята носи названието „Култ към личността“.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени