Великите военни изцепки: Походът на Никифор в България

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Историята за похода на Никифор в България често пъти се разказва като велик триумф за нашите предци. Забравя се обаче, че този поход също така е и една от най-големите изцепки във византийската военна история. Именно през погледа на ромеите ще погледнем към това паметно събитие, от което ни делят 1008 г.

През 810 г., император Никифор I Геник успява да договори доста непопулярен мир с арабите, свързан с много отстъпки и плащане на солидни суми. Целта на василевса е да си гарантира спокойствие по източната граница на империята, за да може да насочи усилията си към Балканите. Причините за това са няколко.

На първо място, още от началото на IX век, българите са се превърнали в постоянен дразнител за владенията на ромеите. В края на управлението на Кардам или началото на властването на Крум, българите са успели да превземат Варна. Следват няколко разорителни набега в Тракия и Македония, а през 809 г., Крум превзема и разграбва Сердика. Справянето с непрекъснатата заплаха от северозапад изглежда по-лесно постижимо от нанасянето на съкрушителен удар на арабите на изток.

Същевременно, иконоборската политика на Никифор среща сериозна съпротива от страна на населението и най-вече на силното духовенство, което се радва на значителни финансови облаги. Цялата борба между иконоборци и иконопочитатели по-скоро има политически и финансови окраски, за които религиозния спор е просто фасада. Борбата за надмощие на фракциите вътре в самата империя изисква постоянни инвестиции и също така налага акумулирането на престиж, на базата на който да се привлече подкрепата на населението.

52-manasses-chronicle

През средните векове, най-лесният начин за добър пи ар е победата на бойното поле. Както вече стана дума, срещу арабите трудно може да се търси категоричен успех – начело на огромният Абасидски халифат седи легендарният Харун ал Рашид, чийто армии засенчват военния капацитет на империята, а хазната му е предмет за завист на целия цивилизован свят. От друга страна, българите са значително по-малочислени от византийските сили. Армията, с която Крум разполага, не надвишава по брой събраните провинциални войски на Византия на Балканите. За Никифор е ясно, че с мобилизация на редовната армия (тагмата) създадена от предшественика му Константин V Копроним, за ромеите ще е лесно да постигнат категорично числено предимство. Освен това, българската столица Плиска и основните градове са далеч по-близо отколкото ключовите източни крепости като например Антиохия, Алепо и Мосул.

През пролетта на 811 г., Византия започва да се готви за война. 

Хазната е изцедена, за да се плати предварително на армията и да се наемат допълнителни доброволчески части, които се включват редом с провинциалните войски. Поводът е използван, за да се изземат допълнителни средства от църквите и манастирите. Всичката тази трескава подготовка оказва сериозно влияние и на морала на ромейската войска. Както посочват хронистите, още преди тръгването в поход, византийските войнци не са особено ентусиазирани от предстоящата кампания. Въпреки това, числеността на събраната армия вдъхва увереност. Макар в историографията често да се срещат фантастични цифри от порядъка на 80 000 души, реалния размер на ромейската армия е около 32 000 души. Не се лъжете по числото – за епоха в която най-големите европейски армии са около 10 000 души, това е огромно войнство, с каквото България не се е срещала до тогава.

Срещу своите опоненти, Крум може да противопостави редовната българска армия – ок. 12 000 души и контингент от набързо събрани помощни войски. В изворите този контингент е изчислен на 50 000 души, но по-скоро става дума за десет пъти по-малочислен корпус, съставен най-вероятно от набързо привикани славянски наемници от граничните племена по протежение на Балкана.

Отхвърляйки всички предложения за мир, византийците нахлуват в българските земи и постигат две бързи победи срещу два пъти по-малобройните български сили. До тук Фортуна се усмихва широко на василевса. Следва още по-категоричен успех – българската столица Плиска е превзета без особена съпротива, населението й е избито или взето в плен за да обогати робските тържища в Константинопол. Хазната на Крум е разграбена, а дворецът му е оставен на милостта на пламъците. Изглежда триумфът на Никифор няма аналог. Да, но всъщност не, както се казва в един популярен мийм.

Крум предвидливо изтегля остатъците от войските си от Плиска и се заема да прекъсне линиите за комуникация и снабдяване на ромеите. Междувременно, от Панония пристигат повиканите по-рано аварски наемници. Българският владетел вече разполага с нова армия от ок. 7-10 000 бойци, която смята да използва по най-добрия начин.

Никифор научава, че българите са успели да се прегрупират в тила му и бърза да се изтегли към Тракия за да избегне поражение. Първоначалният му план е да обходи Мизия и да възстанови византийския контрол над земите между Дунав и Стара Планина, след което през Сердика да се завърне към Тракия. Този проект набързо е изоставен. Вместо това, ромеите бързат да преминат Балкана през източните проходи и да подсигурят тила си докато лятото все още е в разгара си. На 25-ти юли, 811 г, ромеите достигат северното подножие на планината, наричана от тях Хемус. През кой проход точно решават да минат остава въпрос за дискусия на историците. Най-популярната теза е за Върбишкия, макар някои учени да предлагат алтернативни маршрути. Във всеки случай, който и проход да избират, той се оказва точно същия, в който Крум е разположил силите си.

Ромейското разузнаване се представя катастрофално слабо. Теренът напред не е добре проучен, което позволява на българите да запазят в тайна преградите, насипите и рововете, които са издигнали в прохода. Същевременно, огромната армия се разтегля в грамадна колона и лагерува в три отделни позиции – една за авангардната кавалерия, една за имперските елитни сили в центъра и една за останалата част от войската в ариергард.

Тази позиция е толкова удобна за нападение, че Крум вероятно не е успял да повярва на късмета си. С едно единствено необмислено движение, ромеите са обезсмислили своето числено превъзходство. Нещо повече, те не подозират, че враговете им са ги обкръжили и внимателно дебнат момента, в който като глутница вълци да нападнат плячката си.

Krum_Strashni

През нощта на 25-ти срещу 26-ти юли, византийците си лягат, очаквайки че на следващият ден, с един преход ще прекосят Балкана и ще се озоват в безопасност в Тракия. Призори надеждите им са попарени, а горите проговарят с виковете на атакуващата българска армия.

Цялата сила на Крум е хвърлена срещу императорския сегмент. В рамките на броени минути, българите успяват да разпилеят стреснатите византийски части. Макар и изненадани, те се опитват да окажат организирана съпротива, но е вече късно. Част от тях бягат и се давят в реката, която пресича прохода, други са застигнати от вражески стрели, а трети попадат на заложените капани, ровове и дървени палисади, където измират било от подпалените от българите огньове или от остриетата на българските мечове и стрели. Императорската гвардия е разбита, а концентрираната атака на българите приковава императора без възможност за бягство. Никифор е заловен и убит, след което главата му е отрязана и занесена на Крум. Синът му Ставракий е тежко ранен, но успява да избяга заедно с част от кавалерията от авангарда.  След като елитните части са разгромени, българите използват хаоса и паниката сред ромеите и разбиват и ариергарда, с което фактически ликвидират цялата византийска армия.

Само в рамките на няколко часа, десетки хиляди войници са избити или взети в плен от българите. Византия преживява едно от най-позорните поражения в своята история.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващо романтичната история на Карл Транзлер

| от chronicle.bg |

Роден в Дрезден, Германия, през 1877, Карл Транзлер твърди, че има аристократичен произход. Особен още от малък, Карл казва, че е бил посетен от духа на негов покоен предшественик – графиня Ана Константина фон Косел, която му представила картината на красива, тъмнокоса жена, за която казва, че е неговата истинска любов.

Като младеж вече той или забравя това видение, или си измисля цялата история, или решава да се задоми вече, защото през 1920 се жени за изцяло различна жена. Заедно с децата си те мигрират в САЩ и се установяват в Зефирхилс, Флорида, през 1926.

Може би осъзнавайки, че не може да избяга от съдбата си, Карл напуска Зефирхилс (без двойката да се развежда), сменя името си на Карл фон Косел и отива в Кий Уест, отново Флорида, където работи като техническа поддръжка на скенер във Военноморска болница.

elana

Мария Елена Милагро де Хойос

Няколко години по-късно, през 1930, млада, красива, тъмнокоса жена идва в болницата, за да се лекува от болест на дробовете, която по-късно се оказва туберкулоза. Заради състоянието си, Мария Елена Милагро де Хойос или просто Eлена, се налага да отиде на скенер, където двамата с Карл се виждат за първи път. Той е вцепенен от жената и казва, че веднага я разпознава.

Не е ясно дали Карл някога казва на Елена за видението си, но е съвсем ясно, че скоро след познанството им той й споделя любовта си и я засипва с подаръци като бижута и дрехи. С влошаването на здравето й, Карл предлага да се грижи за нея и тя приема. По-мотивиран отколкото образован, лековете на Карл се изчерпват с още скенери и няколко странни отвари.

Въпреки усилията на влюбения, както и на истинските доктори, Елена умира на 25 октомври 1931. Карл предлага да плати за погребението и семейството й с радост приема. Разбира се, вместо прост гроб с камък, Карл вдига доста прилична гробница. Като благодарност майката на Елена му подарява снопче от косата на дъщеря си – нещо, за което по-късно семейството ще съжалява.

tomb

Гробницата на Елена

Карл посещава криптата на покойната си любима в гробище Кий Уест почти всяка вечер през следващата година и половина. В един момент започва да твърди, че духът на Елена му казва да извади тялото й от гроба. Той се подчинява и през април 1933 влиза в гробището в малка количка, тайно взима тялото на Елена и го отнася в дома си.

На този етап външният вид на покойницата не е бил особено ласкателен. Карл се отнася към това посредством няколко фини техники – той закача отново костите й една за друга с тел и пълни спадналия й торс с парцали, за да й придаде правилните пропорции. Той прави и „кожа“ от коприна, восък и мазилка, а също така й слага стъклени очи и перука от косата, която майка й му дава. Накрая я облича изискано като й слага и бижута, чорапи и ръкавици. 

За да спре разлагането и да премахне миризмата, Карл нанася върху тялото й солидно количество консерванти, дезинфектанти и парфюм.

Не само че „освежава“ мъртвата Елена, Карл измисля и план да я изпрати „високо в стратосферата, така че радиацията от космоса да проникне в тъканите й и да й върне живота“

airship

Самолетът, с които Карл смятал да прати Елена в стратосферата

Седем години по-късно, сестрата на Елена, Флоринда, след като чува слухове за някои от извънработните занимания на Карл, включително и че го виждат през прозореца как танцува с „кукла“ с реални размери, тя пристига в дома му и настоява да види куклата. След като разбира, че това е именно тялото на покойната й сестра, веднага се обажда в полицията и Карл е арестуван. Давността за обир на гроб обаче е изтекла отдавна и обвиненията са снети.

По-късно разследването открива някои детайли около живота на Карл и Елен – двамата танцуват заедно и спят заедно в едно легло. Не е ясно обаче дали мъжът е пристъпил към некрофилия – някои казват, че във вагината на момичето е намерена хартиена тръбичка, но други подчертават, че тази находка е направена чак през 1972 и не подлежи на доверие.

corpse

Не стига оскверняването от Карл, ами след откриването му трупът на Елена е изложен на показ в местен погребален дом, където 6000 души успяват да го видят. Най-накрая тя е погребана отново на тайно място в необозначен гроб през 1940.

Карл запазва маската й и я слага на скулптура, която прави по неин образ. Той се връща в Зефирхилс, където съпругата му (те никога не се развеждат) му помага да се издържа, въпреки че не живеят заедно. Автобиографията му „Fantastic Adventures“ излиза през 1947, той става американски гражданин през 1950, а 2 години по-късно умира.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.

Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.)  да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.

Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.

За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.

Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята,  досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.

Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.

Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.

В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.

Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.

Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)

Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.

За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.

 
 
Коментарите са изключени