Великите военни изцепки: Походът на Никифор в България
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Историята за похода на Никифор в България често пъти се разказва като велик триумф за нашите предци. Забравя се обаче, че този поход също така е и една от най-големите изцепки във византийската военна история. Именно през погледа на ромеите ще погледнем към това паметно събитие, от което ни делят 1008 г.
През 810 г., император Никифор I Геник успява да договори доста непопулярен мир с арабите, свързан с много отстъпки и плащане на солидни суми. Целта на василевса е да си гарантира спокойствие по източната граница на империята, за да може да насочи усилията си към Балканите. Причините за това са няколко.
На първо място, още от началото на IX век, българите са се превърнали в постоянен дразнител за владенията на ромеите. В края на управлението на Кардам или началото на властването на Крум, българите са успели да превземат Варна. Следват няколко разорителни набега в Тракия и Македония, а през 809 г., Крум превзема и разграбва Сердика. Справянето с непрекъснатата заплаха от северозапад изглежда по-лесно постижимо от нанасянето на съкрушителен удар на арабите на изток.
Същевременно, иконоборската политика на Никифор среща сериозна съпротива от страна на населението и най-вече на силното духовенство, което се радва на значителни финансови облаги. Цялата борба между иконоборци и иконопочитатели по-скоро има политически и финансови окраски, за които религиозния спор е просто фасада. Борбата за надмощие на фракциите вътре в самата империя изисква постоянни инвестиции и също така налага акумулирането на престиж, на базата на който да се привлече подкрепата на населението.
През средните векове, най-лесният начин за добър пи ар е победата на бойното поле. Както вече стана дума, срещу арабите трудно може да се търси категоричен успех – начело на огромният Абасидски халифат седи легендарният Харун ал Рашид, чийто армии засенчват военния капацитет на империята, а хазната му е предмет за завист на целия цивилизован свят. От друга страна, българите са значително по-малочислени от византийските сили. Армията, с която Крум разполага, не надвишава по брой събраните провинциални войски на Византия на Балканите. За Никифор е ясно, че с мобилизация на редовната армия (тагмата) създадена от предшественика му Константин V Копроним, за ромеите ще е лесно да постигнат категорично числено предимство. Освен това, българската столица Плиска и основните градове са далеч по-близо отколкото ключовите източни крепости като например Антиохия, Алепо и Мосул.
През пролетта на 811 г., Византия започва да се готви за война.
Хазната е изцедена, за да се плати предварително на армията и да се наемат допълнителни доброволчески части, които се включват редом с провинциалните войски. Поводът е използван, за да се изземат допълнителни средства от църквите и манастирите. Всичката тази трескава подготовка оказва сериозно влияние и на морала на ромейската войска. Както посочват хронистите, още преди тръгването в поход, византийските войнци не са особено ентусиазирани от предстоящата кампания. Въпреки това, числеността на събраната армия вдъхва увереност. Макар в историографията често да се срещат фантастични цифри от порядъка на 80 000 души, реалния размер на ромейската армия е около 32 000 души. Не се лъжете по числото – за епоха в която най-големите европейски армии са около 10 000 души, това е огромно войнство, с каквото България не се е срещала до тогава.
Срещу своите опоненти, Крум може да противопостави редовната българска армия – ок. 12 000 души и контингент от набързо събрани помощни войски. В изворите този контингент е изчислен на 50 000 души, но по-скоро става дума за десет пъти по-малочислен корпус, съставен най-вероятно от набързо привикани славянски наемници от граничните племена по протежение на Балкана.
Отхвърляйки всички предложения за мир, византийците нахлуват в българските земи и постигат две бързи победи срещу два пъти по-малобройните български сили. До тук Фортуна се усмихва широко на василевса. Следва още по-категоричен успех – българската столица Плиска е превзета без особена съпротива, населението й е избито или взето в плен за да обогати робските тържища в Константинопол. Хазната на Крум е разграбена, а дворецът му е оставен на милостта на пламъците. Изглежда триумфът на Никифор няма аналог. Да, но всъщност не, както се казва в един популярен мийм.
Крум предвидливо изтегля остатъците от войските си от Плиска и се заема да прекъсне линиите за комуникация и снабдяване на ромеите. Междувременно, от Панония пристигат повиканите по-рано аварски наемници. Българският владетел вече разполага с нова армия от ок. 7-10 000 бойци, която смята да използва по най-добрия начин.
Никифор научава, че българите са успели да се прегрупират в тила му и бърза да се изтегли към Тракия за да избегне поражение. Първоначалният му план е да обходи Мизия и да възстанови византийския контрол над земите между Дунав и Стара Планина, след което през Сердика да се завърне към Тракия. Този проект набързо е изоставен. Вместо това, ромеите бързат да преминат Балкана през източните проходи и да подсигурят тила си докато лятото все още е в разгара си. На 25-ти юли, 811 г, ромеите достигат северното подножие на планината, наричана от тях Хемус. През кой проход точно решават да минат остава въпрос за дискусия на историците. Най-популярната теза е за Върбишкия, макар някои учени да предлагат алтернативни маршрути. Във всеки случай, който и проход да избират, той се оказва точно същия, в който Крум е разположил силите си.
Ромейското разузнаване се представя катастрофално слабо. Теренът напред не е добре проучен, което позволява на българите да запазят в тайна преградите, насипите и рововете, които са издигнали в прохода. Същевременно, огромната армия се разтегля в грамадна колона и лагерува в три отделни позиции – една за авангардната кавалерия, една за имперските елитни сили в центъра и една за останалата част от войската в ариергард.
Тази позиция е толкова удобна за нападение, че Крум вероятно не е успял да повярва на късмета си. С едно единствено необмислено движение, ромеите са обезсмислили своето числено превъзходство. Нещо повече, те не подозират, че враговете им са ги обкръжили и внимателно дебнат момента, в който като глутница вълци да нападнат плячката си.
През нощта на 25-ти срещу 26-ти юли, византийците си лягат, очаквайки че на следващият ден, с един преход ще прекосят Балкана и ще се озоват в безопасност в Тракия. Призори надеждите им са попарени, а горите проговарят с виковете на атакуващата българска армия.
Цялата сила на Крум е хвърлена срещу императорския сегмент. В рамките на броени минути, българите успяват да разпилеят стреснатите византийски части. Макар и изненадани, те се опитват да окажат организирана съпротива, но е вече късно. Част от тях бягат и се давят в реката, която пресича прохода, други са застигнати от вражески стрели, а трети попадат на заложените капани, ровове и дървени палисади, където измират било от подпалените от българите огньове или от остриетата на българските мечове и стрели. Императорската гвардия е разбита, а концентрираната атака на българите приковава императора без възможност за бягство. Никифор е заловен и убит, след което главата му е отрязана и занесена на Крум. Синът му Ставракий е тежко ранен, но успява да избяга заедно с част от кавалерията от авангарда. След като елитните части са разгромени, българите използват хаоса и паниката сред ромеите и разбиват и ариергарда, с което фактически ликвидират цялата византийска армия.
Само в рамките на няколко часа, десетки хиляди войници са избити или взети в плен от българите. Византия преживява едно от най-позорните поражения в своята история.
