shareit

Великите военни изцепки: Османският поход срещу Астрахан (1569 г.)

| от Александър Стоянов |

 Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1569-та. Изминали са три лета от смъртта на Сюлейман Кануни – най-могъщият владетел в османската история. Империята която оставя след себе си е разклатена от дворцови интриги, конфликти по всички граници и най-вече сериозно социално напрежение. Приемането на мюсюлмани в еничарския корпус сериозно променя структурата не само на Оджака, но и на цялото общество. В империята започват да действат процеси, които в бъдеще ще доведат до сериозни сътресения.
Но за тях все още е рано. Начело на огромната страна, простряла с от Алжир до Азербайджан и от Азов до Етиопия седи Селим II – суетен хедонист, отдаден на дворцовите забавления и относително не заинтригуван от държавните дела.

Selim_II

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=134751

Оставена в неговите ръце, империята несъмнено би започнала да буксува. За щастие на отоманците, кормилото на властта е оставено от Сюлейман Кануни в сигурни ръце. Човекът, който стои начело на държавата е продукт на златния век на отоманската бюрокрация и държавническо дело. Името му е Соколу Мехмед паша. Взет чрез девширме от аристократично сръбско семейство (Соколовичите – б.а.), Мехмед се издига през всички етажи на османската бюрокрация за да достигне до върха на административната хранителна верига.
Провинциалният му произход и фактът че не е етнически турчин настройват срещу него няколко големи дворцови фракции, които биха използвали всеки удобен случай за да забият нож в гърба му – буквално и преносно. В тази ситуация, Соколу паша се стреми да се обгради само с верни хора, които да пазят гърба му (отново буквално и преносно – б.а.) Именно на своята клика той раздава всички отговорни задачи свързани с управлението на империята.
Един от тези хора, близки до великият везир е Касим паша. Кариерист по призвание и реализация, той се издига отдавайки пълната си вярност на великият везир. Това м печели доста дивиденти и в крайна сметка Касим получава престижния пост на управител на Кафа – най-ключовата османска крепост в северното Черноморие. От тази позиция, Касим паша е натоварен да следи всички политически и военни процеси, случващи се на север от Черно море и в Кавказ.

Ivan4_engraving_color

Снимка: By Гравюра на дереве Х.Вайгеля. H.Waigel – http://www.sgu.ru/rus_hist/?wid=721, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3592486

По същото време, московският цар Иван IV Страшни (по някаква причина повечето български текстове не превеждат прякора „Грозни“– б.а.) се опитва да наложи влиянието си в Кавказ, влизайки в тесни взаимоотношения с грузинските князе и владетелите на Черкезия. Османците правилно отчитат, че руските домогвания са в ущърб на собствените им интереси и Касим започва да търси начин за контриране на московската външна политика. Именно с тази идея, през 1565 г., Касим започва да обмисля проект за поход срещу крепостта Астрахан, която контролира устието на р. Волга и е основен център на руското влияние в Причерноморските степи. Каузата му е подкрепена и от последният астрахански хан, който след падането на владението му в руски ръце (1556г.), бяга в Османската империя и започва да лобира за военна експедиция, която да му върне престола.

Походът на Драгут рейс срещу Малта (1565г.) и последната кампания на Сюлейман Кануни срещу Унгария (1566г.) правят реализирането на подобна експедиция невъзможно. Смъртта на Кануни води до турбуленции в империята и през 1567 г., походът също е отложен. Едва през есента на 1568 г., османците започват да се готвят за експедиция срещу Астрахан, като Касим паша събира войски от Балканите и Анадола, заедно с помощни части и работници, а Соколу Мехмед паша заповядва на кримския хан Девлет I Гирай да подсигури подкрепления.

Кримските татари съвсем не са очаровани от идеята за засилване на османското присъствие северно от Черно море и Девлет Гирай прави всичко по силите си за да предотврати кампанията. Касим, чийто личен престиж и кариера са заложени на карта, успява да прокара идеята си и започва да крои планове за действие. Според общото начертание, османските войски трябва да се придвижат нагоре по течението на р. Дон, да достигнат до местността Переволоча, близо до старата татарска столица Царицин и там да изкопаят канал, който да свърже Волга и Дон и по него да придвижат флота си към Каспийско море. По този начин, силите на Портата ще могат да атакуват Астрахан по суша и вода и да го блокират напълно.

250px-Astrakhan_Khanate_map.svg
Астрахан 1466 – 1556

Снимка: By No machine-readable author provided. Untifler assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1580631

На хартия всичко изглежда чудесно. Войските са свикани още ноември, очаква се да дойдат на сбор през март, да поемат в поход и да достигнат Астрахан през юли, да го превземат през август и да са подсигурили поречието на Дон и Волга до есента. Съдбата е на тяхна страна – основните сили на Иван IV са заети в кървава схватка в Латвия и Естония срещу армиите на Полша, Литва и Швеция, така че пращането на значително подкрепление към Астрахан изглежда малко вероятно.

На практика обаче нещата се случват по съвсем различна линия. Армиите пристигат със закъснение, при това в доста по-ограничен числен състав от очаквания. Артилерията, превозена по-море също не съответства на поисканите оръжия. Скоро се оказва, че татарите на Девлет са предложили изключително недостоверна разузнавателна информация за състоянието на р. Дон. Вместо лесните за плаване участъци, описани от степните войни, османският флот се натъква на множество бързеи и плитчини.

Походът, който и без това започва няколко седмици по-късно, се забавя допълнително с цял месец докато корабите най-сетне достигнат Переволоча. Там ги чака нова изненада, породена от грешните татарски донесения – вместо равнина с рохка пръст, пред тях лежат няколко десетки километра спечени от слънцето хълмове и дерета, които османците се оказват напълно неспособни да прокопаят.

Тежката артилерия и корабите са изоставени и армията продължава по суша, губейки ценни дни.
Междувременно, Иван IV отчаяно изпраща малък отряд, начело с болярина Пьотр Сребряний-Оболенски, който да подсили гарнизона на Астрахан. Оболенски разпръсква частите си с идеята да заблуди врага за реалният размер на силите си и скоро Касим паша е уведомен, че по Волга се спуска значителна руска армия, която пътува за Астрахан. Използвайки лодки и салове, руснаците успяват да влязат в града безпрепятствено, изпреварвайки османците с цяла седмица.

Касим пристига под стените на Астрахан през Август. И тук го чака поредната неприятна изненада. Османците са разчитали че ще обсаждат старата татарска крепост, разположена на брега на Волга. Оказва се, че руснаците са я разрушили, а същинското укрепление е издигнато върху остров между два от ръкавите в огромната речна делта. Без кораби и голямокалибрена артилерия, крепостта е практически недостижима. Да, но корабите вече са изоставени на Дон, оръдията също. Касим би трябвало да свие знамената си и да се оттегли.Но престижът е всичко през XVI век и той решава да опита.

Османците прекарват няколко седмици в безплодни опити за атаки срещу крепостта, а татарите са принудени да отразяват постоянни набези на донските казаци, които са се придвижили в тила им. Природата налива последната капка, която прелива чашата – още през септември температурите падат рязко и османската армия, която не е подготвена за зимни действия става жертва на ниските градуси и болестите, съпроводени с тях. Най-сетне, след като абсолютно всичко, което е можело да се обърка се обърква, Касим решава да изтегли войските си.

Kouban-fr.svg

Река Кубан

Снимка: By Kuban.png: СафроновАВ.Original uploader was СафроновАВ at ru.wikipediaderivative work: Poux (talk) – Kuban.png, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10687231

Вместо да ги преведе по обратния път, Девлет Гирай подвежда Касим паша че от север идва нова руска армия и прекарва изтощената османска армия през степите северно от река Кубан, където силите на Касим паша са изложени на смразяващите ветрове и пълната липса на източници на питейна вода. Стотици хора и животни умират всеки ден. Армията, която се завръща в началото на зимата в Кафа е блед призрак на войнството, отпътувало през пролетта.

Разгневеният велик везир изпраща заповед еничарите незабавно да бъдат превозени обратно към столицата за организиране на поход срещу Венеция, а самият Касим е отзован. Преди армията му да успее да се качи на корабите и да отплава, в Азовско море се разразява страшна буря, която потапя голяма част от флота и отнема живота на още стотици войници на Портата.
В рамките на по-малко от шест месеца, османските войски преживяват абсолютно всички форми на карък и нещастие, познати на войниците от онази епоха. Походът на Касим срещу Астрахан спокойно може да се класира сред най-лишените от късмет военни кампании в цялата османска история.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция

| от |

Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.

В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.

Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.

BASA-1735K-1-344-11-Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169

След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.

За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.

BASA-GB-453-4-23-4-Gabrovo_(cropped)_01

Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253

След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.

Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.

Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от  100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво. 

 
 
Коментарите са изключени