shareit

Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.

Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.)  да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.

Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.

За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.

Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята,  досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.

Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.

Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.

В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.

Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.

Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)

Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.

За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на виното, Дионис и Свети Трифон

| от |

Ако съществува ранг на алкохолите, най-вероятно виното ще спечели първото място. Няма как да бъде пропуснат фактът,че тази алкохолна напитка е следвала историята на света от самото начало. Първите стъпки на виното в исторически план идват от Китай, Иран, Армения и Грузия. В течение на времето виното достига и Тракия, Гърция, както и Римската империя. Отдадеността към него достига такива висоти, че създава сомелиерството като професия с терминология за вкусови качества и дори се издига до нивото на култ, имайки предвид колекционерската стойност на виното.

Редно е да отбележим, че виното изиграва особена роля в религията и съответно в християнството се смята, че именно то е кръвта на Исус. След много сериозен и детайлен анализ на всички видове грозде (около 110) се смятя, че първите майстори на вино са именно грузинците, след като се забелязват изцапани с вино керамични отломки. Някои от тях датират около 6000 г. пр.н.е. и подобни се откриват в Иран.

Около 2000 години по-късно в Армения е заработила и първата винарна. Вавилонците започнали дори да регулират пазарите на вино, следователно и там може да се открият познавачи. Финикийците пък може да се смятат за спедитори на обаяетелното питие по Средиземноморието. Те са и от първите хора, които прилагат интелигентна техника против оксидиране, залагайки на зехтин, дървена капачка и малко смола за допълнително залепване. По този начин виното се превръща в разменна момента. Римската империя е очарована и по-късно разпространява занаята из цяла Европа.

wine-541922_1920

На балканите не е имало особена нужда от нейната намеса, след като траките и гърците вече са познавали много добре. Едва след налагането на християнството ще има окончателна победа за този алкохол. Траките са почитали бог Дионис и гърците не са имали смелост да предяват авторски права за него. Самото божество се обвързвало със слънцето и повечето направени храмове са винаги с отворен купол, за да влиза светлина. Траките го почитат като повелител на природата, земеделието и веселието. Тракийският обичай за празнуване на този ден изисква шумна музика, факелни шествия и дървени пръчки, с които се удря по земята.

Веселието е гарантирано, защото Дионис слага край на зимата и подготвя всички за посрещането на пролетта. Освен любов към добрите битки, траките обожавали виното и много често го спрягали за божия кръв. То било символ на умиращото и наново раждащото се. Не трябва да забравяме, че тракийският бог Дионис не е само винар, а божество, което има много силно влияние както върху аристокрацията, така и върху обикновените траки. Така наречените дионисови светилища могат да бъдат открити почти навсякъде в родните планини. Мистичната история, че траките са били звездобройци също може да бъде потвърдена, защото освен почитане на божеството, най-вероятно там са се правили пророчества и са се следели времевите цикли.

След приемането на християнството започва да се чества Свети Трифон (в православния календар датата 1 февруари). На 2 февруари се празнува Сретение Господне, което илюстрира представянето на всеки първороден син пред Бог. На 3 февруари се празнува Свети Симеон. Историята на този светец също е интересна. Като един от 70-те преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, той стигнал до глава 7, стих 14, където било написано „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“. Свети Симеон се опитал да го поправи, но според историята ангел не му позволил да направи тази грешка и обещал, че преди да умре ще види как написаното ще се случи. Какво е общото между Свети Трифон и лозарството?

aperitif-2027177_1920

Смята се, че някога е помолил Бог да предпази лозята от вредители. Самият светец е символ на смяната на сезоните, приликите между него и Дионис са твърде много. Различните обичаи много напомнят за самите дела на светеца. Гърците го приканват в своето лозе за ядене и пиене, румънците не работят, за да има плодородна година, сърбите ръсят лозята със светена вода. В православната църква Свети Трифон е мъченик и лечител. Неговият живот приключва, след като е посечен с меч от император Деций Траян. Смята се, че неговото родно място е град Апамия и е известен именно с лозарството и винарството.

Първото документирано чудо на Свети Трифон е лекуването на дъщерята на римския император Гордиан III. Деций Траян бил наследникът на трона и не хранил големи симпатии към християнството, сътоветно наредил всички по-тачени светци да бъдат изправени на съд и избити, когато откажат да сменят вярата си. Самият император така или иначе остава запомнен в историческите архиви с гонения на християни, а смъртта му е документирана като „Първи император, който става жертва на варвари“.

Практически това е историята на виното. Всичко започва някъде в Китай, след това традицията се разраства, финикийците помогнали за снабдяването като цяло, а в последствие целият свят започва да използва различни методики за създаването на перфектния вкус. Виното е уважавана напитка от благородниците по целия свят, египтяни, траки, гърци и римляни са се оповавали на него и съответно са го боготворили така, както се случва и до днес навсякъде по света.

 
 
Коментарите са изключени

Чудесната история на най-стария трофей в Северна Америка, Стенли Къп

| от |

Историята на най-стария трофей в професионалния спорт в Северна Америка, Стенли Къп, е съпоставима само с тази на неговия именник.

Сър Фредерик Артър Стенли е дете на едно от най-богатите семейства в Англия през 1841 г., a потекло му може да се проследи до Уилям Завоевателя. Посещава колежа в Итън и през 1858 г. става член на Гренадирите. Когато се оттегля, 7 години по-късно, той е със звание капитан.

През 1865 г. Фредерик тръгва по стъпките на баща си, Едуард Смит Стенли, който е бил министър-председател три пъти, и навлиза в политиката, а през 1868 г. политическият съюзник на баща му, Бенджамин Дизраели, го назначава за лорд на Адмиралтейството.

През 1874 г., впечатлен от Фредерик, Дизраели го назначава за финансов секретар на военните, а по-късно през 1877 г. – за финансов секретар на Министерството на финансите. През 1878 г. Фредерик става военен секретар. След като прекарва над 20 години в парламента, кралица Виктория го назначава за генерален губернатор на Канада през 1888 г.

Ice carnival in Rideau Rink c1888

Ледения карнавал в Родю Ринк

Стенли пътува из Канада и така развива любов към всеобщия любим спорт в страната – хокея. Осемте синове и две дъщери на Фредерик също бяха запалени по играта като трима от синовете му дори играят професионално.

Лордът смята, че трябва да има нещо, за което всички отбори да се борят и затова пише до Аматьорската атлетическа асоциация в Отава през 1892 г .:

От известно време си мисля, че би било добре, ако имаше турнир за купа, която да се присъжда от година на година на хокейния отбор шампион на Канада… Готов съм да дам купа, която ще се присъжда всяка година на най-добрия отбор.

Лорд Стенли обаче така и не вижда купата присъдената, защото подава оставка и се връща в имението на семейството си в Англия година преди да се връчи за първи път, когато брат му, 15-ият граф от Дерби, почива. Той все пак е възпоменат в Хокейната зала на славата през 1945 година.

First Stanley Cup

Първият отбор, който печели Стенли Къп

Първият трофей лорд Стенли купува за около 50 долара (около 1200 долара днес, можете да го видите на снимката най-горе), а първият отбор, който го спечели, е Монреалската аматьорска атлетическа асоциация (МААА) през 1893 г.

В продължение на много години само аматьорски отбори се състезават за Купата. Отбори от професионалната Национална хокейна асоциация започват да се състезават чак през 1910 г. и до 1926 г. Купата на Стенли „се превръща в трофея на Националната хокейна лига“.

От самото си създаване лорд Стенли предвижда трофеят да се уголемява: „Името на всеки отбор-победител и годината на победата му да бъдат гравирани на сребърен пръстен, поставен върху трофея.“

Hhof vault rotated

Оригиналният трофей в трезор в Хокейната зала на славата

В резултат на това трофея се изменя значително от първоначалната купа, която лорд Стенли купува. От самото начало „основата има сребърен пръстен“, а към 1909 г. е добавен още един, който издига трофея на 40 сантиметра височина. През 20-те години на миналия век се добавят още ленти с различна ширина, но през 30-те „еднакви тънки ленти от сребро се добавят всяка година.“

През 1948 г. е „преустроен в трофей от две части с широка основа с формата на варел и подвижната купата“. През следващите 10 години гравюрите са правени върху варелената част докато:

Модерна монолитна купа беше представена като сребърната част от старата беше поставено в Хокейната зала на славата и заменено с пет нови ленти, всяка от които може да побере имената на 13 победители.

Оригиналната купа е оттеглена през 1969 г., но днешната Купа Стенли запазва дизайна си от 1958 г. Висока е близо 91 сантиметра и е малко над 40 сантиметра в основата.

Stanley Cup, 2015

Купа Стенли през 2015

В Националната хокейна лига е традиция играчите от отбора шампион да прекарат малко време (днес – един ден) всеки сам с купата. Това създава ситуации…

Един играч от отбора Силвър Севън от Отава през 1905 г., се опитва неуспешно да изрита купата през канала Ридо. За щастие водата е замръзнала и играчите успяват да я вземат на сутринта.

Малко след това, през 1907 г. един от играчите на Монреал Уондърърс оставя трофея при фотограф и майка му го превръща в саксия за цветя.

Купата е забравяна в банкета на пътя от няколко играчи на Монреал Канейдиънс през 1924 г., след като спират да сменят спукана гума. За щастие, като се връщат, тя си е там.

През 1940 г. Ню Йорк Рейнджърс случайно запалват купата, но за щастие разполагат с достатъчно урина, за да я изгасят.

Марк Месиер през през 1998 г. ходи с купата по стриптийз клубове, включително и в един в Едмънтън, Албърта, където дава на феновете да пият от нея. След като я очуква, той я занася в „сервиз за ремонт на автомобили“ да я оправят.

За Еди Олчик се говори, че през 1994 г. оставя победителя в Кентъки Дерби, Гоу фор Джин (кон), да яде от нея, въпреки че самият Олсик отрича. Всеки случай, след 1994 г. на купата е назначен придружител. Това обаче не пречи на Стив Изерман да се изкъпе с нея.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени

Къде се намира най-голямото бунище за горене на отпадъци в света

| от |

Къде отиват всички стари потребителски електроники, след като бъдат изхвърлени? Обикновено се разкрива версията, че ненужните вещи се рециклира и намира приложение в създаването на нова технология, но статистически погледнато и неофициално се смята, че повече от 540 000 тона се обработват в Африка. А столицата на електронните отпадъци е Акра, Гана. В долината Корле се крие бунището „Старата Фадама“, където местните жители разполагат с огромното количество стара електронна техника. И след като бедността в този район минава границите на разумното и се радва на високи нива на престъпност, зоната става известна като „Содом и Гомор“.

Около 40 000 души обитават тази локация и се препитават с рециклиране на отпадъците, които най-често идват от заможните западни страни, включително и САЩ. Базелската конвенция се опитва да защити жителите като забранява превозването на техника съдържаща опасни материали, но съществува една вратичка, която позволява превозването на такава техника, ако се използва за поправяне и употреба. Проблемът в този случай, не е че се изпраща такова количество, а в обработката на въпросната техника. Как изобщо се ражда тази локация? Историята има отговор.

Когато столицата Акра започва да се урбанизира, гетото ѝ също се разраства. През 80-те години там се приютяват бежанци от Конкомбо-Нанумбската война и бедстващите жители стават все повече. В края на 90-те години столицата се електрифицира бързо и с това започва търсенето на електроника и достъпна техника.

1280px-Agbogbloshie,_Ghana_-_September_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81933169

Проблемът е, че жителите не са толкова богати, следователно залагат на вече употребяваните продукти. Междувременно потребителското общество на запад трябва постоянно да инвестира в иновации, следователно старите вещи трябва да освободят място за нови. Гана търси точно такава стока и много скоро реката от употребявани телевизори и компютри потича към нуждаещите се. И всички са щастливи за известно време, особено след като могат да закупят компютър на цена 10 пъти по-ниска от пазарната. До тук добре, но в един момент се оказва, че повече от 75% от изпратената техника не може да функционира и е повредена. Това е потвърдено едва през 2008 година и по-тъжната новина е, че каналът продължава да е отворен и Акра получава нови и нови счупени продукти, които трябва да „рециклира“.

И докато САЩ се опитва да се оправдае относно експорта на подобна техника (използвайки източници като Wikipedia), Великобритания се оказва като един от износителите на електронен отпадък, следвана от Китай и редица други консуматори. Според данни на издания като The Guardian, Европа изнася около 352 474 метрични тона електронен отпадък в страни като Гана, Нигерия, Пакистан, Украйна и отново Китай (там количеството е толкова голямо, че се налага износ). Част от старите компютри и лаптопи пристигат в страната под формата на дарения, никой не може да обясни как точно трябва да се използва автомобилната електроника. Очевидно се очаква от младите ганийци да използват комфорт модулите, имобилайзерите и всички останали електронни модули, които намират пътя си до бунищата. Не е ясно коя конвенция е преценила, че в страна, където електрониката се изгаря, някой ще използва системите на автомобил, за да отваря прозорците в дома си например.

Въпросното бунище се намира до гетото на столицата. Съответно всеки, който иска да изкара някакво препитание е обречен да се рови в отпадъците и да търси техника, от която да се извличат ценни метали. Методиката също е вълнуваща и напреднала – правят се огнища и купища пластмаса започва да се изгаря. От останките се обират по-ценните метали (обикновено няколко грама) и продължава издирването на следващите ценни метали. Ресурс за рециклиране пристига почти всеки ден и по същата линия се освобождават във въздуха редица замърсители. Основната цел на операцията е да се извлече медта от всички платки. В замяна на това във въздуха се освобождават вредни метали като олово, меркурий, арсен и сложни съединения на бром, които по-късно отиват в почвата. Понякога се използват и киселини, които да помогнат за по-бързото разграждане на пластмасата.

1920px-Agbogbloshie,_Ghana_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81939788

Рециклирането по този начин продължава и до днес, а при направени изследвания на Greenpeace се оказва, че съдържанието на тези вещества във водата и почвата е стотици пъти над нормата. Изгарянето на пластмаси освобождава около 3000 микрограма олово – важна съставка за допълнително втърдяване на корпусите на някои уреди. При направено изследване на The Guardian от миналата година става ясно, че такива химикали се откриват и в съдържанието на яйцата. Обгазяването засяга най-често репродуктивната система, нервната система и мозъкът – практически цялото човешко тяло е изложено на опасност.

Смъртната статистика в страни като Гана показва, че 23% от починалите са жертва именно на рециклиране. Порочната практика се движи като течението Гълстрийм. Една пратка може да замине за Гана, друга за Нигерия, понякога корабите плават до Китай, а най-интересното е, че в Хонгконг също е започнал да извлича благородни метали от платки. По данни на BBC около 200 милиона души служат отдадено при създаването на . Гана все пак остават рекордьори в „рециклирането“ и до днес. Още по-страшните прогнози показват, че страната ще удвои вноса на боклуци тази година. Според същото проучване се смята, че именно това бунище е успяло да измести Чернобил по замърсяване, но за разлика от евакуирането на жителите на Припят, обитателите на долината (около 250 000 души) продължават да живеят там. И всичко това се постига благодарение на старата техника, която официално трябва да се „рециклира“.

Korle_Lagoon

Снимка: By finnish eye – korle lagoon, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15233960

 
 
Коментарите са изключени