shareit

Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.

Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.)  да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.

Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.

За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.

Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята,  досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.

Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.

Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.

В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.

Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.

Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)

Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.

За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени