shareit

Великите военни изцепки: Непобедимата Армада

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В края на XVI век, Европа е хвърлена в кървава поредица от войни, чийто основен катализатор е противопоставянето между католици и протестанти. В историята, тези конфликти остават с общото название „Религиозни войни“. В действителност, зад техния ход стоят доста повече светски, отколкото религиозни фактори. Една от основните причини за високата успеваемост на европейската външна политика в епохата на Географските открития, е нейният опортюнизъм и практичност. Това важи както за междудържавните отношения в самата Европа, така и за решенията, които се взимат по отношение на колониите и останалите континенти.

Именно в контекста на надпреварата за морско господство, една срещу друга застават две коренно различни държави. Едната е т.нар. Католическа монархия, която ние днес за по-просто наричаме с настоящето й име – Испания. Испания през XVI век обаче е доста по-различна от своята съвременна версия. Могъщият й владетел Фелипе II е първият, управлявал владение „над което Слънцето не залязва“. Испанските земи се простират от Филипините до Калифорния, опасвайки цялото Земно кълбо в система от колонии, търговски фактории и военни бази. Богатствата на цял свят се стичат към Мадрид, а сякаш бездънните мини в Перу и Мексико осигуряват на краля средствата, необходими за водене на грандиозната му политика.

Philip_II,_King_of_Spain_from_NPG

Снимка: By Unidentified painter – one or more third parties have made copyright claims against Wikimedia Commons in relation to the work from which this is sourced or a purely mechanical reproduction thereof. This may be due to recognition of the „sweat of the brow“ doctrine, allowing works to be eligible for protection through skill and labour, and not purely by originality as is the case in the United States (where this website is hosted). These claims may or may not be valid in all jurisdictions.As such, use of this image in the jurisdiction of the claimant or other countries may be regarded as copyright infringement. Please see Commons:When to use the PD-Art tag for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6388863

Практичен и целеустремен мъж, Фелипе е и ревностен католик. Той смята протестантите за опасна ерес, която трябва да бъде изкоренена с цел спасяването на християнския свят от Исляма, намиращ се в настъпление в Африка, Азия и Европа, най-вече в лицето на Османската империя. В глобалната стратегия на Фелипе няма място за разединение на християнския свят. Той възприема идеята, че цяла Европа трябва да бъде обединена в една огромна конгломерация от владения, в която кралят на Испания да има водеща и обединяваща роля, а династията на Хабсбургите, посредством двата й клона, да доминира и напътства останалите владетели.

На пътя на тази концепция стоят протестантите. Макар и силно разединени в политически план, те все пак действат относително обединено в контриране на хабсбургските амбиции. Основните водачи на протестантския лагер са бунтовниците в дн. Холандия и техният близък съюзник – Англия. Именно Англия е сред първите големи монархии, които възприемат протестантството (макар и в доста самобитна форма – т.нар. Англиканство). В средата на XVI век, посредством брака си с кралица Мери Тюдор, Фелипе е на косъм от сядането на английския трон. Само смъртта на Мери и въздигането на Елизабет I провалят възможността за персонална уния между Англия и Испания. Фелипе завинаги намразва Елизабет, а тя му отвръща със също толкова искрено презрение и ненавист. Ситуацията е не просто стратегическо противопоставяне – враждата в случая е лична.

Позицията на самата Елизабет в Англия е винаги деликатна. За да не загуби своята водеща роля, тя така и не си взема консорт, а предпочита да използва различни дворцови фаворити, които да прокарват интересите й в дворцовите съвети и Парламента. Въпреки това, тя трябва внимателно да премисля решенията си и да балансира вътрешната и външната си политика. Когато бунтът в Нидерландия се разраства и се превръща в постоянен проблем за Испания, Елизабет прозорливо решава да подкрепи т.нар. гьози (просяци) и техният водач Вилем Орански.

Spanish_Armada_fireships

Снимка: By Unknown – Royal Museums Greenwich Collections, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=59443607

Англия осигурява пари, войници, припаси и право на ползване на пристанища за холандските бунтовници. В допълнение, английски капери започват да атакуват и грабят испанските кораби в Северно Море и Атлантика. Успехите на Елизабет постигат двойна цел – циментират образа и на водещ защитник на протестантизма от една страна и дават възможност за обогатяване и издигане на нейни приближени аристократи, които служат като пиратски командири и пълководци на Континента. Това значително издига престижа й и засилва още повече омразата на Фелипе II.

Испанският крал решава да се разправи с Англия веднъж и за винаги, и със силата на оръжието да съкруши тази досадна еретична държава, която само пречи на възхода на Испания. За да постигне това, Фелипе решава да вложи огромни средства в построяване на най-голямата военна флотилия в историята. Тя трябва да отплава на север, да навлезе в Ла Манша, да натовари страховитите наемници от Армията на Фландрия на борда си и да акостира на английските брегове, стоварвайки несразимата испанска пехота на Албиона. Същевременно, грамадната ескадра трябва да се справи и с английския флот и със всеки друг, дръзнал да се опълчи на волята на испанския крал. Флотът се състоял от 130 кораба, от които 28 били основните бойни съдове – 20 галеона, 4 галери и 4 галеаса. Отделно от тях, флотът включвал 34 леки съда и множество транспортни кораби – караки и хулкове. На борда били натоварени общо 2 500 оръдия и 18 000 войници и 8 000 моряци. Във Фландрия ги очаквали 30 000 войници, които да бъдат прехвърлени допълнително. Общо два дни били нужни, за да може флотът да напусне пристанището в Кадис.

Първият проблем пред Армадата се оказва командването й. Първоначалният план е начело да се постави опитния морски вълк Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз. Старият ветеран обаче се разболява и умира малко преди експедицията. Мнозина отклоняват поканата да го заместят. Накрая, кралят заставя херцогът на Медина-Сидония да поеме командването. Медина-Сидония е уважаван придворен и един от влиятелните грандове на Испания. Той обаче няма абсолютно никакъв опит като адмирал и го заявява ясно на краля. Фелипе не търпи възражения. Той написва подробни инструкции към херцога, оказвайки му всичко стъпка по стъпка. Идеята на краля е, че съвет на капитаните ще напътства херцога, а собствените му инструкции ще довършат останалото.

Вторият проблем, с който се сблъсква Армадата е времето. В Бискайския залив се разразяват поредица от силни пролетни бури. Въпреки молебена и водосвета, отслужен в Лисабон от висшите прелати, природата отказва да се съобрази с молитвите на испанските моряци. Няколко кораба биват повредени, или отнесени от теченията и в крайна сметка, в началото на юни, 1588г., на север вече плават само 124 съда. Голяма част от тях са всъщност модифицирани цивилни съдове, които не са пригодни за плаване в открито море. След почти два месеца плаване, испанските кораби навлизат в Ла Манша. Тук ги чака нова изненада. В действителност, англичаните разполагат с повече кораби отколкото испанците. Елизабет и подчинените й съумяват да организират 200 кораба за предстоящия сблъсък. Макар и по-слабо въоръжени от испанските, английските съдове са по-бързи и по-маневрени. Основният им проблем е че не са концентрирани на едно място. Това дава шанс на Медина-Сидония да вземе инициативата.

Gheeraerts_Francis_Drake_1591

Сър Франсис Дрейк
Снимка: By Marcus Gheeraerts the Younger – http://www.nmm.ac.uk/collections/displayRepro.cfm?reproID=BHC2662, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2737846

На 19 юли, испанския флот достига Плимът и заварва там ескадра от 55 вражески съда, блокирани в пристанището от високия прилив. Капитаните на Армадата съветват Медина-Сидония да атакува и да разбие врага. Херцогът обаче е крайно нерешителен и следвайки изискванията на Фелипе II пренебрегва възможността за действие и продължава да плава към Фландрия в преследване на възможност за контакт с наемниците там. Това дава шанс на англичаните, водени от барон Хауърд ъф Ефингам и сър Франсис Дрейк да се разгърнат и да атакуват испанците в тил. Макар и по-малочислени, английските кораби използват своята по-добра маневреност.

Макар да не постигат реален успех срещу испанците, английските кораби принуждават Медина-Сидония да се откаже от търсенето на удобно за акостиране място по южния бряг на Англия. Испанците се насочват край Кале и заемат трудна за отбраняване позиция недалеч от Дюнкерк. Поради липсата на дълбоководен залив, флота е закотвен в открито море и лесен за атака. За да се влошат нещата, нова флота от 30 холандски съда се появява от север и започва да тормози големия испански флот. Същевременно, епидемия поразява Армията на Фландрия и нейния командир Алесандро Фарнесе така и не успява да я организира на време за да се качи на борда на чакащите край Дюнкерк кораби.

На 28 юли, англичаните използват „огнени кораби“ (натоварени с барут съдове, които се запалват и пращат срещу вражеските позиции – б.а.) за да разпръснат Армадата. Действията на англичани и холандци не предизвикват реални загуби за силите на Медина-Сидония, но цялостния порядък на Армадата е разрушен, а много от корабите се пръсват в открито море. Докато Медина-Сидония се бори да обедини наново разпилените си кораби, англичаните атакуват от югозапад. В продължение на осем часа, двете флоти разменят артилерийски огън, а няколко съда се доближават достатъчно и за размяна на мускетен огън. В крайна сметка, испанците губят едва няколко краба, но са изтласкани на север и принудени да навлязат в Северно море без да могат да се съединят със сухопътните части във Фландрия.

Докато Армадата плава успоредно на английския бряг, флотът на лорд Хауърд ги следва по петите. Това, което испанците няма как да знаят, е че англичаните са изразходвали целия си наличен барут и всичките си снаряди. В случай на битка, испанците биха ги помели. Нерешителният испански херцог обаче не се обръща да атакува врага повторно, а вместо това се опитва да му избяга и едновременно с това да потърси място за дебаркиране. Англичаните гонят Армадата до мислената линия, разделяща териториалните води на Англия от тези на Шотландия, след което се оттеглят. Пристиснат от теченията и наближаващите есенни бури, Медина – Сидония решава да не рискува връщане по същия маршрут, а заповядва Армадата да заобиколи Британия и да се спусне на юг през Ирландско море.

The Spanish Armada off the English coast

Снимка: By Cornelis Claesz van Wieringen – www.rijksmuseum.nl : Home : Info, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5713800

Тук следва ново нещастие. Испанците нямали ясна представа за механиката на течението Гълфстрийм и скоро станали жертва на неговите пориви. Вместо да следват набелязания маршрут, корабите на Армадата били изтласкани доста по на югоизток от планираното. Едновременно с това, от запад излезли силни бурни ветрове, които пратили голяма част от корабите директно към скалите и плитчините в северната част на Ирландско море. Десетки съдове, които изоставили котвите си по време на бягството от английските огнени кораби, се оказали неспособни да спрат на място и се разбили. Изморените и смазани от стихиите моряци били атакувани от местното население, което разграбило корабите и избило испанските моряци. Смята се че поне 5 000 души намерили смъртта си в следствие на тези крушения.

В крайна сметка, до испанските брегове достигнали едва 67 кораба и 10 000 души, повечето поразени от глад и болести. Катастрофата била пълна. Огромните средства, вложени без всякаква възвръщаемост нанесли тежък удар на испанската хазна. Малко известен факт е, че на следващата година, сър Франсис Дрейк организирал т.нар. Контра Армада, която опитала да докара над 20 000 войници и моряци до Португалия в опит за изгонване на испанците от там. От 140 кораба, 40 били потопени, а голяма част от екипажите загинали от глад, болести и удавяне. В крайна сметка, в рамките само на една година, две от най-големите морски сили в Европа станали жертва на абсолютната неспособност на тогавашната военноморска логистика да отговори на предизвикателствата, стоящи пред всяка грандиозна морска експедиция.

 
 
Коментарите са изключени