shareit

Великите военни изцепки: Непобедимата Армада

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В края на XVI век, Европа е хвърлена в кървава поредица от войни, чийто основен катализатор е противопоставянето между католици и протестанти. В историята, тези конфликти остават с общото название „Религиозни войни“. В действителност, зад техния ход стоят доста повече светски, отколкото религиозни фактори. Една от основните причини за високата успеваемост на европейската външна политика в епохата на Географските открития, е нейният опортюнизъм и практичност. Това важи както за междудържавните отношения в самата Европа, така и за решенията, които се взимат по отношение на колониите и останалите континенти.

Именно в контекста на надпреварата за морско господство, една срещу друга застават две коренно различни държави. Едната е т.нар. Католическа монархия, която ние днес за по-просто наричаме с настоящето й име – Испания. Испания през XVI век обаче е доста по-различна от своята съвременна версия. Могъщият й владетел Фелипе II е първият, управлявал владение „над което Слънцето не залязва“. Испанските земи се простират от Филипините до Калифорния, опасвайки цялото Земно кълбо в система от колонии, търговски фактории и военни бази. Богатствата на цял свят се стичат към Мадрид, а сякаш бездънните мини в Перу и Мексико осигуряват на краля средствата, необходими за водене на грандиозната му политика.

Philip_II,_King_of_Spain_from_NPG

Снимка: By Unidentified painter – one or more third parties have made copyright claims against Wikimedia Commons in relation to the work from which this is sourced or a purely mechanical reproduction thereof. This may be due to recognition of the „sweat of the brow“ doctrine, allowing works to be eligible for protection through skill and labour, and not purely by originality as is the case in the United States (where this website is hosted). These claims may or may not be valid in all jurisdictions.As such, use of this image in the jurisdiction of the claimant or other countries may be regarded as copyright infringement. Please see Commons:When to use the PD-Art tag for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6388863

Практичен и целеустремен мъж, Фелипе е и ревностен католик. Той смята протестантите за опасна ерес, която трябва да бъде изкоренена с цел спасяването на християнския свят от Исляма, намиращ се в настъпление в Африка, Азия и Европа, най-вече в лицето на Османската империя. В глобалната стратегия на Фелипе няма място за разединение на християнския свят. Той възприема идеята, че цяла Европа трябва да бъде обединена в една огромна конгломерация от владения, в която кралят на Испания да има водеща и обединяваща роля, а династията на Хабсбургите, посредством двата й клона, да доминира и напътства останалите владетели.

На пътя на тази концепция стоят протестантите. Макар и силно разединени в политически план, те все пак действат относително обединено в контриране на хабсбургските амбиции. Основните водачи на протестантския лагер са бунтовниците в дн. Холандия и техният близък съюзник – Англия. Именно Англия е сред първите големи монархии, които възприемат протестантството (макар и в доста самобитна форма – т.нар. Англиканство). В средата на XVI век, посредством брака си с кралица Мери Тюдор, Фелипе е на косъм от сядането на английския трон. Само смъртта на Мери и въздигането на Елизабет I провалят възможността за персонална уния между Англия и Испания. Фелипе завинаги намразва Елизабет, а тя му отвръща със също толкова искрено презрение и ненавист. Ситуацията е не просто стратегическо противопоставяне – враждата в случая е лична.

Позицията на самата Елизабет в Англия е винаги деликатна. За да не загуби своята водеща роля, тя така и не си взема консорт, а предпочита да използва различни дворцови фаворити, които да прокарват интересите й в дворцовите съвети и Парламента. Въпреки това, тя трябва внимателно да премисля решенията си и да балансира вътрешната и външната си политика. Когато бунтът в Нидерландия се разраства и се превръща в постоянен проблем за Испания, Елизабет прозорливо решава да подкрепи т.нар. гьози (просяци) и техният водач Вилем Орански.

Spanish_Armada_fireships

Снимка: By Unknown – Royal Museums Greenwich Collections, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=59443607

Англия осигурява пари, войници, припаси и право на ползване на пристанища за холандските бунтовници. В допълнение, английски капери започват да атакуват и грабят испанските кораби в Северно Море и Атлантика. Успехите на Елизабет постигат двойна цел – циментират образа и на водещ защитник на протестантизма от една страна и дават възможност за обогатяване и издигане на нейни приближени аристократи, които служат като пиратски командири и пълководци на Континента. Това значително издига престижа й и засилва още повече омразата на Фелипе II.

Испанският крал решава да се разправи с Англия веднъж и за винаги, и със силата на оръжието да съкруши тази досадна еретична държава, която само пречи на възхода на Испания. За да постигне това, Фелипе решава да вложи огромни средства в построяване на най-голямата военна флотилия в историята. Тя трябва да отплава на север, да навлезе в Ла Манша, да натовари страховитите наемници от Армията на Фландрия на борда си и да акостира на английските брегове, стоварвайки несразимата испанска пехота на Албиона. Същевременно, грамадната ескадра трябва да се справи и с английския флот и със всеки друг, дръзнал да се опълчи на волята на испанския крал. Флотът се състоял от 130 кораба, от които 28 били основните бойни съдове – 20 галеона, 4 галери и 4 галеаса. Отделно от тях, флотът включвал 34 леки съда и множество транспортни кораби – караки и хулкове. На борда били натоварени общо 2 500 оръдия и 18 000 войници и 8 000 моряци. Във Фландрия ги очаквали 30 000 войници, които да бъдат прехвърлени допълнително. Общо два дни били нужни, за да може флотът да напусне пристанището в Кадис.

Първият проблем пред Армадата се оказва командването й. Първоначалният план е начело да се постави опитния морски вълк Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз. Старият ветеран обаче се разболява и умира малко преди експедицията. Мнозина отклоняват поканата да го заместят. Накрая, кралят заставя херцогът на Медина-Сидония да поеме командването. Медина-Сидония е уважаван придворен и един от влиятелните грандове на Испания. Той обаче няма абсолютно никакъв опит като адмирал и го заявява ясно на краля. Фелипе не търпи възражения. Той написва подробни инструкции към херцога, оказвайки му всичко стъпка по стъпка. Идеята на краля е, че съвет на капитаните ще напътства херцога, а собствените му инструкции ще довършат останалото.

Вторият проблем, с който се сблъсква Армадата е времето. В Бискайския залив се разразяват поредица от силни пролетни бури. Въпреки молебена и водосвета, отслужен в Лисабон от висшите прелати, природата отказва да се съобрази с молитвите на испанските моряци. Няколко кораба биват повредени, или отнесени от теченията и в крайна сметка, в началото на юни, 1588г., на север вече плават само 124 съда. Голяма част от тях са всъщност модифицирани цивилни съдове, които не са пригодни за плаване в открито море. След почти два месеца плаване, испанските кораби навлизат в Ла Манша. Тук ги чака нова изненада. В действителност, англичаните разполагат с повече кораби отколкото испанците. Елизабет и подчинените й съумяват да организират 200 кораба за предстоящия сблъсък. Макар и по-слабо въоръжени от испанските, английските съдове са по-бързи и по-маневрени. Основният им проблем е че не са концентрирани на едно място. Това дава шанс на Медина-Сидония да вземе инициативата.

Gheeraerts_Francis_Drake_1591

Сър Франсис Дрейк
Снимка: By Marcus Gheeraerts the Younger – http://www.nmm.ac.uk/collections/displayRepro.cfm?reproID=BHC2662, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2737846

На 19 юли, испанския флот достига Плимът и заварва там ескадра от 55 вражески съда, блокирани в пристанището от високия прилив. Капитаните на Армадата съветват Медина-Сидония да атакува и да разбие врага. Херцогът обаче е крайно нерешителен и следвайки изискванията на Фелипе II пренебрегва възможността за действие и продължава да плава към Фландрия в преследване на възможност за контакт с наемниците там. Това дава шанс на англичаните, водени от барон Хауърд ъф Ефингам и сър Франсис Дрейк да се разгърнат и да атакуват испанците в тил. Макар и по-малочислени, английските кораби използват своята по-добра маневреност.

Макар да не постигат реален успех срещу испанците, английските кораби принуждават Медина-Сидония да се откаже от търсенето на удобно за акостиране място по южния бряг на Англия. Испанците се насочват край Кале и заемат трудна за отбраняване позиция недалеч от Дюнкерк. Поради липсата на дълбоководен залив, флота е закотвен в открито море и лесен за атака. За да се влошат нещата, нова флота от 30 холандски съда се появява от север и започва да тормози големия испански флот. Същевременно, епидемия поразява Армията на Фландрия и нейния командир Алесандро Фарнесе така и не успява да я организира на време за да се качи на борда на чакащите край Дюнкерк кораби.

На 28 юли, англичаните използват „огнени кораби“ (натоварени с барут съдове, които се запалват и пращат срещу вражеските позиции – б.а.) за да разпръснат Армадата. Действията на англичани и холандци не предизвикват реални загуби за силите на Медина-Сидония, но цялостния порядък на Армадата е разрушен, а много от корабите се пръсват в открито море. Докато Медина-Сидония се бори да обедини наново разпилените си кораби, англичаните атакуват от югозапад. В продължение на осем часа, двете флоти разменят артилерийски огън, а няколко съда се доближават достатъчно и за размяна на мускетен огън. В крайна сметка, испанците губят едва няколко краба, но са изтласкани на север и принудени да навлязат в Северно море без да могат да се съединят със сухопътните части във Фландрия.

Докато Армадата плава успоредно на английския бряг, флотът на лорд Хауърд ги следва по петите. Това, което испанците няма как да знаят, е че англичаните са изразходвали целия си наличен барут и всичките си снаряди. В случай на битка, испанците биха ги помели. Нерешителният испански херцог обаче не се обръща да атакува врага повторно, а вместо това се опитва да му избяга и едновременно с това да потърси място за дебаркиране. Англичаните гонят Армадата до мислената линия, разделяща териториалните води на Англия от тези на Шотландия, след което се оттеглят. Пристиснат от теченията и наближаващите есенни бури, Медина – Сидония решава да не рискува връщане по същия маршрут, а заповядва Армадата да заобиколи Британия и да се спусне на юг през Ирландско море.

The Spanish Armada off the English coast

Снимка: By Cornelis Claesz van Wieringen – www.rijksmuseum.nl : Home : Info, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5713800

Тук следва ново нещастие. Испанците нямали ясна представа за механиката на течението Гълфстрийм и скоро станали жертва на неговите пориви. Вместо да следват набелязания маршрут, корабите на Армадата били изтласкани доста по на югоизток от планираното. Едновременно с това, от запад излезли силни бурни ветрове, които пратили голяма част от корабите директно към скалите и плитчините в северната част на Ирландско море. Десетки съдове, които изоставили котвите си по време на бягството от английските огнени кораби, се оказали неспособни да спрат на място и се разбили. Изморените и смазани от стихиите моряци били атакувани от местното население, което разграбило корабите и избило испанските моряци. Смята се че поне 5 000 души намерили смъртта си в следствие на тези крушения.

В крайна сметка, до испанските брегове достигнали едва 67 кораба и 10 000 души, повечето поразени от глад и болести. Катастрофата била пълна. Огромните средства, вложени без всякаква възвръщаемост нанесли тежък удар на испанската хазна. Малко известен факт е, че на следващата година, сър Франсис Дрейк организирал т.нар. Контра Армада, която опитала да докара над 20 000 войници и моряци до Португалия в опит за изгонване на испанците от там. От 140 кораба, 40 били потопени, а голяма част от екипажите загинали от глад, болести и удавяне. В крайна сметка, в рамките само на една година, две от най-големите морски сили в Европа станали жертва на абсолютната неспособност на тогавашната военноморска логистика да отговори на предизвикателствата, стоящи пред всяка грандиозна морска експедиция.

 
 
Коментарите са изключени

Заговорът на Уолстрийт срещу американския президент

| от |

През 1933 и 1934 г. може би се случва предполагаем заговор за сваляне на правителството на Франклин Делано Рузвелт от банкери на Уолстрийт и едри бизнесмени. Докато вестниците по онова време го наричат „гигантска измама“, други, включително Специалният комитет на Камарата на ООН за американските дейности, намират твърденията за „достоверни“. Решете сами:

По време на предизборната му кампания през 1932 г. Рузвелт обещава работни места за безработните изплашени бизнесмени, които се страхуват, че той ще превърне капиталистическата им нация в социалистическа. Един от първите икономически актове на Рузвелт като президент е да премахне златния стандарт, през април 1933 г.

Консерваторите са възмутени от това. Както пише сенатор Хенри Д. Хатфийлд:

Това е деспотизъм, това е тирания, това е унищожаването на свободата… Така обикновеният американец се свежда до статута на робот. Президентът не просто е подписал смъртния акт на капитализма, но е наредил осакатяването на Конституцията, освен ако приятелите на свободата, независимо от партията, не се обединят, за да си върнат загубеното.

И някои хора действително се обединяват и създадат Американската лига на свободата с намерението да покажат „ценността на насърчаването на хората да работят; насърчаване на хората да забогатяват„. Членовете включват някои от най-заможните и най-могъщи хора в страната по това време:

Айрийн, Пиер и Ламо дю Понт, Джон У. Дейвис, бившият кандидат за президент и адвокат на Дж, П. Морган, Алфред Слоън от General Motors и Ал Смит [виден нюйоркски политик].

Според тези, които вярват, че има заговор, няколко членове на лигата, страхувайки се от социалистическите и комунистическите (според тях) реформи, които Франклин възнамерява да направи, правят план да свалят кабинета му от власт. Участниците в заговора включваха дю Понт, бивш кандидат за президент, бивш губернатор на Ню Йорк, банкери от Уолстрийт и директора на компанията Bethlehem Steel.

Vincenzo_Laviosa_-_Franklin_D._Roosevelt_-_Google_Art_Project

Франклин Рузвелт

Двама членове на този Уолстрийт пуч бяха Джералд Макгуайър, продавач на облигации с доста връзки и командир на американския легион в Кънектикът, и Уилям Дойл, също бивш командир на американския легион.

По това време в САЩ, в разгара на Голямата депресия, фашизмът не се възприема като напълно лошо нещо от редица американци. Всъщност един историк отбеляза: „Успехът на Хюи Лонг (популярен и силен губернатор на Луизиана) изглеждаше доказателство, че фашизмът може да му идва на човек отвътре… със съгласието на хората“.

В действителност, застъпниците за крайно дясно правителство вярват, че разполагат с готова милиция, която ги чака в лицето на членовете на Американския легион:

Бедните, но добре обучени ветерани от Първата световна война бяха идеалните кандидати за фашистка милиция [и] чрез Американския легион, те вече бяха организирани и униформени… близо милион членове.

SmedleyButler

Смедли Бътлър

Без съмнение Смедли Бътлър е американски герой. Присъединява се към пехотинците на 16-годишна възраст и:

Първо служи в Куба като непълнолетен лейтенант през 1898 година… заради актовете си на смъртоносен героизъм в Боксерското въстание, докато е бил още в юношеските си години… е удостоен с първия си от два медала на честта [и става] комендант на родната полиция на Хаити… В Китай от 1927-1929 г. Бътлър… е повишен в генерал-майор.

Участници в Боксерското въстание

Като не особено сервилен човек, Бътлър често се е сблъсквал с различни неприятности. През 1932 г. той защитава Бонус маршовете (на снимката най-горе), протест на 20 000 бедни ветерани от Първата световна война, които правят лагер във Вашингтон в опит да получат пари за участието си във войната.

Бътлър е бил много популярен сред ветераните и често е бил молен да говори пред ветерански групи. В обръщение към членове на Американския легион през 1931 г. Бътлър казва:

Прекарах 33 години… като мъж от висок клас за Големия бизнес, за Уолстрийт и банкерите. Накратко, бях рекетьор за капитализма… пречиствах Никарагуа за международните банки… през 1909-1912г… Мексико… за американските петролни интереси през 1916г… Доминиканската република за американски захарни интереси през 1916г… Хаити и Куба… за момчетата от Нешънъл сити… Помогнах в изнасилването на половин дузина централноамерикански страни в полза на Уолстрийт…

Бътлър остава защитник на правата на войниците и продължава да изнася лекции срещу печалбарството от войната, споделяйки страха си, че фашизмът в САЩ нараства.

По-голямата част от основната версия на сюжета на заговора идва от показанията на генерал Бътлър пред Специалния комитет на Камарата (Комитета на Маккормак-Дикщайн). Той твърди, че през 1933 г. към него са се обърнали Дойл и Макгуайър под претекста, че искат да помогне за реформирането на Американския легион.

В началото на заговора Бътлър трябва да „постави“ 200-300 редовни легионери сред публиката на годишната конвенция, да ги накара да вдигнат шумотевица и след това да излязат и да изнесат реч, която ще е предварително написана от Дойл и Макгуайър. На въпроса откъде ще дойдат парите за транспортиране на войниците до Чикаго, Бътлър казва, че Макгуайър му е казал: „О, ние имаме приятели“, които включват Грейсън Мърфи.

Бътлър се измъква, но след това по-късно Робърт Кларк идва при него, наследник на компанията за шевни машини Singer, идва при него и му обяснява, че речта е важна за плана им да върнат златния стандарт в Америка:

Не искам да загубя [състоянието си]. Склонен съм да похарча половината… за да спася другата половина. Ако излезете и направите това изказване в Чикаго, сигурен съм, че те ще приемат резолюцията и това ще бъде една стъпка към връщането на стандарта.

Бътлър отново отказа да произнесе речта.

След конвенцията, през ноември 1933 г., Макгуайър се отново говори с Бътлър, този път да ръководи „много голяма супер организация за поддържане на демокрацията“, която той определи по-късно като „френска организация от супер войници“. Твърди се, че Макгуайър казва на Бътлър, че войниците ще „подкрепят президента… [като се уверят], че той няма да променя метода [на финансиране на правителството]“.

Заговорът, според Бътлър, включва и внедряването на „помощник-президент“, секретар по общите въпроси, за да помогне на преумореният Франклин, за когото „всеки може да каже, че здравето на президента отлсабва… и тъпият американски народ ще се хване на това след секунди“.

Бътлър никога не се присъединява към този заговор, но говори със своя приятел и репортера на Philadelphia Record, Пол Комли Френч за това. Френч разследва нещата през септември 1934 г. и свидетелства, че когато говорил с Макгуайър, той му казал, че:

Имаме нужда от фашистко правителство в тази страна… Единствените мъже, които имат патриотизма да го направят, са войниците, а Смедли Бътлър е идеалният водач. Той можеше да организира милион мъже за една нощ.

Френч потвърди останалата част от историята на Бътлър.

Никой никога обаче не е съден за този заговор.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля Титаник, Британик и Олимпик

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Дългата одисея на космическата тоалетна

| от |

През 1961 г. астронавт Алън Шепард се подготвя за своя първи невероятен подвиг – излизането в открития космос. Бъдещият герой е напрегнат от адреналина, възможността да бъде вторият човек в космоса след Гагарин. Проблемът е, че докато стои в ракетата, пикочният мехур не издържа пред емоциите. Шепард заявява, че трябва да отиде до тоалетната, но получава команда да не излиза от ракетата. Проблемът е, че докато всички инженери са създавали съвършените двигатели и конструкция, която да издържи на безумните натоварвания, никой не се е сетил да помисли за основната човешка нужда. Първоначално полетът е трябвало да бъде само 15 минути, но Шепард прекарва цяла вечност докато всички системи се проверяват.

Първият американски астронавт излита с мокри гащи и още тогава не прави добра реклама на космическите разходки. Добрата новина е, че космическите агенции като NASA са взели поука и след това са инвестирали повече от 19 милиона долара за създаването на торбички, памперси, тоалетни седалки с колани и още много други. Пилотите от мисията Аполо през 1975 г. споделят, че след всичко видяно и преживяно, тоалетната е била най-неприятният им момент. Проблемът от една страна е, че при нулева гравитация всичко е обречено да лети, а от друга застрашава драстично хигиената.

gettyimages-3202049-594x594

По-лошото е, че и до днес могат да се открият космонавти, които се опитват да забавят посещението до двете нули. И така от първия космически американски полет до този момент се оказва, че тоалетната е най-слабото технологично звено на кораба. Факт е, че в открития космос никой не може да чуе виковете, но в закрития летателен апарат може да се чуе всичко и евентуално да се забележи при полет. А нужда от иновация имало, при това сериозна. Историята на космическата тоалетна е пълна с куриози, за които човек дори не е подозирал.

При първата по-сериозна космическа мисия от 1984 година, екипажът рискува и използва специална система за облекчаване на природните нужди. Докато работи, екипажът успява да преживее всички мъки и се радва, че поне има вариант. При настъпване на повредата обаче, всички са принудени да изпускат течностите извън совалката. Драстичните отрицателни температури успяват да замразят жълтия поток и бавно и сигурно се оформя много сериозна ледена маса. Капитанът осъзнава, че при навлизане в атмосферата тази отломка може да причини сериозни главоболия. Единственото решение е да се използва механичната ръка, обикновено служеща за взимането на проби, за отчупването на масата. Последните 6 дни са изкарани без тоалетна и най-вероятно на помощ са дошли сертифицираните памперси на NASA. В космосът никой не може да чуе за тоалетните проблеми.

gettyimages-515450790-594x594

Надеждата за по-добро бъдеще беше японската идея за създаването на преносима тоалетна – индивидуална за всеки член от екипажа.  Учените от страната на изгряващото слънце предлагаха това технологично чудо да се инсталира и чрез сензори моментално да извлича всички отпадъци на отделителната система. Прекрасната идея е споделена за последно преди 11 години и доказва, че инженерите очевидно срещат затруднения.
Банята също не трябва да бъде пропускана. При липсата на гравитация и постоянно присъствие на вакум, нито един човек не може да отвори прозореца на совалката, за да вкара чист въздух. Космическата баня представлява намокрена гъба със сапунен разтвор, която да се прекара през цялото тяло, а след това с мокра кърпа се преминава втори път. Някои совалки използват обособени бани, където водата се задържа в полиетиленов цилиндър и позволява някаква форма на къпане.

През 2009 година Генади Падалка заявява пред руските вестници, че американските му колеги не позволявали употребата на тяхната тоалетна. Скандалът се развихрил доста сериозно, а поводът бил комичен – руското правителство започнало да начислява такси за използването на собствената си техника от чужди астронавти. И след като такива санкции били наложени от едната страна, американците решили да отговорят по същия начин, забранявайки достъп до собствените си блага, включително и до колелото за тренировки, което драстично намалява шанса от мускулна атрофия. Освен това се стига до там, че руската тоалетна се чупи и съответно мнозина трябва да стискат краката и да се молят на чудо. Водопроводчик от Земята не успял да дойде, но при наличието на достатъчно инженери не се стига до повече скандали и двете тоалетни установки започват да работят отново, докато Русия и САЩ договорят нови условия.

gettyimages-50612200-594x594

Модерните времена изглеждат по-обнадеждаващо, макар и повечето от персонала да не ги оценяват. Първите тоалетни са били толкова примитивни, че при отваряне на разтоварващия клапан след употреба, посетителят може да се размени с много жизненоважни органи в следствие на засмукването – по тази причина присъстват огромни надписи, които напомнят за този факт. В случай, че някога сте се чудили колко точно струва тоалетната, която рециклира урина и я превръща във вода – 250 милиона долара. Когато се появяват първите проекти, мнозина заявяват, че преработката на урина най-вероятно ще доведе до сериозни заболявания, докато американското правителство не напомни на критиците, че този процес гарантира получаването на 7 пъти по-чиста вода от тази в чешмите на американското население. А най-щастливи от всички тези процеси могат да бъдат звездобройците.

gettyimages-83459687-594x594

През 2009 година постъпват доста сигнали за наблюдаването на космически феномен и красиви форми в небето, които изобщо не приличат на облаци. NASA обаче много добре знае, че наблюдаваните аномалии не са нищо друго освен разтоварването на резервоарите с урина. Според Ръсел Швейцкарт нямало нищо по-красиво от замръзналата жълта течност в космоса, която се озарява от слънчевите лъчи. Явлението е много добре запомнено, защото в следващите 10 дни астронавтите имали гости и съответно не можели да разтоварят системата, преди да си тръгнат. В една ранна сутрин около 68 килограма чиста урина напуска совалката и замръзва. Резултатът е поетичен, красив и малко фалшив, особено след като всички разберат какво точно гледат. NASA доказва, че не всичко, което блести в открития космос може да е падаща звезда, понякога са комплименти от астронавтите.

 
 
Коментарите са изключени