shareit

Великите военни изцепки: Черноморските пирати и обсадата на „Св. Йоан“

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Какво си представяте, когато чуете термина пирати? По-младите сред вас несъмнено се сещат за Джак Спароу, а по-възрастните – за Дългия Джон Силвър. Успоредно с тези културни феномени, в паметта на човечеството отдавна са се загнездили реалните личности, кръстосвали водите на Карибско море и Атлантика, както и техните далекоизточния „братовчеди“ от Островите на подправките и Индонезия, неизменно свързани с класиката на Емилио Салгари за Сандокан.

Далеч по-близо до нас обаче също съществува едно „пиратско“ море, за което се говори относително рядко. Не, не е Средиземно, макар там да има доста пирати. Става дума за нашето си, Черно море.

В началото на XVII век, Черно море е опасна зона, оспорвана от множество народи. Макар номинално то да се контролира от Османската империя, хората, живеещи по бреговете му, често се заемат да грабят търговски кораби в рязък разрез с повелите на Портата. Нещо повече – със засилването на Полша и Русия, от север се появява един нов фактор, който многократно увеличава обхвата на пиратството в Черно море – казаците. За разлика от океанските пирати, понтийските не ползват големи, бароково изглеждащи кораби с русалки на кърмата, а множество малки и бързи лодки с едно или две платна, наричани „чайки“. Качени на своите бързокрили морски „птици“, казашките отряди се спускат по реките, вливащи се в Черно море от север и атакуват пристанища, рибарски градове, манастири и търговски съдове. Понякога, по-дръзките атамани повеждат своите мъже и срещу някоя от османските крепост в търсене на военна плячка – оръжие, припаси и муниции или в преследване на редовните доставки на заплата, изпращани от Истанбул за гарнизоните.

Ilja_Jefimowitsch_Repin_-_Reply_of_the_Zaporozhian_Cossacks_-_Yorck

Военната демокрация на казаците действа добре. Всяка дружина се събира под формата на търговско сдружение, което си поставя цел, свързана с пределно завоевание или спечелване на количество плячка и пленници. Сдружението в последствие си избира ръководство – атаман и негов офицерски кадър, които са задължени под страх от смъртно наказание да спазват и налагат стриктно правилата и законите на групата – набор от неписани норми, които се договарят при формиране на отряда. За по-сложните походи казаците обединяват своите групи в по-големи воинства, които по същата схема си избират върховен командир и ръководство около него. Именно те в последствие гарантират честното разпределение на плячката.

През 1629 -та година, едно такова войнство, съставено както от верни на Полша запорожци, така и от васални на Русия донски казаци прекосява Черно море и атакува българското крайбрежие около Бургаския залив, тогава неразделна част от Османската империя. Казаците нанасят поредица от светкавични удари по крайбрежието между Бургас и Созопол. Относително малкият им брой – около 300 души, им позволява да действат мълниеносно и да избегнат съприкосновение с местните турски гарнизони. За да се справят със заплахата, местните управители викат помощ от столицата. В Истанбул е сформиран ударен флот, съставен от тежки бойни галери и ескортиращи съдове, с натоварени на борда над 4 500 еничари – елитът на османската армия и едни от най-страховитите бойци в тогавашния свят.

Еничарите не губят време и успяват да прихванат казаците. Нанасяйки удари по суша и море, те успяват да разделят противниците си на два отряда. Единият от около 150 души попада в плен на османците. Останалите отстъпват към манастира „Св. Йоан“ край Созопол и се укрепяват в него. До тук всичко за османците е чудесно, а агата им предвкусва сладкия вкус на сигурната победа. Успех срещу пиратите ще му донесе почести, слава и повишение в кариерата. Всичко върви по мед и масло.

Първият проблем се появява, когато укрепилите се казаци категорично отказват да се предадат. Въпреки опитите за атака с дебаркиране и обстрела с корабната артилерия, казаците успяват да отразят османските атаки. Нещо повече, под прикритието на нощта, те успяват да изпратят една „чайка“, която да търси помощ. За агата става наложително набързо да приключи обсадата. Без да смятаме моряците, съотношението на силите е 30 към 1 – нещата все още изглеждат чудесно.

Упоритите казаци се съпротивляват осем дни срещу всички османски атаки. Междувременно техните другари достигат северното Черноморие и в рамките на ден два събират сила, която да се притече на помощ на обсадените им събратя.

На осмия ден от обсадата, хоризонтът изведнъж почернява. Над 80 казашки „чайки“ се появяват с над 4 000 бойци в тях и атакуват османския флот, съставен от 15 галери*. В завързалото се сражение по-маневрените пиратски съдове набързо преодоляват тромавата османска отбрана и пробиват блокадата на Манастира. Докато другарите им водят престрелка с еничарите, 150-те казаци в „Св. Йоан“ успяват да избягат към дошлата спасителна флотилия и заедно с нея и каквато плячка съумяват да спасят, отплават на североизток, далеч от обхвата на османските кораби.

Светкавичната спасителна акция поставя османците в неудобна ситуация. През следващите две десетилетия, казашките морски рейдове се превръщат в ежедневие по всички брегове на Черно море. Дързостта на степните пирати стига до там, че през 1637 г. успяват да завладеят крепостта Азов, отбранявана от 4 000-ен гарнизон еничари и артилерия и за кратко я превръщат в своя опорна база за по-нататъшни грабителски походи.

* галера – голям кораб с гребла от Средновековието

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Да влезеш в спалнята на кралицата

| от |

През лятото на 1982, 33-годишен безработен фен на кралското семейство два пъти преминава 14-метрова стена, покрита с бодлива тел и въртящи се шипове, покачва се по водосточна тръба, влиза в Бъкингамския дворец през един отключен прозорец, сяда на трона на кралицата и дори се наслаждава на кратък tête-à-tête разговор с Нейно Величество.

Майкъл Фаган е роден на 8 август 1948 в Лондон. Жени се през 1972, а когато влиза в Двореца, Майкъл вече има четири деца на възраст между 3 и 10 годинки. В миналото мъжът работи като декоратор и художник, но когато започва да крои плановете си за взлома е безработен.

В месеците преди влизането той прави 12 огледа на Бъкингамския дворец като казва на майка си, че отива да се види с неговата приятелка Елизабет Реджина. За първото си влизане – през юни 1983 – той твърди, че захожда откъм прозорец на стая за камериерки. Когато камериерката вика охранители, но Майкъл не е намерен, те автоматично предполагат, че жената си въобразява.

Фаган разказва, че след това просто се разхожда из дома на кралицата като намира стаите на принц Чарлз и на принцеса Даяна. Той също така казва, че понеже не намира тоалетна, се облекчава в паничката на коргитата. Разказва и че пие някакво вино, което намира в стаята на принц Чарлз. Чувствайки се, по негови думи, като Златокоска, Фаган сяда и на няколко трона.

Той твърди, че му е било по-лесно да влезе, отколкото да излезе, но въпреки това по път за навън просто минава през задните градини и прескача още веднъж стената.

В деня след първия му взлом, Фаган прави опит да открадне кола и е вкаран в затвора за 3 седмици преди да излезе под гаранция. Той влиза в Двореца за втори път на следващия ден. 

Всичко започва в 7:00 сутринта – Фаган отново прескача стената и се изкачва по водосточна тръба този път до покрива, където оставя сандалите и чорапите си (защото такъв човек, разбира се, че носи сандали с чорапи). След като влиза през друг отворен прозорец, той „следвах картините“, за да определи кои стаи са на кралицата. В този процес Майкъл задейства поне една аларма, която обаче е пренебрегната: по-късно ще се окаже, че няколко аларми са инсталирани не както трябва. Към 7:15 часа той успява да счупи стъклен пепелник и взима едно от парчетата му със себе си в спалнята на кралицата, където възнамерява да пререже вените си пред Нейно Величество…

След като отваря завесите близо до леглото й, Елизабет натиска алармата, но по стечение на обстоятелствата никой не отговаря – нощната охрана вече си е тръгнала, а прислугата, която би могла да я чуе, точно в този момент чисти други стаи или разхожда коргитата.

Фаган казва, че кралицата била облечена в нощница с щампа на Статуята на свободата и при вида му извикала „Какво правиш тук?“ След това се опитала да телефонира за помощ, някъде към 7:18, но асистентите й закъснявали за работа и затова заедно с една от прислужничките успяват да вкарат Майкъл в един килер като го убеждават, че там ще намери цигари.

В крайна сметка кралицата и прислужницата намират лакей и го оставят да надзирава Фаган – оказва се, че той не само му дава цигари, но и му сипва чаша от популярното уиски на Елизабет Famous Grouse, което намира в стаята й. Според официалния доклад, кралицата също присъства в сцената, но е прекалено загрижена да пази кучетата си от похитителя, който става все по-емоционален.

По-късно Фаган казва, че краткия му набез на Бъкингамския дворец е в резултат на приемане прекалено много халюциногенни гъби, от които все още е друсан. Срещу него не са повдигнати обвинения за влизате с взлом, но прекарва известно време в психиатрична клиника през 1982, за да се изясни състоянието му.

След като цялата работа преминава, Фаган продължава да се замесва в неприятности с властите, в това число нападение на полицай и пласиране на херои. През 1987 човекът е съден за непристойно държане, което той ще се опита да оправдае с историята, че просто се е съблякъл преди да влезе във водата, за да прибере риболовните си такъми (той е на риба, където пуши трева заедно с приятели). В съда обаче един от очевидците на случилото се, жена, казва как обвиняемият е имал „огромна ерекция“. Фаган отговаря на това с думите, че „съпругът й би трябвало да е ей такъв“, показвайки малко разстояние с палец и показалец.

 
 
Коментарите са изключени

Влюбената двойка от Модена е била от мъжки пол

| от |

„Любовниците от Модена“ е името на една любопитна разкопка. През 2009 г. изследователи попадат на два скелета, които се държат за ръце и са погребани в общ гроб. Първоначалното вярване, че това е било семейство беше разбита този месец, след като се оказа, че двата скелета имат мъжко ДНК. В началото правенето на подобно изследване е доста трудно за изпълнение, но преди седмици се прави щателен анализ на зъбната картина на починалите. Добрата новина е, че зъбният емайл подлежи на анализ дори след 1600 години. Журналът по научни доклади споделя, че в зъбния емайл при мъжете се крие протеин с името амелогенин изоформа Y и се среща само при мъжете. С този анализ и спрямо направените жестове, двамата очевидно са изпитвали чувства.
Освен двамата души, археолозите попадат и на още 11 скелета с тежки наранявания по костите. Това до някаква степен подсказва, че най-вероятно се е водила битка.

Снимка на въпросните може да видите ТУК!

Това автоматично предлага и други версии:
1. Възможно е моденските любовници да са били бойни другари, които са посрещнали своя край в тежка битка и след това да са погребани в общ гроб.
2. Поради близката възраст е възможно да са били роднини, братя или братовчеди, които са решили да посрещнат края си заедно.
Преди 1600 г. е започвала да се прокрадва християнската религия, която не гледа с добро око на подобни практики. Мъжете се погребват в отделни гробове и освен това е трудно да се повярва, че някой би сложил ръцете им по този начин. Единственото разумно обяснение е, че просто двете жертви са се държали преди това. Историческите текстове показват, че по това време Модена е част от Западната Римска империя, която много често била обект на източни армии, оставяме читателя да се замисли кой точно е тормозил въпросната империя.
Археолозите за съжаление не могат да бъдат сигурни каква битка се е водела, но поне дават някакви частични отговори.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени