shareit

Великите военни изцепки: Черномен и пиянството на един народ

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти.

Но войната има и други лица.

Трагедията, мизерията и нищетата са много по-чести от геройството и славата. Но военното дело има и своята трагикомична страна. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози. В киното подобни изцепки се наричат блуупъри (bloopers) и нерядко излизат като любопитни клипчета в социалните мрежи или биват прикрепени към лентата, която ги е породила. Историческите блуупъри често остават в сянката на „сериозните“ събития и драматичните случки.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята и от още един по-нестандартен ъгъл.

След като започнахме с една печална страница от военната история на Хабсбургите, породена от прекомерната употреба на алкохол, продължаваме поредицата за военните изцепки с още една алкохолна история.

През 1371 г., историята на Балканите навлиза в един от най-решителните си етапи. Смъртта на българския цар Йоан Александър, води до колапса на централизираната власт в България, с което окончателно се подпечатва пълната децентрализация на териториите между Черно и Адриатическо море. Византия и Сърбия вече са се дезинтегрирали в следствие на граждански войни и междуособици. Последната голяма държава на полуострова – България следва трагичната им съдба.

На фона на този политически хаос, полуостровът е смазан от последиците на Черната смърт, преминала в няколко последователни вълни през Европа, отнемайки, вероятно, над 40% от населението. Страшната болест е последвана от социален колапс, свързан с  разпространения на множество религиозни и културни течения, предсказания за края на дните и прочие. За завършек на всичко, през 1356 г., османските турци се прехвърлят на Балканите и започват несекваща кампания от завоевания и грабителски походи, които унищожават и малкото останали следи от държавност на полуострова.

В тази наглед безнадеждна ситуация, Балканите получават своя шанс. През 1366 г., Амадей Савойски успява да завземе Галиполи и Цимпе и да разкъса на две османските владения. Мурад, начело на основните сили, се намира в Мала Азия, а на Балканите, откъснати от съюзници и обградени от врагове, остават едва няколко хиляди бойци. В тази ситуация ликвидирането на нашествениците не би представлявало проблем. Вместо съюз обаче, Византия и България започват война помежду си и османците са оставени на спокойствие. Междувременно, смъртта на Стефан Душан води до разпад на Сърбия, която е поделена от десетки феодали, наследили империята на Душан така, както диадохите наследяват Александър Велики и разпокъсват земите, които е покорил. Вторият шанс е проигран.

През 1371 г., съдбата дава трети шанс на балканците. Владетелят на Македония – Вълкашин Мрнячевич и брат му деспот Иван Углеша, събират силна армия и организират поход на изток. Целта им е да се възползват от продължаващата изолация на османските войски в Тракия. Планът на братята е да превземат Адрианопол (който османците наричат Едирне, а ние българите – Одрин) и с това да сложат край на ислямското присъствие на Балканите. Както вече стана дума, след разпада на България, Сърбия и Византия, двамата братя няма реална политическа конкуренция в региона. Армията която събират е значителна. Източниците говорят за числа от 20 000 до 70 000 души. В действителност става дума за далеч по-малки сили, вероятно около 10 000 души. Както е традиционно за епохата, армията е събрана от васалите на братя Мрнячевич, както и от наемнически контингенти. От етническа гледна точка, основната част от бойците са сърби, българи и албанци.

Срещу тях са изправени османските сили, останали в Тракия след похода на савойския граф. Те са значително по-малочислени – вероятно три пъти по-малобройни от християнските войски. Предимството им се корени в техния опит, воински качества и най-важното – нивото на командването. Начело на османските сили стоят едни от най-добрите пълководци в балканското Късно Средновековие – Лала Шахин и Евренос бей. Лала Шахин става легенда още приживе. Роден е през първата половина на XIV век в северозападна Мала Азия, син на византийски аристократ. Семейството му минава на османска страна и приема исляма, а младият мъж е зачислен към домакинството на Орхан бей като учител на престолонаследника Мурад. От там идва и името, с което го познаваме Лала Шахин (буквално „учителят на принца“), а истинското му име остава неизвестно.

Като най-опитен и верен на Мурад, Лала Шахин е оставен начело на османските сили на Балканите, позиция, която предхожда бъдещата титла „бейлербей на Румелия“. Евренос бей е също византийски ренегат, който приема исляма и службата в полза на османците в замяна на пари, владения и почести. Опитен и дързък командир, Евренос поставя основите на цяла династия (т.нар. Евреноси), която в следващия век и половина взема дейно участие в османската експанзия на Балканите. За наше съжаление, османските пълководци са класи над своите християнски опоненти по отношение на военното изкуство.

Въпреки това, численото превъзходство на християнската войска е смазващо. Лала Шахин и Евренос правилно изтеглят силите си и не дават никакво открито сражение на Вълкашин и Углреша. Двамата внимателно дебнат подходящия миг да нанесат своя удар. Според логиката на военното изкуство, християните би следвало да победят с лекота. Уви, военното дело, пълно с геройства, често изобилства и с издънки. Причината, както и в битката при Карансебеш, за която вече стана дума, се оказва алкохола.

В един по-късен свой доклад до Мурад, Лала Шахин дава следното описание на българските войски, позиционирани в София през 1384 г. – „Вътре в крепостта има многобройна неверническа отбрана армия, войниците на която са едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия — с една дума, хора веселяци.“ Оказва се, че десетилетия по-рано, балканците са си били абсолютно същите.

В нощта на 25-ти срещу 26-ти септември, 1371 г., християнската армия се разполага на стан край селището Черномен (дн. Орменио, в Гърция, точно срещу Свиленград). Вражеската столица Одрин е само на ден преход, а враговете са се изпокрили вдън земя, стреснати от силата на братя Мрнячевич. С настъпването на есента, вечерите стават по дълги и хладни и християните решават да си устроят един подобаващ запой преди предстоящото сериозно изпитание. Казано с други думи, решават да полеят гибелта на османците предварително. Ако трябва да използваме една от многото ни народни мъдрости, слагат каруцата пред коня.

Османците, които следят всяка стъпка на опонентите си, се разполагат в засада сред гъстите гори и храсти в блатистата земя по поречието на река Марица. В ранните часове на 26-ти септември, когато християнската войска спи пияна, а повечето часовои дори не са на позициите си, османците атакуват изненадващо и нахлуват в лагера на Вълкашин и Углеша.

Настава поголовна сеч, в следствие на която християнската армия е напълно разпиляна. Османците правилно се ориентират и атакуват командните палатки. Вълкаши и Углеша са убити заедно с много от командирите им. Съдбата им е последвана от стотици заспали войници, а много повече други се давят в блатистите води на Марица, търсейки спасение от османците.

В рамките на само няколко часа, последната голяма балканска армия, противопоставила се на османците в Тракия, е унищожена. С един единствен удар, Лала Шахин и Евренос успяват да циментират своите позиции в източните Балкани. От тук насетне никой повече няма да се доближи толкова до прогонването на османците от Балканите. През 1374 г., Мурад успява да си върне Галиполи и Цимпе, и да прехвърли свежи сили на Балканите.

В следващите две десетилетия, османските войски без особени проблеми завладяват България, сръбските деспотства в Македония и Тесалия, както и повечето от останалите византийски владения в Тракия. Съдбата,  която е така благосклонна към балканците след 1366 г., им обръща гръб. За наследниците на разгромените при Черномен остава само да оплакват пиянството на своите деди.

 
 
Коментарите са изключени