shareit

Великите военни изцепки: Бягството от Кабул (1842 г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През август 2021 г., Интернет бе залят от поредица мемета, подиграващи изтеглянето на САЩ от Афганистан под натиска на талибаните. Тази нова форма на карикатура отразява една стара като света тенденция – да се подиграваме с провала на Великите сили. САЩ разбира се не са единствената велика сила, която се е изтегляла от Афганистан с подвита опашка. Неслучайно скалистите и сурови земи на Централна Азия са наричани „Гробището на империите“. СССР изпиват горчивата чаша в края на 1980-те години.

Преди това в Афганистан се изгубват завоевателните амбиции на индийци, перси, монголи, узбеки и араби. Дори Александър Македонски спасява живота си на косъм, докато се опиват да подчини гордите планинци от Бактрия и Согдиана. Сред великите военни сили, оставили костите на своите войници по склоновете на Хиндокуш трябва да се спомене и Великобритания. Нейната Афганистанска сага се разиграва през XIX век и е изпълнена с героизъм, трагедия и разбира се, изцепки.

Деветнадесетото столетие не случайно е наричано „Епоха на империализма“. Това е време, в което европейците, водени от достиженията на Индустриалната революция, си поставят за цел да подчинят целия свят. По-добри кораби, по-бързи  пушки, по-далекобойни оръдия, по-добри лекарства – всички тези неща означават, че армиите на „Стария континент“ превъзхождат всички останали опоненти на света в качествено отношение. Макар огромните разстояния да пречат на европейците да прехвърлят многочислени армии през морета и океани, няколко хиляди бойци от коя да е Велика сила се оказват достатъчни за да съкрушат локални армии, наброяващи десетки хиляди.

Тези успехи, постигнати по всички точки на планетата, създават у европейците едно подчертано чувство за превъзходство над останалите. То от своя страна води до арогантност и снизхождение към „дивите варвари, на които трябва да бъде занесена цивилизацията“. Макар че Европа определено има какво да даде на останалия свят, европейците заминават по другите континенти преди всичко за да вземат от местните. В стремежа за по-голямо вземане, различните европейски сили често се сблъскват помежду си. Христоматийният пример през XIX век е т. нар. Голяма игра – надпреварата между Русия и Великобритания за контрол и влияние над земите от Босна до Китай.

В тази надпревара, локалните сили са просто дребни фигури върху голямата стратегическа дъска. Въпреки това, тези фигури често действат самоволно и предизвикват гнева и реакцията на Великите сили. В други случаи, зад действията на местните прозира дългата ръка на някоя друга велика сила. През 1838 г., Великобритания решава, че емир Дост Мухамад Баракзай (1829-1839 г.; 1843-1863 г.) е преминал на страната на Русия, давайки възможност на северната империя да прокарва интересите си в Афганистан. Британия се бои, че руснаците търсят достъп до Индийския океан през Афганистан и Персия – политика, принципно следвана от Петербург след 1716 г.

Възползвайки се от войната, избухнала между афганите и сикхите (които са британски васали по това време), британските власти в Индия – Източноиндийската компания, изпращат своя армия, която нахлува в Афганистан и завладява столицата Кабул. Емирът Дост Мухамад е пленен, а на негово място е поставен нов владетел, верен на Великобритания – Шах Шуджа Дурани (1803-1809; 1839-1842 г.) Дурани вече е сядал на афганския трон в началото на XIX век, но е станал жертва на политическите борби в страната. Той е крайно непопулярен сред афганите и може да задържи властта си само чрез директна британска подкрепа. Това налага Източноиндийската компания да разквартирува корпус от няколко хиляди войници в Кабул. Заедно с тях се преселват семействата им, както и техните слуги и помощници. Афганската столица се превръща за кратко в британска колония.

Бързата победа срещу афганите през 1839 г., създава сред британците впечатлението, че планинците са дързък, но в никакъв случай твърде опасен противник. За това спомага и огромното политическо разединение между отделните родове и кланове, неспособни да се обединят около една кауза. Тази ситуация се запазва през следващите две години и половина. Британското присъствие и факта, че Дурани действа като тяхна марионетка са трън в очите на афганите, винаги горди и ревниви към своята независимост. Русия също е притеснена от надигането на британското влияние в Хиндукуш. Каквито и връзки – реални или измислени от британците, да са съществували между Николай I (1825-1855 г.) и Дост Мухамад преди 1839 г., вече няма съмнение че Петербург е склонен да подкрепи детронирания емир.

Докато опозицията трупа сили, британците решават да се съобразят с искането на Шах Дурани да изтеглят гарнизона си от самия Кабул и да се разположат в отделен лагер на ок. 2.5 км от града. Самоуверени в своята сила и превъзходство, британците се отдават на забавление и почивка. Офицерите организират изграждането на игрище за крикет. Провеждат се състезания по конно поло, организират се ловни походи в планината. Вечерите редовно се провеждат постановки на възникналата сред войниците самодейна театрална трупа. Зад голяма част от културните мероприятия стоят съпругите на висшите офицери, като например лейди Клементина Сейл, жена на генерал-майор Робърт Хенри Сейл.

Цялото това измамно спокойствие се поддържа и от ковчежетата със злато, която Източноиндийската компания се налага да праща на племенните вождове около Кабул и Джалалабад, за да може линиите за снабдяване и комуникация с гарнизона в Кабул да стоят свободни. Към есента на 1841 г., само година след окупацията, Източноиндийската компания преразглежда изпращането на „бакшиши“. Загубили единствената си причина да търпят британците, афганските вождове започват да се стичат под знамената на Дост Мухамад и рода Баракзай. В тази посока помагат и слуховете за забежки на британски войници с местни жени в Кабул и околността.

Ситуацията достига точката на кипене в края на октомври, 1841 г. Един от синовете на Дост Мухамад (който все още е в изгнание в Индия) – Уазир Акбар Хан, организира голямо въстание сред населението на Кабул и околните племена. Протести и размирици раздират града няколко дни, а към края на ноември, британският гарнизон губи няколко свои контролни пункта в града. В тази критична ситуация, командирът на британските сили в града – генерал-майор Уилям Елфинстоун сякаш изпада в амок.

При новината за избиването на цяло консулство в Кабул, той не нарежда вземането на каквито и да е адекватни мерки за сигурността. Същевременно вместо да се опита да разпръсне концентрациите на вражеските части, Елфинстоун бездейства в лагера извън Кабул, на практика преотстъпвайки града на афганите. Окрилени от липсата на адекватни британски действия, афганите успява да завземат цитаделата на Кабул и да използват артилерията й за да обстрелват британските позиции през целия декември. В рамките на няколко седмици, Елфинстоун губи ок. 1/10 от наличните си сили.

На 1-ви януари, 1842 г., британския командир постига договорка с Уазир Акбар Хан. Вероятно на Елфинстоун това споразумение се е струвало логично, но за всеки страничен наблюдател то е очевидно смъртна присъда за британците. Доверявайки се изцяло на устните уверения на афганите, Елфинстоун се съгласява посред зима да изтегли всичките си войници и цивилни от британския лагер към Кабул и да отстъпи към Джалалабад, разположен на ок. 150 км на югоизток от афганската столица.

Пътят преминава през пресечен планински терен. Зимата е сурова, натрупалите снегове са дълбоки и коварни. Тръгвайки от Кабул, колоната на Елфинстоун наброява 4500 войници, от които 700 европейци и 3800 индийски сепои, както и ок. 10 000 цивилни – жени, деца, слуги, преводачи, търговци и т.н. Съгласно договорката с Уазир, Шах Дурани и свитата му са оставени на милостта на афганската тълпа. В замяна, афганите обещават, че няма да закачат оставените в града ранени и болни британски войници и индийски сепои.

Британската колона напуска Кабул на 6-ти януари 1842 г., започвайки своя бавен и изтощителен марш по заснежения планински път. Не е минал и час от тръгването им, когато силите на Акбар Хан нахлуват в казармите на британците и избиват всички ранени и болни войници, след което откриват огън с артилерията си по оттеглящата се колона. Излишно е да се споменава, че обещаните от Акбар Хан провизии, гориво за лагерни огньове и планински водачи които да помогнат на походната колона така и не се появяват. Подофицерите на Елфинстоун го увещават да върне армията обратно в Кабул и да завземе града със сила или да окупира близката крепост Бала Хисар. Елфинстоун заявява че няма връщане назад.

На втория ден по околните височини се появяват афганите на Уазир Акбар Хан, но те не носят подпалки за огъня или провизии, а само смърт и засади. През целия ден колоната е атакувана от всички страни. Британците са принудени да изоставят и повредят почти всички свои оръдия, като в колоната остават само три действащи. В тази обстановка, след като са изминали едва 10 километра от Кабул, британците са настигнати от Уазир, който се прави на ударен относно засадите, обвинявайки местни родове, несвързани с него. Той обещава на Елфинстоун да посредничи за по-нататъшното движение на колоната и престорено потегля по пътя към Корд – селище, контролиращо маршрута, по който се движат британците.

Британците навлизат в дълго  шест километра дефиле, в което са атакувани от местното племе гилзаи, предупредени от Акбар Хан предния ден. Британските войници се бият упорито и след денонощие на студ, куршуми и засади, колоната преминава прохода. Онези, които изостават или не могат да продължат, са безмилостно изклани. На 9-ти януари, след три дни преход, колоната е изминала по-малко от 40 километра, а вече 3000 души са загинали.

Според оцелелите записки от дневника на Елфинстоун, към този момент повечето му сепои са изгубили пръсти на ръцете или краката от премръзване. Някои от войниците се самоубиват за да не попаднат в плен, а други просто измръзват до смърт. Акбар Хан отново се появява и предлага да вземе жените, децата и техните слуги под своя протекция. Лейди Сейл, за която вече става дума, приема предложението и цивилните напускат колоната. Скоро след това индийските слуги и жените, които не са европейки, са избити. Същевременно, няколко стотин афгански наемници сред сепоите се опитват да дезертират, но са атакувани и избити, а малцината оцелели са продадени в робство.

На 12-ти януари, преброяване разкрива, че общо 12 000 души вече са загубили живота си по една или друга причина. Акбар Хан пристига отново и кани Елфинстоун и заместника му на преговори в своя лагер. Изпадналия в пълна меланхолия британски генерал приема. Афганите го вземат в плен и отказват да му разрешат да се върне при войниците си, въпреки протестите на заместник командира – бригаден генерал Джон Шелтън, който заявява че като мъж, войник и командир заслужава правото да се бие и да умре редом със своите бойци. Междувременно, колоната продължава да се движи, вече командвана от бригаден генерал Томас Джон Анкуетил. Британците достигат до специално изградена от афганите преграда.

Плетеница от клони, колове и тръни прегражда тесен участък на пътя към Джалалабад. В отчаянието си, британските сили атакуват барикадата, но повечето са избити от разположените по околните скали афгани, вече въоръжени със стотици пленени британски пушки. Един отряд от ок. 80 души успява да си пробие път и заема позиция на хълм край малкото селце Гандамак.

По между си, британците от 44-ти пехотен полк имат само 25 работещи мускета с по 2 заряда за всеки. Афганите и предлагат да се предадат, на което един храбър сержант извиква „Няма шибан начин!“ В последвалото кърваво меле, почти всички са изклани. Единствения спасил се офицер е сбъркан от афганите за генерал – сметнали жълтия плат около тялото му за генералска униформа, а това всъщност е знамето на полка, което капитанът увива около тялото си, за да не бъде пленено. Заедно с него са заловени още 7 редници.

Друга група от 15 британски офицери успява да избяга с конете си към съседното село Фатехабад. Местните им предлагат храна и подслон, след което заколват десетима от британците докато ядат. Други четирима се опитват да избягат на конете, но са разстреляни от разположени по покривите местни. Един единствен успява да избяга, но се залутва в непознатия терен, догонен е и е обезглавен.

На 13-ти януари 1842 г. през портите на Джалалабад преминава един единствен човек от общо 16 000 тръгнали на път – военният хирург Уилям Брайдън, яхнал ранено пони, което е взел от умиращ британски офицер, ползвал животното като част от личния си обоз. Самият Брайдън е ранен в главата – черепът му е спукан с удар от вражеска сабя, отклонена в последния момент от патрондаша, с който хирургът е омотал главата си под шапката.

Байдън оцелява след тежкото изпитание и публикува своите мемоари за похода. В следващите няколко дни в града пристигат още неколцина ранени сепои, крили се до тогава из раздираните от ледени ветрове хълмове, преследвани от афгани и диви зверове. В своя статия, публикувана през 2013 г., списание „Икономист“ характеризира отстъплението от Кабул като най-катастрофалната британска загуба, претърпяна преди падането на Сингапур през февруари, 1942 г.

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Бягството от Кабул (1842 г.)

Повече информация Виж всички