shareit

Великите военни изцепки – Битката за Египет (1940-1941 г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1940-та. Европа се намира в началото на най-разрушителната война, която човечеството някога е водило. През септември, 1939 г., Нацистка Германия обявява война на Полша и в рамките на няколко седмици прегазва поляците, подпомогната от инвазията на Червената армия от изток. Пактът Рибентроп-Молотов шокира света, а Сталин и Хитлер си поделят Източна Европа. Подсигурил тила си, Хитлер се оглежда за възможност за приключване на войната. Великобритания и Франция са се включили, номинално, на страната на Полша още през септември 1939 г., но до пролетта на 1940-та все още не са предприели никакви съществени действия срещу Германия. Тази липса на открита конфронтация кара историците да нарекат периода октомври 1939 – май 1940-та със шеговитото понятие „Фалшивата война“.

Тогава, само в рамките на два месеца, германската военна машина изригва и помита Дания, Норвегия, Холандия, Белгия и Франция. В края на юни, 1940 г., Хитлер изглежда като пълновластен господар на континентална Европа. В тази ситуация, неговият основен съюзник – Бенито Мусолини, решава, че Италия трябва да покаже мускули и да направи ясни стъпки към осъществяване на фашисткия идеал за хегемония в Средиземно море. С оглед на факта, че Франция е превърната в германски протекторат (Алжир и Тунис отпадат като опция за нападение), а в Испания Франко е считан за приятел на Оста, единствената друга опция остават владенията на Великобритания в Северна Африка и в посока Балканите. С оглед развихрилата се Битка за Британия (юли-октомври, 1940 г.), в Рим смятат че Лондон няма да може да отдели адекватни средства за защита на Египет и решават да задействат своите сили в Африка.

gettyimages-541060713-594x594

Рудолфо Грациани

В началото на септември, по-голямата част от италианските сили в Либия са концентрирани в рамките на т.нар. 10-та армия (10-а Армата) в състав 5 дивизии и 336 самолета (5-та ескадра на Реджиа Аеронавтика) под общото командване на Рудолфо Грациани. Първоначалната цел на италианските войски е да напреднат по протежение на египетското крайбрежие и да достигнат до Суецкия канал, с което да блокират връзката по море между средиземноморските бази на Великобритания и нейните владения в Индийския океан.

Едновременно с това, италианските сили в Сомалия, Еритрея и Етиопия трябва да атакуват британските сили в Сомалиленд и да блокират Баб ел Мандиб – проливът, разделящ Червено море от Индийския океан. Операцията в Сомалиленд започва в началото на август 1940 г. При съотношение 6 към 1 в полза на италианците, победата е подсигурена сравнително бързо и цялата британска колония е окупирана. В Египет, предните британски позиции се бранят от една единствена бригада и въздушен флот от около 200 самолета, разположени в Египет. Очакванията са за бърза победа, сходна с тази в Сомалиленд.

В Либия, Италианците разполагат с общо 250 000 войници, от които около 40% са ангажирани за първоначалната инвазия на Египет, а част от останалите би трябвало да бъдат прехвърлени на изток за докомплектуване на частите преди навлизането в посока Мерса Мартух и Александрия. В рамите на месец и половина, италианците изменят 4 пъти своя оперативен план, като целите му постоянно се ограничават от гледна точка общата стратегическа обстановка. Първоначалният план предвижда италианска инвазия, която да е координирана с германски десант във Великобритания (операция „Морски лъв“).

 

gettyimages-154418364-594x594

След като тази възможност отпада през юли, Грациани разработва нови версии, които предполагат ограничено навлизане, създаване на укрепен плацдарм и разгръщане на офанзивата след отразяване на британска контраатака. Според Грациани, британските сили са равностойни на тези, които италианците заделят за началната инвазия. В действителност, командирът на британските части в сектора Арчибалд Уейвъл разполага само с 36 000 войници (2 дивизии и няколко допълнителни бригади) за отбрана на Египет.

Според начертанията на Грациани, италианците трябва да напреднат, според първия план, в три колони – първата да се движи по Виа Балба (Крайморският път, единственият с настилка), а другите две да напреднат през пустинята. В последствие, идеята за две колони през пустинята е отхвърлена. Причина за това е недостига на танкове и камиони, които да осъществят съответните преходи. Вместо това, моторизираните части са обособени в т.нар. „група Малети“ (командвана от генерал Пиетро Малети), която трябва да напредне през пустинята и да обходи британския ляв флан, по възможност блокирайки отстъплението на предните британски части.

Когато офанзивата най-сетне започва на 9-ти септември, 1940 г., силите на Малети, които не разполагат с адекватни карти на района, се загубват в пустинята и основното командване трябва да задели част от самолетите си, които да ескортират обратно сухопътните части в правилната посока. В крайна сметка, италианската операция продължава една седмица, за което време силите на Грациани изминават 97 километра и достигат Сиди Барани. Там, частите на 10-та армия започват да изграждат укрепен лагер, в който постепенно трябва да бъдат концентрирани още войници, припаси и техника за подновяване на настъплението към Мерса Мартух.

gettyimages-1058661238-594x594

Ограничените операции в Африка са оставени на стенд бай. Грациани смята, че първо трябва инженерните части да завършат обновяването ан Крайморския път преди да се нахлуе по-навътре в Египет. Освен това, италианците продължават да очакват предстоящата контраофанзива на британците, която така и не се случва през октомври и ноември. Причината за това е, че Уейвъл не смее да рискува ограничените си сили и задържа отбранителната линия при Мерса Мартух, изпращайки единствено части за разузнаване в западна посока. През октомври, за да маскира безсилието си по отношение на Африканската кампания, Бенито Мусолини стартира инвазия в Гърция.

Подобен ход противоречи на всякаква военна и икономическа логика. Италия, която и без това трудно концентрира своите военни ресурси, започва да пилее ограничената си по обем техника на твърде много фронтове. Издръжката на близо  800 000 войници, всички разположени отвъд морски пространства е прекомерно натоварване за икономиката и индустрията на страната. Подобно напрежение прави всякакви офанзивни действия в Африка да изглеждат по-скоро като проява на пожелателно мислене, отколкото на възможна за реализиране опция.

Липсата на активни действия от страна на италианците провокира Арчибалд Уейвъл да потърси по-агресивни действия от страна на египетските войски. Тази промяна в оперативните начертания е свързана с цялостно изменение в английската стратегия, която след успешния край на Битката за Британия се ориентира към водене не по-агресивни военни действия с цел притискане на фланговете на Оста и печелене на политически дивиденти за Чърчил, който продължава с опитите си да привлече САЩ за участие във войната.

gettyimages-542388667-594x594

Войските в Египет са обособени в т.нар. „Западна пустинна сила“ (WDF), начело с генерал Ричард О‘Конър, под чието ръководство са поставени две пълни дивизии – 4та индийска пехотна дивизия (наричани „Червените орли“) и 7-ма танкова дивизия („Пустинните плъхове“). Общо, О‘Конър разполага с ок. 36 000 войници, 275 танка и 142 самолета, повечето бомбардировачи. За кодово име на предстоящата операция е избрано „Компас“. Целите на операцията, подобно на италианската Операция Е от септември са ограничени – да бъдат изтласкани, по възможност, частите на Грациани обратно отвъд предвоенната граница.

Междувременно, при Сиди Барани италианските войски са увеличили значително своето присъствие. Общо, под върховното командване на Грациани, се намират 150 000 войници, 600 бронирани машини, 1200 оръдия (10 пъти повече от британските – б.а.) и 331 самолета. Силите на 10-та армия са разпределени в 4 корпуса – XX в състав 1 дивизия (60-та „Сабрата“); XXI корпус в състав 3 дивизии (1ва дивизия от Черните ризи „23 март“, 2ра дивизия от Черните ризи „28 октомври“ и 63-та пехотна дивизия „Кирена“); XXII корпус в състав 1 дивизия (61-ва п.д. „Сирт“) и XXIII корпус в състав 2 дивизии (4-та дивизия от Черните ризи „3ти януари“ и 64-та п.д. „Катанзаро“).

Отделно от тях е сформиран „Либийският кралски корпус“ (ЛКК) в състав две пехотни дивизии и придадената към тях „група Мартели“. Познавайки относително добре размерът на противниковите сили, в началото на декември, 1940 г., генерал Уейвъл заявява, че не е оптимист за предстоящата операция, но изразява надежда, че ако по някакъв начин се отвори възможност за постигане на по-решителен успех, то тази възможност трябва да се оползотвори на всяка цена.

Операция „Компас“, замислена като поредица от рейдове срещу отделните укрепени сектори на италианската позиция, започва на 9-ти декември, 1940 г. ок. 5:00 сутринта. За първа цел е избран укрепеният лагер Нибейуа, отбраняван от „група Мартели“. След първоначален артилерийски бараж, продължил до около 9:00, британската 11-та пехотна бригада от 4-та дивизия атакува, разбива бранителите и завзема лагера. Генерал Мартели и още ок. 800 войници са убити в сражението, ок. 1350 са ранени, а над 2000 са взети в плен. Британците губят 56 души.

gettyimages-946097530-594x594

Около 13:00 ч., части на 7-ма танкова дивизия нападат лагерите Тумар – Източен и Западен, които също са разгромени, а отбраняващата ги 2-ра либийска дивизия от ЛКК е разгромена и голяма част от личния й състав попада в плен. Няколко часа по-късно, ок. 17:00,  други елементи от 7-ма дивизия обхождат италианските позиции от юг-югозапад и разбиват 1-ва либийска дивизия „Сибела“, след което затварят в обкръжение голям брой от противниковите сили около Сиди Барани.

Битката за града започва в 4:00 ч. на 11-ти декември. Приклещени са три италиански дивизии, които към края на дена са напълно разгромени, а остатъците от другите италиански части отстъпват панически на изток, следвани по петите от британските танкови подразделения. В края на 11-ти декември, силите на Грациани са напълно разгромени, губейки близо 40 000 души, повечето от които пленени, както и ок. 40 бронирани машини, и ок. 240 оръдия, срещу ок. 640 убити британски войници.

Разгромът обаче не приключва до тук. Италианските части продължават отстъплението си в Либия, а британското напредване се бави заради неочаквано големия брой военнопленници, с които трябва да се оправят в Египет. Въпреки това, на 3-5 януари, 1941 г., силите на 6-та австралийска дивизия (която заменя 4-та индийска), начело с генерал Ивен Макей разгромяват три пъти по-многобройния италиански XXIII корпус, начело с генерал Анибал Бергонзоли при Бардия, близо до старата либийско-египетска граница. Италианците дават ок. 5000 убити и ранени, а над 35 000 са взетите в плен. Британците губят ок. 460 души убити и ранени.

gettyimages-946097528-594x594

Ден след падането на Бардия, британците обсаждат Тобрук. Битката за крепостта, в която са разположени над 22 000 италиански войници продължава до 22-ри януари, когато Тобрук най-сетне е завзет. Италианците губят ок. 3000 убити и ранени, а 20 000 попадат в плен. Британците дават около 400 убити и ранени. През следващата седмица италианците са изтласкани още по-на изток, а британците завземат Дерна.  На 9-ти февруари, точно два месеца след началото на операция „Компас“, британците разгромяват последните части от 10-та армия при Беда Фом, с което слагат край на този етап от операциите в Северна Африка.

Равносметката от операция „Компас“ е 133 000 пленени италиански войници, 400 бронирани машини и 820 оръдия. Британските загуби се оценяват на ок. 500 убити и 1400 ранени. Дръзката употреба на мобилни съединения от моторизирана пехота, лека артилерия и бронирани коли позволява на британците да преодолеят пасивната италианска отбрана и да постигнат значителни резултати, прониквайки в дълбочина на италианска територия. Успехът обаче води до известно надценяване на ситуацията в Либия.

gettyimages-946097512-594x594

Британците изтеглят част от силите си за подкрепа на гърците, които вече постигат успехи срещу италианците през декември 1940 г. Междувременно, провалът на Италия провокира намесата на Германия. На 11-ти януари, 1941 г., Хитлер издава “Директива 22” с която започва формирането и прехвърлянето на прочутият „Германски африкански корпус“ (DAK) под командването на „Пустинната лисица“ Ервин Ромел.

 
 
Коментарите са изключени