shareit

Великите военни изцепки: Битката при Таненберг (1914 г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През лятото на 1914 г. Светът полудява. На 28 юни, 1914 г., Гаврило Принцип изстрелва най-съдбоносния изстрел в човешката история. Смъртта на престолонаследника на Астро-Унгария Франц Фердинанд потапя Европа и Света в Първата Световна война – най-кървавият конфликт в човешката история до онзи момент. Изходът от тази война предопределя съдбата на човечеството и до днес, поставяйки основите на всички важни политически процеси, които дефинират света в който живеем. Войната, разбира се не запоява с един единствен изстрел – той е катализатор на процеси, които образуват смъртоносна съвкупност.

Ostpreußen, deutsche Infanterie auf dem Marsch

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R36715 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368402

Краят на XIX век е белязан от три взаимно противоречащи си процеса – глобализацията на империализма, бунтът на социализма и анархизма и паралелното избуяване на национализма. Тези три социално-политически процеса превръщат обществата в бурета с барут. Тези с най-късия фитил към лятото на 1914 г. се намират в югоизточна Европа. Доминиран от две анахронистични империи – Хабсбургската и Османската, регионът е изпъстрен с множество малки нации, които се опитват да се откъснат от опеката на мултиетническите гиганти и да намерят своето собствено, заслужено място под слънцето. Опитите за постигане на тези цели по културен път са се изчерпали още през 60-те и 70-те години на XIX век.

Българите са последният народ, който успява да изиска от империите адекватно признание чрез създаване на Екзархията. Четири години по-рано унгарците са получили широка политическа автономия след катастрофалния край на Австро-пруската война (1866г.) Сърби и гърци вече от десетилетия разполагат със свои държави, а Румъния се обединява през 1859 г. Извън пределите на тези автономии обаче продължават да кипят местните котели от етническо и социално напрежение. Най-потърпевш от тези процеси район е Босна. Изпъстрена от множество етнически и религиозни малцинства, тази провинция е извор на постоянно напрежение. Бунтовете в нея са чести и кървави. Саморазправата на имперските власти, първо османски, а след 1878 г. и австро-унгарски, води до радикализация на населението и поява на организации, които днес с основание бихме нарекли терористични.

Именно от редиците на сръбските терористи  („Черна ръка“) в Босна произлиза и Гаврило Принцип и другарите му, които организират покушението срещу Франц Фердинанд. Но отвъд терористичния национализъм продължават да се развиват и другите два процеса. Социализма и свързания с него анархизъм често придобиват терористични измерения, породени от огромната социална нищета на най-ниските социални прослойки на епохата – работници и студенти. Те стават постоянен обект на репресии, който води до радикализация. Тази радикализация избуява по време на криза, както проличава от Парижката комуна от 1871 г. или действията на Народна воля в Русия през втората половина на 70-те и началото на 80-те години на XIX век.

Социалистите започват да трупат все повече влияние в контекста на засилващата се индустриализация. Франция, република от 1871 г. се превръща в естествено тяхно съсредоточие, както и Швейцария – средището на всякакви политически бегълци от Европа. Дейността на социалистите е постоянен дразнител за монархическите режими в Европа. За разлика от националистите-радикали, които обикновено са консервативни монархисти, социалистите са твърди републиканци. Тяхната дейност често се използва като извинение за затягане на мерките за сигурност и ограничаване на гражданските права, особено в Русия.

gettyimages-3200154-594x594

Последният елемент – глобализационният империализъм е колкото политическа, толкова и икономическа конструкция. Опирайки се на златния стандарт и политиката за минимална държавна намеса в бизнеса (leissez-faire), империите се опитват да налагат един стабилен световен ред, който да облагодетелства магнатите-капиталисти, основна опора на действащите правителства, често свързани с политиците посредством бизнес и лични връзки. Тук е важно да се отбележи, че под империи съвсем не бива да се разбират само монархиите. През т.нар. Бел епок (ок. 1880-1914г.), двете големи републики САЩ и Франция също могат да бъдат разглеждани като пълнокръвни империи, действайки с решимост, често засенчваща тази на класическите монархии в Европа. Това проличава както по време на надпреварата за Африка, така и в експанзията на САЩ в Тихия и Атлантическия океан.

Под давлението на тези три процеса се оформя и дипломатическата обстановка в света. Водени от близки интереси и принципа врага на моя враг ми е приятел, Великите сили започват да изграждат два големи военни блока, които се противопоставят един на друг – Антантата (Русия, Франция и Великобритания) и Централните сили (Германия, Италия и Австро-Унгария). Погрешно е да се смята че двата алианса са безпрецедентни по своя размер и световен обхват. Само три десетилетия преди появата на Антантата, в Европа е съществувал Съюзът на Тримата императори (Драйкайзербунд), обединяващ Русия, Австро-Унгария и Германия. През 1853 г., Великобритания, Франция, Османската империя и Сардиния образува военен блок срещу Русия, към който номинално можем да причислим и Австрийската империя.

Няколко десетилетия по-рано, Шестата коалиция обединява Русия, Великобритания и Австро-Унгария, редом с няколко по-малки държави. През XVIII век по време на Седемгодишната война (1756-1763 г.) Великобритания и Прусия са действали в съюз срещу Франция, Австрия и Русия. По-рано, по време на Войната за Испанското наследство (1701-1714 г.), Франция и Испания са били обединени в почти персонална уния, контролираща 40% от Северна Америка и ок. 50% от Южна, заедно с огромни части от Западна Европа. Срещу тях се е сражавала коалиция на Австрийската империя, Великобритания, Нидерландия и Прусия. С други думи, големите военни блокове датират поне от началото на XVIII век.

gettyimages-79659639-594x594

Безпрецедентното в случая с Антантата и Централните сили е техния мобилизационен капацитет и технологичното ниво на армиите им. Светът е поставен на ръба на катастрофа още в началото на XX век, но мрачните облаци са били разпилявани от мощните ветрове на бързата дипломация. Мнозина очакват че обявяването на война от Австро-Унгария на Сърбия на 28 юли, 1914 г. ще доведе до една локална криза, която ще отмине. Три дни по-късно, когато Германия обявява война на Русия, новото мнение е че конфликтът ще приключи за половин година и до Коледа всички ще са си у дома. Познават за празника, но фатално грешат за годината.

В началото на войната, Германия подчинява своите приготовления на т.нар. план „Шлифен“. В действителност, съвременната военно-историческа наука няма единна позиция дали такъв план действително съществува или става дума за набор от концепции, изложени от Алфред Шлифен и в последствие реализирани под формата на два оперативни плана от германското командване в периода непосредствено преди Голямата война. Съгласно германската концепция, основните сили трябва да бъдат съсредоточени на границата с Франция и Белгия.

Германските войски трябва да нахлуят в северна Франция, нарушавайки и белгийския неутралитет и да извадят Франция от войната с бърз и решителен удар към столицата Париж, който същевременно да доведе и до разгром и пленяване на всички налични френски сили. Идеята е французите да бъдат изненадани и изпреварени преди да са успели да мобилизират своите значителни сили.

Paul_von_Hindenburg_(1914)_von_Nicola_Perscheid

Снимка: By Nicola Perscheid (1864-1930)Restoration by Adam Cuerden – Staatsbibliothek zu Berlin – Preußischer Kulturbesitz [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48026107

След разгрома на Франция, Германия трябва да прехвърли силите си на Източния фронт и да нанесе решителен удар върху Русия преди тя да е завършила своята очаквано бавна мобилизация. За концентриране на своя потенциал от деветдесет дивизии (1 800 000 души), руснаците се нуждаят от два месеца. Планът на германското командване предполага разгром на Франция и решителен удар по Русия за около 6 седмици. Както показва практиката, подобни разчети са напълно лишени от досег с реалността.

Паралелно, Русия влиза във войната с идеята за оказване на решителен натиск срещу Германия в Източна Прусия и напредване в Галиция срещу Австро-Унгария. Русия разчита на огромната си армия, която трябва да бъде прехвърлена и концентрирана по западните фронтове на империята в рамките на два месеца, а първите 27 дивизии (540 000 души) – на 15-тия ден от началото на войната. Основният проблем на руснаците е логистиката. Те не разполагат с адекватна железопътна мрежа, която да позволи прехвърлянето на огромната им армия. Същевременно, пътищата в граничните области са нарочно поддържани в лошо състояние за да забавят евентуална вражеска офанзива.

Това означава, че Русия е готова да се брани но е зле подготвена да напада. Освен това, жп линиите на Русия са изградени по различен от европейския стандарт, пак с идея за възпрепятстване на вражеска инвазия. Това означава че Северната империя може твърде мъчно да извърши настъпление в граничната си зона в Полша, а прехвърлянето на войски за настъпление във вражеска територия може да стане само на база пленени противникови влакови композиции. Въпреки това, идеята на руското командване е да нахлуе в Източна Прусия с две армии, които да атакуват като клещи ограничените германски сили, концентрирани около провинциалната столица Кьонингсберг. В процеса на концентрация и насочване на руските сили проличава и още един проблем – комуникацията.

Russian_prisoners_tannenberg

Снимка: By website: Ray Mentzer (atominfo@aol.com); photographer unknown – Photos of the Great War, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=196215

Руснаците не разполагат с достатъчно кабели за да прокарат директни телеграфни и телефонни линии от щаба във Варшава до фронтовите линии. За целта се разчита на безжична кодирана връзка. Проблемът е, че германците са дешифрирали руските кодове още преди войната – факт, известен на руското командване. Въпреки това, избухването на конфликта хваща руснаците печално неподготвени. Липсват достатъчно книги с разработения нов шифър – губернаторът на Северозападния военен окръг във Варшава и командирът на Първа армия Рененкампф имат, а командирът на Втора армия Самсонов няма книга със шифър. Това означава, че всички съобщения, които се пращат до Самсонов са нешифрирани или изпращани на познатия на германците код.

Надеждата на руското командване е че германците няма да успеят да ги прихванат. Тази надежда, разбира се, е безкрайно наивна и не се оправдава. Въпреки това, руснаците имат смазващо числено превъзходство по фронта с Германия, което се подсилва и от неуспеха на германците на Западния фронт – нови части няма как да бъдат прехвърлени според плановете на Хелмут Молтке Младия. Към средата на август, две седмици след началото на войната, германците разполагат с по-малко от 180 000 души (9 непълни дивизии), срещу над 460 000 руски войници (23 дивизии). До голяма степен, руснаците са успели да изпълнят обещанието си към французите за адекватно съсредоточаване в рамките на две седмици, въпреки огромните логистични затруднения. Основен проблем по отношение на живата сила е че това са наборници без особена военна подготовка, но същото важи и за германската армия в Източна Прусия, така че нивото на бойният опит не е решаващ фактор.

Руските войски навлизат в Източна Прусия на 17 август, 1914 г. Настъплението е извършено от Първа армия на Рененкампф. Първоначално силите му успяват да изтласкат една от германските авангардни дивизии, но в последствие, на 20-ти август призори са атакувани от части на германската Осма армия, начело с генерал Притвиц. Германците постигат първоначален успех, спирайки настъплението на Рененкампф, но привечер Притвиц научава за придвижването на Втора армия на Самсонов и изпада в паника. Командването на Осма германска армия е в ступор, дивизии се лутат без ясни насоки, а щабът на армията се бои от пълно обкръжение. В тази ситуация, Младият Молтке решава да се отърве от паникьосания командир на Осма армия и неговия началник щаб и на тяхно място изпраща заместници – генерал полковник Паул фон Хинденбург и неговия нов началник щаб, генерал майор Ерих Лудендорф. Рокадата в командването се оказва ключов ход на германския генерален щаб.

Tannenberg_001

Снимка: By R.Minzloff – Berliner Illustrirte Zeitung, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4823062

Докато германците пренареждат висшите офицерски  чинове, руснаците стават жертва на собствената си логистика. Още на 20-ти, по времето на боевете с германците, Първа армия на Рененкампф остава без муниции за артилерията. Това налага вместо да настъпи към противника на 21-ви, възползвайки се от хаоса в германските позиции, Първа армия да остане на място в очакване на нов транш муниции и храна за конете. Същевременно в разгара на лятото войниците са крайно изтощени от жегите. Проблеми със снабдяването имат и силите на Самсонов, което забавя тяхното настъпление от юг. Всички припаси се носят на ръка и конски гръб от най-близките снабдителни депа на руснаците в тяхната територия.  Това забавяне се оказва фатално. Новите командващи на германските сили решават да играят хазартно.

Една единствена кавалерийска дивизия е оставена да прикрива армията на Рененкампф, докато четирите основни корпуса на германската Осма армия са насочени за настъпление срещу силите на Самсонов. Част от германските войски покриват 130 километра с влак само за една нощ, като отделните подразделения се разтоварват от композициите не за обичания час-час и половина, а за 25 минути. Планът на Хинденбург и Лудендорф е да окажат ограничена съпротива в центъра на настъплението на Самсонов, докато същевременно обходят руските флангове и потърсят обкръжение. Германците смятат че единствения начин за справяне с твърде големите противникови сили не е чрез отблъскването, а чрез унищожаването им. Липсата на координация между Рененкампф и Самсонов и множеството прихванати съобщения предлагат на германците уникален шанс.

На 23-ти и 24-ти август, 1914 г. руснаците продължават да настъпват, без да проведат адекватна рекогносцировка по фланговете си. Това дава възможност на германците да вкарат в действие своя план. Същинските боеве започват на 26-ти август и в рамките на следващите 48 часа германците реализират решително настъпление, постепенно сгъвайки фланговете на руската Втора армия. Неадекватните комуникации и самоувереността на Самсонов му изиграват лоша шега и той осъзнава тежестта на своето положение едва привечер на 27-ми август. На 28-ми август предните руски части, лишени от почивка и най-вече от храна вече са неспособни за настъпление, междувременно, част от германските сили обхождат десния руски фланг и заемат позиции южно от частите на Самсонов.

Alexander_V._Samsonov

Снимка: By Unknown author – Дореволюционный журнал „Разведчик“ за август 1914 года, №1243, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22747401

На 29-ти август, част от силите на Самсонов се изтеглят на юг, без да подозират за разположените в тила им части, командвани от фон Шолц. Германците спират руското настъпление и нанасят тежки загуби на неподкрепената от артилерия руска пехота. Междувременно продължава натиска по фланговете на Втора армия. На следващия ден, руските сили в размер три корпуса са напълно обкръжение от германците. Останалите части на Втора армия се опитват да пробият блокадата и да спасят своите другари, но атаките им са отразени. Вечерта на 30-ти, генерал Самсонов, вместо да командването и цар Николай II за претърпяната катастрофа, напуска позицията си, навлиза в гората в близост до командната си позиция и се самоубива. Войските му са обхванати от пълен хаос и на следващият ден капитулират на части. От общо 180 000 войници, 92 000 попадат в плен, 78 000 са убити и ранени, а едва 10 000 успяват да избегнат обкръжението. Някои историци определят битката при Таненберг (както става известна) като най-катастрофалното поражение, понасяно от коя да е армия в рамките на Първата световна война.

 
 
Коментарите са изключени