shareit

Великите военни изцепки: Битката при Плочник (1387 г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През втората половина на XIV век Балканите са пометени от поредица нещастия, описани от съвременниците като проявление на Божия гняв. През 1348 г. около половината население на полуострова е покосено от Черната смърт. Цели райони са обезлюдени, градове и села опустяват, икономиката се срива, а с нея и съпротивителните сили на местните владетели. Насред хаоса последвал пандемията, през 1354 г. в Тракия се появяват първите грабителски отряди на османците. Две години по-късно те превземат крепостта Галиполи, превръщайки я в опорна точка за своите завоевания и нашествия.

През 1362 г. османците превземат Адрианопол – най-голямата крепост в Тракия след Константинопол. Градът и неговото стратегическо положение са оценени от султан Мурад I, който го обявява за своя нова столица. Въпреки че османската експанзия е временно блокирана след похода на Амадей Савойски (1366 г.), десетилетие по-късно Мурад се завръща на Балканите. Междувременно, неговите генерали Евренос бей и Лала Шахин са завладели долината на р. Марица, разгромили са балканските войски при Черномен (1371 г.) и са унищожили самостоятелните владения на аристокрацията в Родопите.

Завръщането на Мурад дава нов тласък на османските завоевания на Балканите. През 1382 г., след тежка и продължителна обсада, Лала Шахин превзема София. По същото време са завладени и земи по поречието на реките Струма и Места. Войските на Полумесеца нахлуват по протежение на Диагоналния път и започват да плячкосват и сръбските земи по поречието на р. Морава. Търновското царство на Йоан Шишман става техен васал, а през 1386 г. османците завладяват Ниш, отваряйки си възможност за допълнително разширение към Западните Балкани.

В опит да защитят земите си, немалко от местните феодали решават да приемат османския сюзеренитет. Техни контингенти се сражават в редиците на Мурад, включително и по време на походите му в Мала Азия, където сръбските рицари се прославят в битки срещу емирите на Караман и Гермиян. В тази мрачна обстановка обаче все още има балкански феодали и владетели, които не са склонни да подвият коляно поред Османлиите. Най-силният сред тях е княз Лазар Хребелянович – владетел на земите, разположени по поречието на р. Морава. Той се издига като най-силен сред владетелите, поели контрол над разпадналата се Душанова империя – кратко съществувалата сръбска хегемония над централните Балкани. Княз Лазар успява да спре османското настъпление в земите си през 1380/81 г. Той успява да събере около себе си войски от различни краища на сръбските земи и се готви да се опълчи на османците.

Същевременно, Полумесецът също групира силите си за решителни действия. Докато основните османски войски се сражават в Мала Азия, на Балканите е събрана голяма войска от нередовни бойци – наемници и авантюристи наричани акънджии. Техният брой е трудно да се установи, но вероятно наброяват между 10 000 и 20 000 души. Все още се спори и за това кой ги командва – дали начело застава Лала Шахин (който вече трябва да е поне на 60 години по това време) или друг от водачите на османските гази – Шахин бей.

При всяко положение подобно войнство всява респект с размера си, както и със събраните в него войници. Акънджиите са представители на особена прослойка войни. Малцина от тях могат да се нарекат ортодоксални мюсюлмани. Повечето изповядват разни синкретични вярвания, смесици между ислям, християнство и езически ритуали и суеверия. Често носят по себе си фетиши. Някои от тях до скоро са били войници на християнските владетели и дори не са сменили вярата си. Обединява ги стремежът към плячка и войнска слава – мост между религии, етноси и езици.

През пролетта на 1387 г., османските войски потеглят от Тракия към Албания – окончателната им цел е да се притекат на помощ на местен велможа в Северна Албания, обещал да им предаде земите си в замяна на военна протекция. Планът на османските войски е да поемат по диагоналния път, да преминат през София към Ниш, след което да завият на юг по долината на р. Топлица и да навлязат в албанските земи през Косово, разграбвайки богатите сръбски територии в областта Монастир.

Осведомен за тяхното движение, Лазар Хребелянович събира своите сили и потегля от северозапад за да пресрещне османците. Планът му е да се спусне по поречието на р. Топлица и да не допуска навлизане на мюсюлманското войнство в Монастир – важен културен център за сърбите и също важен източник на сребърна руда. Именно с тези средства Лазар успява да финансира войските си и не може да си позволи врагът да покоси Косово.

Съдейки по обичайните за епохата скорости на движение, османските войски достигат до поречието на р. Тополница в началото на лятото. По същото време в района пристигат и силите на Лазар. Следвайки изпитаната сръбска стратегия да използва оптимално терена, сръбският княз скрива войските си в гористите склонове около основния път и изчаква. Под знамената му има около 10 000 души – т.е. двете армии са приблизително равни. Въпреки това, репутацията на османлиите е страховите – Полумесеца още не е губил голяма битка срещу християните. Макар и не така тежко снаряжени както сръбските рицари, акънджиите са войни-ветерани, понякога с десетки години опит зад гърба си. Подценяването им заради липса на тежки доспехи е равносилно на самоубийство на бойното поле.

Османският предводител извършва разузнаване на района, но съгледвачите му не откриват и следа от врага. Османците са самоуверени – твърде често са постигали бързи победи срещу „неверниците“ в собствените им земи. Шахин разполага войската си на лагер край селището Плочник. Толкова е уверен че врагът се е разбягал като подплашени пилета пред страховитата му армия, че разрешава повечето акънджии да се пръснат на отряди за да плячкосват околността преди войската да продължи на юг.

Лазар е изчакал търпеливо именно този момент. Сякаш времето се е върнало назад към 1330 г., когато при Велбъжд българският цар Михаил Шишман допуска същата грешка. Сръбските войски се концентрират за атака – рицарите заемат центъра, фланкирани от конни стрелци и следвани от пехота. Като гръм от ясно небе, сръбските войски атакуват османския лагер. Там Шахин се опитва отчаяно да нареди войските си за отбрана. Бронираният рицарски таран помита предните редици на акънджиите.

Изглежда че ще се пречупят. Но Лазар внимава с право. Макар и превъзхождани многократно, османските войски успяват да се окопитят и да спрат вражеския натиск.  Прави им чест – всяка друга армия би се разпиляла като прах на вятъра. Въпреки това численото превъзходство си казва думата и силите на Полумесеца са напълно разгромени, а командирът им бяга на косъм от смъртта.

До тук добре, но Лазар знае, че няма време за губене – разгромили са личните войски на бея – ок. 2000 души, но остават ок. 6-7 пъти по толкова, пръснати в околностите. Да им се позволи да се съсредоточат в една сила може да се окаже пагубно. Сърбите политат през дневната горещина. Армията им се превръща в една грамадна хайка за вълци – глутница след глутница, отрядите на акънджиите са обкръжавани и избивани безжалостно – османлиите не дават милост и не я получават в замяна.

Нощта преди Косово

Кървав ден се спуска над долината на р. Толица. Лазурното небе е изпъстрено с пушеците на изгорените от акънджиите села, но настъпващият привечер се оглася от писъците и ругатните на загиващите османски войници. Армията на Лазар се е сражавала добре. Дори хвалебствията на хрониките да са пресилени, поне половината от войската на Шахин лежи покосена по сръбската земя, а остатъците от нея бягат панически обратно към османските земи.

Самоувереността и арогантността на османците им струва скъпо и прескъпо. Сръбските войски спечелват първата голяма победа, която някой балкански народ постига срещу османците. Престижът на Лазар Хребелянович достига своя зенит. Пос знамената му започват да се стичат войски от всички краища на Балканите, а в негово лице местните виждат Спасителя, който д аги избави от Полумесеца. Мобилизацията идва навреме. Привлечен от горчивият вкус на поражението, от Мала Азия на Балканите пристига Мурад начело на основните османски войски. Следващата му цел ще бъде Косово.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Битката при Плочник (1387 г.)

Повече информация Виж всички