shareit

Великите военни изцепки: Битката при Маркели (792 г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

  Средновековните Балкани са мрачно и диво място, което винаги е озадачавало както посетителите от Запад, така и пътешествениците от Изтока. Усойни гори, покрити с мъгли планини и множество почти незаселени земи превръщат тогавашните земи южно от река Дунав в място, напомнящо Средната Земя на Толкин. Това обяснява защо и до днес езическите вярвания остават дълбоко вкоренени в същността на местните народи. Честно казано, ако някой днешен пътешественик можеше да се разходи по същите места, но преди 1200 години, вероятно също щеше да вижда самодиви зад дърветата и върколаци на планинските кръстопътища. В тази мистична обстановка, две държави, също сякаш родени от въображението на фентъзи майстор, си оспорват върховенството над плодородните равнини, горските масиви и минералните богатства, скрити в планините. Едната държава е старата империя – наричана от нас Византия но по-правилно определяна като Източна Римска. Тази вековна държава, чието съществуване може да се проследи непрекъснато до времето, когато Ромул и Рем сукали мляко от гръдта на Капитолийската вълчица, е преживяла много. Древните й врагове рухвали един след друг около нея.

На тяхно място се възправяли нови, които също рухвали. Империята оставала и продължавала напред. През 636 г. тя преживяла своеобразен катарзис. От безбрежните пясъци на Арабия излезли вихрените конници-бедуини, които плъзнали по четирите краища на света и в името на своя загадъчен пророк Мухаммад създали най-грамадната държава, която светът бил виждал до тогава. Мощта на арабите изглеждала несъкрушима, но Византия устояла. През 679 г. бил отхвърлен първият опит за превземане на Константинопол от нашествениците, а през 718 г. – и вторият. Империята преминала и през своеобразна културна криза. Тя била свързана с нуждата за изчистване на християнството от езически примеси и се разразила в политически аспект за надмощие между патриарсите и духовенството от една страна и императорите от друга. В историята, тя е останала като Иконоборческа криза и ни е позната най-вече през призмата на иконопочитателите. Въпреки това, василевсите-иконоборци били не само пуритани, съсредоточени в подчиняването на Църквата, но и опитни държавници, които се стремели да възстановят византийското величие след катастрофалният VII век, който заложил самото съществуване на империята на карта.

Най-решителен от тях бил Константин V Копроним, който реформирал византийската войска, създал редовните столични части (тагма) и реформирал провинциалните войски (тема). Благодарение на тези промени, борбата с арабите на изток била подновена и фронтовете в Азия били стабилизирани. Това дало шанс на старата империя да се обърне към своя нов съсед на запад. Втората държава, спореща за надмощие над приказните Балкани, била България. Изтласкана на запад от нарастващата мощ на хазарите, българската държава постепенно изместила своя център от северното Черноморие към земите на днешна Бесарабия. България била особена държава, обединяваща в себе си няколко степни народа, имащи своя култура, език и традиции.

Спойката между тях била постепенно изкована през VI век, макар части от българите да се отделили от ядрото и се заселили в съседни области – първо в Панония, а в последствие на аварската гражданска война през 30-40те години на VII век, някои избягали към Словения и Италия, а други потърсили път към днешна Македония. Черноморските българи успели да подчинят славянските племена, населяващи днешна източна и южна Румъния, разбили аварите и хвърлили око на земите южно от Дунав – тучните поля на Мизия и величествения Хемус, извисил се като огромна стена на хоризонта. Първите нашествия започнали още през 70-те години на VII век, докато Византия се борела за своето оцеляване на изток. През 680 г., силите на Аспарух разбили византийските войски пратени срещу тях. Владетелят на българите прехвърлил своя политически център на Балканите и с това завинаги обвързал съдбата на своя (и нашия) народ с ориста на тази вълшебна земя. 

Българите бързо се наложили над местните славянски племена, подчинили ги и ги разселили по краищата на своята нова родина. През следващия половин век, България и Византия били ту врагове, ту съюзници, но от столицата Плиска, владетелите винаги отправяли бдителен взор към своя могъщ южен съсед. В средата на VIII век, България била сериозно притисната от засилващата се византийска мощ. Константин V организирал поредица от походи, които поставили под въпрос самото съществуване на държавата. В тази тежка ситуация, страховитите планински проходи, в които още отеквали виковете на древните армии, загубили се в тях, спасили не веднъж българите. По времето на Телериг, страната най-сетне успяла да постигне относителна вътрешна стабилност. При неговия приемственик – Кардам, българите решили да пренесат войната обратно на византийска територия.

Възползвайки се от междуособиците във византийския двор през 80-те години на VIII век, Кардам повел войските си в настъпление в посока Македония, с ясната задача да присъедини живеещите там българи, преселили се през втората половина на VII век от Панония. Дръзките български набези предизвикали острата реакция на младия византийски василевс Константин VI. Двадесетгодишният младеж повежда своята армия в поход срещу България през 791 г. Двете войски застават една срещу друга край крепостта Проват и макар българите да печелят няколко дребни схватки, до решителна битка така и не се стига. Година по-късно, Константин решава да повтори своя поход, този път решен на всяка цена да се окичи с лавровия венец на победител.

Ромеите мобилизирали своите войски. Ядрото на армията били столичните тагми – елитни пехотни и кавалерийски отряди, командвани от най-прочутите военни първенци на империята. Към тях се присъединили бойците от провинциалните подразделяния – темите. Това били корави мъже, които обработвали своите земи по самите граници на империята и служели като пръв преграден пояс пред набезите на така наречените варвари. Общо, византийската армия наброявала около 20 000 души – грамадна за времето си сила. За сравнение, Франкската империя изкарвала на бойното поле до 15 000 бойци за един поход, а викингските войнства, които тормозели Англия, наброявали не повече от 500-1000 души.

Кардам събрал своите войски и потеглил на юг за да пресрещне византийците. Българите били значително по-малко и броят им вероятно не надвишавал 12 000 души, по-голямата част от които конници. С ясното съзнание, че едно открито сражение може да бъде фатално, Кардам разпределил войските си в поредица от укрепления, разположени в граничната зона северно от град Маркели (Карнобат) и зачакал.

Византийските войски се съсредоточили в и около Маркели и изградили свой лагер. Двамата владетели стояли един срещу друг, но никой не предприемал решителната стъпка. Константин VI ставал нетърпелив, а мисълта да се завърне отново безславно в столицата не му давала мира. При него дошъл един от придворните му, астрономът Панкратий, който се заел да изучава звездите и да се допитва до тях. Според предзнаменуванията му, звездите подсказвали велика победа. След няколко дни на колебание, Константин решава да атакува българските позиции, осланяйки се на по-многобройната си войска. Уверен в предзнаменуванията, василевсът облича своите доспехи и се хвърля в настъпление.

Оказва се обаче, че неговите командири не са така убедени в победата, както своя господар. Сред тях липсва единство и координация и частите им не настъпват в синхрон. Ефектът от това раздробяване на бойната линия е подсилен от блатистия терен, който византийците пресичат. Верен на своя усет, Кардам изчаква противника да се разтегли максимално, след което праща предварително подготвените си войски в атака. Устремът на българската кавалерия и липсата на адекватно взаимодействие между ромейските части превръща сражението в разгром. Самият Константин VI  се спасява на косъм от това да попадне в плен, а войската му е разбита и обкръжена. Остатъците от нея бягат към Маркели, а в последствие и столицата Константинопол. Българите слагат ръка върху ромейският лагер, походната хазна и личните съкровища на императора, които Кардам откарва в Плиска.

Оказва се че предзнаменованието на Панкратий е било вярно – наистина има велика победа, само че тя се оказва българска. Победата на Кардам е така категорична, че през следващите няколко години, инициативата за водене на военни действия на Балканите остава изцяло в български ръце. Византия понася едно от най-големите си поражения за целия VIII век, като причината за това остава наивното лековерие на василевса, желанието му за победа на всяка цена и липсата на авторитет и твърдост спрямо отделните командири на подразделения, чийто лични дрязги надмогват стратегическия разум, крайно необходим за всяка важна победа.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Най-популярните афродизиаци през годините

През цялата история на човечеството хората са се опитвали да решат проблема с това да се представят добре пред партньора си или въобще да се стигне до представяне. По-долу ще ви разкажем за някои от изцяло естествените афродизиаци, които са се използвали през вековете.

Ambergris

Амбра

Един от най-ценените и известни афродизиаци в света е комбинация от части на калмари, мастни секрети и неприятните неща от червата на кита. Никой не знае със сигурност как тези неприятни неща се извличат от мрачния си затвор в системата на кита, но какво е най-популярното обяснение можете и сами да се сетите. Тези две съставки се смесват по естествен път и плуват в океана, докато не се озоват на брега. Затова най-добрата амбра всъщност е прекарала години, окислявайки се от комбинация от сол, въздух и слънце.

Ценна заради уникалния си провокиращ аромат, амбрата е силно търсена от производителите на парфюми и всякакви други ароматизирани неща. Всъщност амбрата с високо качество може да стигне цени от 20 долара за грам. Както можете да си представите, има силна индустрия в „лова“ на амбра и конкуренцията може да бъде жестока, каквато беше между тези двама търговци:

Преди няколко години Рос Шерман, дългогодишен събирач на амбра в Нова Зеландия, беше блъснат от автомобил на плажа Бейлис, шофиран от един от основните му конкуренти, Джон Джеймс Воданович. Шерман от своя страна го нападна с парче PVC тръба и избяга с леки наранявания.

Не е нужно обаче да рискуваме цялостта на телата си или да чакаме на плажа с месеци, за да се сдобием с амбър. Той е широко достъпен в парфюмерийните магазини в мола, защото се използва в Chanel Number 5, Balmain, Givenchy Amarige и Gucci Guilty. Точно така, тези марки използват гореспоменатите съставки в продуктите си.

Шоколад

Притежавайки уж мощни химикали, които действат на ума, уникалните качества на шоколада пораждат интригуващи въпроси относно способността му да възбужда животинското в хората. Първо, той съдържа триптофан, предшественик на серотонина, който е невротрансмитер и регулира настроението и сексуалното желание. Второ, той съдържа неврохимичния фенилетиламин (PEA) – естествен стимулант, известен като „молекулата на любовта“, защото предизвиква усещане за страст. Трето, шоколадът съдържа и анандамид – вещество, чието име произлиза от санскритската дума за блаженство, защото именно това е чувството, което провокира.

Но въпреки наличието на тези три съставки, учените като цяло отхвърлят твърдението, че шоколадът има някакъв физиологичен ефект върху сексуалната възбуда като отдават всякакъв ефект в тази посока на психологически фактори. Въпреки това, мнозина, особено в малко по-новата история, приписват на шоколада усилващите либидото сили.

Insam (ginseng)

Женшен

На китайски името му означава буквално „растението с мъжкия корен“, женшенът се използва като афродизиак от древни времена. В проучване от 2000 г. Nocerino и др. съобщават, че гинзенозидите в него отпускат половите органи у тестваните зайци (по добър начин), както и стимулират неврологични ефекти, благоприятстващи сексуалната активност. В доклада от проучването се заключава, че „антиоксидантните и органозащитни действия на женшена“ са свързани със засилената клетъчна активност, която влияе положително сексуалната активност и потентността.

Columbian mammoth

Рога и бивни

В историята като афродизиаци са били рекламирани и различни издатини по главите на животни заради фаличния им външен вид, включително бивни на нарвал и носорог и рога от еднорог .Въпреки че няма научни данни, които да подкрепят твърдението, че тези предмети подобряват любовта, проучванията показват, че рогът на носорога може да помогне за откриването на отрови. Понеже рогът е съставен почти изцяло от кератин и протеини, те реагират силно с всяка силна алкална среда като, например, отрова.

Osias Beert the Elder - Dishes with Oysters, Fruit, and Wine - Google Art Project

Стриди

Може би най-известната от афродизиакалните храни, стридите се хапват с цел подобряване на сексуалното желание и потентност поне от римско време. Има много теории защо те увеличават либидото, включително че приличат на женски гениталии (което, разбира се, е твърдение под всякаква критика). Донякъде по-правдоподобно е, че стридите са с високо съдържание на цинк, необходим за производството на определени хормони.

Научно е доказано, че само един аспект на стридите и другите двучерупчести мекотели увеличават сексуалната активност – тяхното богато съдържание на редките аминокиселини Д-аспартова киселина (D-AA) и N-метил-D-аспартат (NMDA). В експерименти учените демонстрират, че инжектирането на плъхове с D-AA и NMDA предизвиква производството на прогестерон и тестостерон съответно при женските и мъжките. Както казва един от изследователите: „Повишените нива на тези хормони в кръвта водят и до завишено сексуално желание“.

Тиква

Според People for the Ethical Treatment of Animals (PETA), мирисът на тиквен пай е доказано от научни изследвания, че увеличава притока на кръв към пениса с до 40% (когато е мирисът е в комбинация с лавандула). Това изследване обаче е на 15 години и никога не е проверявано, затова първоначалните му резултати са поставени под въпрос. Независимо от това, подобно на кедровите ядки и стридите, тиквените семки са пълни с цинк – елемент от жизненоважно значение за производството на тестостерон.

Скротуми

Няма да ви показваме снимка. Много култури твърдят, че яденето на половите карантии на животно, включително и самия полов орган, води до увеличено либидо. Например, в Азия се смята, че яденето на тигров или еленски пенис подобрява изпълненията в леглото. Според културните сведения „Смята се, че като се хранят с тези животински органи, хората поемат някои от силите на животното“. По същия начин, в дивия американски запад, яденето на тази част от бика, сервирана сурова или панирана/пържена, силно се препоръчва за подпомогнете на малкия каубой да се изправи отново на крака.

Lytta-vesicatoria

Испанска муха

Кой би си помислил, че изсушеното и намачкано тялото на мъничкия бръмбар Lytta vesicatoria ще произведе прах, който уголемява уретрата и превръща Робин в Батман? Но е вярно – много наблюдения потвърждават, че активната съставка на прахчето от испанска муха, кантаридин, действа ефективно за увеличаване на размера и продължителността на ерекцията. Въпреки това обаче, мухата не е популярен секс помощник и то по една много основателна причина – тя е смъртоносно отровна дори в малки количества.

Yohimbine-3D-balls-Trans

Йохимбин

Добиван от кората на вечнозелено дърво, което расте в Габон, Камерун и Демократична република Конго, йохимбинът традиционно се използва за лечение на всичко – от проказа до еректилна дисфункция. Смята се, че неговите стимулиращи свойства, включително увеличаване на производството на норепинефрин и адреналин в организма, повишават сексуалната възбуда.

Според WebMD йохимбинът, увеличава притока на кръв и нервните импулси в мъжки и женски полови органи. Въпреки това Националният център за алтернативна медицина (NCCAM) предупреждава: „Не е известно дали йохимбинът помага за някакво здравословно състояние, тъй като не са проведени клинични изпитвания върху кората или нейния екстракт“.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени