shareit

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

| от |

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени