shareit

Великите авантюристи: Тимур – последният господар на Азия

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Централна Азия в началото на XIV век е едно особено и приказно място. Древните пътища, свързващи Китай с Европа опасват тази необятна земя, изпълнена със степи, пустини и тревни морета. Народите, които живеели в нея били номади, обикалящи безконечните равнини, отглеждайки своите стада. Руини на древни градове се изправяли редом с процъфтяващи търговски центрове – някои стари колкото руните, други нови, издигнати около постоянно разрастващите се тържища. Цялата тази огромна територия до скоро е била сърцето на най-голямата империя в дотогавашната история – Монголската. В края на XIII и началото на XIV век, империята, създадена от Чингиз хан се разпада на четири части – Юен (Китай, Източен Сибир, Монголия и Тибет), Чагатайското ханство (Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Афганистан и части от Иран), владенията на Илханите (Ирак, Иран, Сирия и части от Турция и Азербайджан) и Златната орда (части от Русия, Украйна ). Всяка една от тези държави е поставена под контрола на някой от клоновете на имперския род – Чингизидите. За върховен владетел е определен господарят на Юен и формално, монголската империя продължава да се схваща като едно цяло. Въпреки това, десетилетие след десетилетие, частите на империята  се отдалечават политически една от друга, а и вътрешно започват да се разделят на по-малки владения. Към средата на века от старото единство не е останало почти нищо.

Timur_reconstruction03

Снимкa: By user:shakko – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9494028

В тази размирна епоха на авантюристи, търговци и откриватели, в град Кеш (дн. Шахрисабз) се ражда момче, кръстено на един от петте свещени елемента в източната традиция – желязото. Името му е Тимур, но било произнасяно и като Таймур и Демир в зависимост от това кой местен етнос попиташ. Точната година на раждане на Тимур не е известна. Според официалните хроники, написани след смъртта му, той бил роден на 8 април, 1336 г., но историците изказват съмнения че рождената му дата би могла да е и няколко години по-рано. Баща му Тарагай бил заможен аристократ в Чагатайското ханство и макар да не заемал най-висшите ешелони на властта, запазени за преките роднини на Чингизидите, той бил уважаван и ценен от силните на деня.

Първите години от живота му не са документирани, но вероятно израства в обкръжение от войни и участва в набези срещу съседни владения и държави. Баща му умира през 1360 г. и Тимур поема в свои ръце неговото богатство и владения. За да ги разшири продължава с пълна сила набезите си. През 1363 г., по време на експедиция (историците спорят дали е бил наемник на султана на Систан или е нападнал съседно племе овцевъди), Тимур бил ранен от две стрели. Едната откъснала два пръста от ръката му, а другата го ранила в крака. Тази рана никога не се излекувала напълно и той останал куц до края на живота си. От там идва и прозвището с което е най-популярен в историята – Тамерлан (т.е. Тимур Куцият)

Между 1360 и 1370 г., Тимур успява ловко да маневрира в сложната политическа обстановка насред разпадащото се ханство на Чагатаите. Използвайки близките си връзки с няколко първенци, той постепенно се домогва до позицията на пръв човек в държавата, поставяйки действащите владетели в ролята на марионетки. Използвайки щедри дарове за съюзниците и подчинените си и безмилостна жестокост към опонентите си, той успява с поредица от походи и преговори да премахне своите основни опоненти.

Teymur

Снимка: By Sharuf ad-din Ali Yesdy – http://www.barabass.ru/eng/59.php, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7017124

През 1370 г. успява да се ожени за съпругата на един от ликвидираните от него първенци. Тъй като тя е от кръвта на Чингизидите, Тимур получава шанс да претендира върховенство в цялото ханство. Без да взема за себе си титлата „хан“ (която се полагала само на преки потомци на Чингиз), Тимур бил провъзгласен за „амир“ (главнокомандващ, предводител – араб.) и в ролята на покровител на Чагатайската държава и пръв неин защитник, той си поставил за цел да възстанови единството на Монголската империя и да се превърне в най-могъщият мъж на своето време.

През следващите тридесет и пет години, Тимур се отправил на безброй експедиции в преследване на своите цели. Първите му походи са насочени в посока Трансоксиана и Балкх, които успява да подчини до 1380 г. През този период се формира и страховитата му армия, съставена от авантюристи и опортюнисти от всички краища на Азия. Войните в нея били предани, свирепи и трупали огромен боен опит година след година. Щедрите подаръци и изобилната плячка, осигурявана от Тимур държала армията заедно, а желязната му воля, отговаряща точно на името му, не оставяла място за неподчинение и прекрачване на заповедите му.

Timur_during_attack_on_Balkh_1370

Снимка: By Mirkhvand’s Rawzat al-Safa – British Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904679

През 1381 г., Тимур излязъл отвъд старите чагатайски предели и нахлул в Персия, която по това време била разпокъсана между осем големи и няколко по-малки местни династии. Първата жертва на неговата експанзия става провинция Хорасан (Куазрим), управлявана от династията на Сарбадарите. Две години по-късно, войските му обсадили Херат и след като града отказал да се предаде, бил сринат със земята, а цялото му население било избито или продадено в робство като урок за всеки, който в бъдеще би застанал на пътя му. Година по-късно е превзет и град Кандахар, с което Картидската държава е унищожена, а земите й са анексирани от разрастващата се Тимуридска империя. През 1384 г., Тимур поема на запад към планините Загрос и по пътя си превзема малкият тогава град Техеран, който се предава без бой и е пощаден. Докато армията му плячкосва днешен северен Иран и завзема главният гард Султание, в провинция Хорасан се вдига бунт.

Тимур се завръща там светкавично през 1385 г., смазва центъра на съпротивата – град Исфизар. Самият град е изпепелен, но стените му са издигнати наново с една добавка – Тимур заповядва оцелелите жители да бъдат зазидани в тях живи. Година по-късно, през 1386 г., армиите на Тимур унищожават държавата Систан и изпепеляват столицата й, след което Тамерлан се завръща в своята столица Самарканд за да планира поход към Кавказ. Причината за това е, че доскорошният му съюзник Токтамъш е взел трона на Златната Орда (при това с помощта на Тимур – б.а.), но сега отправя претенции за господство в Централна Азия.

Тимур се отправя към днешен Азербайджан за да възстанови контрола над град Табриз, който е плячкосан от Токтамъш, а по пътя си поставя твърдо под свой контрол провинциите Ширван и Мазандаран. Година по-късно, през 1387-ма, Тимуридите завземат Исфахан. Първоначално градът се предава без бой, но няколко месеца по-късно, жителите му избиват бирниците, изпратени от Тимур, както и военният им ескорт. За назидание, градът е сринат до основи, а населението му е подложено на поголовно клане. Според данни на очевидци, войските на Тимур издигнали 28 пирамиди, всяка направена от главите на 1500 души.

Timur_orders_campaign_against_Georgia

Снимка: By Zafarnama of Sharaf Al-Din ‘Ali Yazdi – Imperial Library of Emperor Akbar, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904818

През следващите пет години, Тимур довършва завоеванието на Персия, присъединявайки към земите си и Ирак, Ирански Кюрдистан и Шираз. През 1391 г., войските му пресрещнали навлизаща през Кавказ армия от Златната орда и нанесли разгромно поражение северен Азербайджан. Година по-късно Тимур опустошил Грузия, която до тогава действала като съюзник на Златната орда. През 1395 г. Тимур решил да пренесе военните действия в земите на Токтамъш. Нахлул през Кавказ с огромна армия, разбил Ордата при река Терек, след което опустошил цялата й територия и унищожил всичките и основни градове. Войските му достигнали чак до руските княжества на север, но с оглед на оскъдната плячка в тях и напредващата зима, Тимур предпочел да замине обратно на юг.

След половин десетилетие плячкосване на западните покрайнини на своята империя, Тимур обръща взора си на изток. Там, богатият Делхийски султанат е разяждан от гражданска война. Предвкусвайки огромна плячка, Тамерлан събора войските си и нахлува в северна Индия, сразявайки крепост след крепост. На 17 декември, 1398 г., войските му се срещат с разединените армии на Делхийския султанат недалеч от самата столица и ги помитат. Първоначално, делхийските войски пращат в атака покрити с желязна броня бойни слонове, които всяват паника в армията на Тамерлан. Той действа бързо – част от камилите в обоза са натоварени с дърво и слама и запален, след което с помощта на железни остени са пратени срещу слоновете.

Големите животни изпадат в паника от предсмъртните крясъци на горящите камили, обръщат се в бягство и прегазват делхийските редици. В суматохата, вихрената степна конница се впуска в разбитите вражески формации и ги посича. Смята се че над 100 000 души са избити в това сражение, и мака р цифрата несъмнено да е преувеличена, това остава една от най-кървавите битки в цялата история до XIX век. След успеха, Тимур превзема Делхи но е посрещнат от бунтове на многобройното население. Тамерлан действа с прочутата си жестокост, по-голямата част от населението е изклано, а главите им са струпани на гигантски пирамиди.

Timur's_army_attacks_Nerges,_Georgia

 

Снимка: By Kamāl ud-Dīn Behzād – Sanat magazine, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18745850

След тази победа, претоварени с плячка и роби от Индия, Тимуридите се завръщат на запад. През 1400 г., армиите на Тимур помитат Армения и Грузия, отвличайки поне 60 000 души в робство. Година по-късно, воювайки с египетските Мамелюци, Тимур превзема Алепо и Дамаск, опустошава ги и избива или поробва значителна част от населението им. Същата съдба сполетява и Багдад, съюзил се с мамелюците. Година по-късно, с помощта на византийската дипломация и молбите на Анадолксите тюркменти, Тимур нахлува в пределите на Османската империя.

Войските на Баязид I се изправят срещу него на 20 юли, 1402 г. край Анкара. По-голямата част от анадолските васали на Баязид дезертират, а самият султан е заловен и затворен в златен кафез, който Тимур разнасял на всякъде със себе си. През следващите пет месеца монголо-тюркската армия опустошава западна Анатолия, а през декември превзема и разорява Смирна (дн. Измир) – до тогава владение на рицарите-хоспиталиери. В чест на победата си над християните, Тимур се окичва с прякора „гази“.

След този низ от постоянни успехи, Тимур се завръща в столицата си Самарканд, като пътьом разбива силите на Кара Коюнлу (тюркменска племенна конфедерация в дн. Северен Иран), след което се прибира в столицата си и в продължение на девет месеца организира постоянни пиршества в чест на спечелените победи. Именно по това време се ражда и идеята му за поход срещу династията Мин в Китай. Причината за това е, че Мин са детронирали последните монголски владетели от Юен и водят агресивна политика спрямо всички монголски племена по границите си. Тимур планира това да е поход, който окончателно да възстанови Монголката империя, разбира се под неговия върховен надзор. Походът започва през зимата на 1404-та година, но Тимур се разболява в района на р. Сърдъря и умира на 15 февруари, 1405 г., преди да успее да достигне земите на Мин.

Погребан е в гробницата Гур-е Амир в Самарканд, която самият той издига за своя внук и предполагаем наследник Мухамад Султан, който умира през 1403 г. Тимур искал да бъде погребан в скромна гробница в родния си град Кеш, но тъй като заради снеговете проходите към Кеш били затворени, тялото му било положено в Самарканд. В последствие, в същата гробница са погребани повечето от представителите на Тимуридската династия.

Редом с безконечните походи и кървавата саморазправа с опонентите си, Тимур остава в историята и като меценат на литературата и изкуствата. Във всички градове, които опустошавал, певци, музиканти, писари и писатели били пощадявани и заселвани в сърцето на Тимуридската империя. Отделно, той изселвал занаятчиите от завзетите и сринати градове и ги преселвал в сърцето на своята империя, превръщайки Самарканд в едно от най-големите средища на знанието и културата в цял свят, където си давали среща представители на всички световни религии, и хора, носещи занаятчийските традиции на цяла Евразия.

Behzad_timur_egyptian

Снимка: By Assigned to Kamaleddin Behzad – Tehran Museum of Contemporary Art, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1367898

Историята на Тимур обаче не завършва със смъртта му или поне не съвсем. На 19 юни, 1941 г., екип съветски археолози и историци отварят гроба му и изваждат тялото, положено вътре. Аутопсията показва мъж с мощен гръден кош и широки рамене, висок около 173 см, с ясно изразени монголоидни черти и силно деформиран десен крак. Няма съмнение че това е гробът на Тамерлан. Според преданието, на гробницата било изписано „Проклинам онези, които отворят гроба ми да отприщят върху себе си завоевател, по-страховит и от мен“. Дали проклятието е истинско или не е съвсем сигурно, но три дни след отварянето на гроба, Германия започва операция „Барбароса“.

 
 
Коментарите са изключени

Какво е коронавирус и какво научи Китай от SARS епидемията

| от |

Между ноември 2002 и юли 2003 г. Китай се изправя на едно много дълго и мъчително предизвикателство. Възникналата епидемия позната още като SARS или тежък респираторен синдром е специфична битка, която бързо успява да се превърне в обществена заплаха. За периода на върлуване са регистрирани повече от 8090 случая и 774 смъртни случая в 17 страни. Днес китайските лекари използват натрупаните знания от 2001-2003 година, за да неутрализират новата епидемия, която бързо и смело започва да се превръща в сериозна медицинска напаст.

Епидемията Sars започва със симптоми, които напомнят за грип и може да включват  висока температура, болка в мускулите, умора, кашлица, сухо гърло и други популярни симптоми. Едва ли би изненадала с нещо по-различно от обичайния зимен грип, идентичното при всички случаи е температура над 38 градуса по Целзий. Колкото повече се засилват симптомите, толкова по-често пациентът започва да остава без дъх и да развива пневмония. Основният маршрут за предаване на тази епидемия е чрез контакт на лигавицата с въпросните патогени и формити – тела, които могат да носят заразата до друг приемник, без самите те да се излагат на риск.

Дори и в началото на 21-и век се оказва, че хигиената е ключът към предпазване от всички видове заболявания. Елементарните похвати са напълно достатъчни, за да се предотвратят бъдещи главоболия, но очевидно това е твърде високо изискване в Китай. Следващите превенции, имайки предвид, че заразата се носи по въздушно-капков път са насочени именно към изолацията на хора. Улиците се изпразват, всички са принудени да стоят в домовете си и за първи път летищата в страната са били снабдени с термални скенери за проверка на температурата на заминаващите.

gettyimages-1195586793-594x594

При висока такава става ясно, че пасажерът може да е заразен и не се позволява напускането. За жалост има периоди, в които симптомите още не се проявяват и точно по тази линия SARS успява да се промъкне зад границата на Китай. Традиционните антибиотици не помагат, тяхната основа насока е грип, а не зарази. В повечето случаи китайските лекари започват да използват добре познатите антипиретици – нестероидни противовъзпалителни средства (ибупрофенът е точно такъв), кислород и механично проветряване на стаята, за да се намали ефекта на заразата, а за редуцирането на възпалените дробове се използва сериозно количество стероиди.

Пациентите се настаняват в специално изолирани помещение, които не позволяват пренасянето на заразата от стая в стая. Нямат дори достъп с останалите пациенти и сестрите. Подобна методика помага значително в битката. В повечето случаи, докато тялото се бори с инфекцията, настъпва и синдромът на освобождаване на цитокини. Какво означава това?

Когато имунната система се бори с патогени, цитокините ѝ сигнализират да изпрати определено количество т-клетки и макрофаги – малко по-голяма клетка в покой, която може да се превърне в мобилно бяло кръвно телце, раздвижващо се именно по време на инфекция. И докато пътуват белите кръвни целта към вредителя, те продължават да изискват от тялото активиране на още такива. Обикновено имунната система си върши идеално работата, но в специфични случаи са необходими лекарства, които да я подтискат, за да не позволи отхвърлянето на чужди органи при трансплантация например. Синдромът възниква и при други тежки случаи, като Ебола и дребна шарка. Очевидно се проявява и в SARS.


View this post on Instagram

It’s fricken bats. I love Halloween. Video submission by @bzuriff thanks for this stunning video of #batsoup #coronavirus

A post shared by Bone Apple Tea (@alexa_likes_f00d) on

Според китайските учени, източникът на зараза е колония от подковоносови прилепи в провинцията Юнан. Според някои източници, преносителите на заразата са били забелязани и в провинция Гуангдонг. Именно там пристига и първият пациент – фермер от Фоснан. Въпреки оказаната лекарска помощ, човекът умира и никой няма много разумно обяснение за причинената смърт. Китайското правителство не съобщава за случая на Световната Здравна организация – изискване, което обикновено се санкционира солено. Макар и по-късно страната да се извинява за премълчаването, жертвите никак не са малко. Интересен е и начинът за откриването на въпросната болест.

В края на ноември 2002 г. се оказва, че Канадската Глобална Публична Здравна Информационна мрежа забелязва предупреждение от Световната Здравна организация, чийто екип за се занимава със следене на информационните канали. Кой би подозирал, че Световната Здравна организация използва всички възможни информационни канали за разглеждане на потенциални зарази. Въпросната мониторинг система официално започва да разпознава малко по-рано Арабски, Китайски, Английски, Френски, Руски и Испански. Те първи получават съобщението за потенциална епидемия. Световните медии започват да говорят за проявилата се зараза едва на 21 януари 2003 г. със значително забавяне. Преди тази дата SARS остава в пълна неизвестност за света.

Paradox_hermaph_060924_ltn

Снимка: By W. Djatmiko – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1235903

Едва през 2003 г. лекарите успяват да открият причината за появата на въпросния вирус. Отговорът на тази епидемия се крие в популярната китайска практика за консумацията на диви животни. В края на май 2003 г. се оказва, че взетите проби от не толкова традиционни животни, които се продават за храна по пазарите в Гуангдонг, са заразени именно със SARS. Основен преносител се оказва азиатската палмова цивета, която обикновено живее в Югоизточна Азия и Южен Китай. Животното се храни предимно с плодове, но като хищник понякога може да заложи на местни продукти и напада дребни бозайници и насекоми.

Освен малките си размери и сериозната си агресия, това същество дава на човечеството две неща: най-скъпото кафе в света – Копи Лувак и въпросния вирус.  Преди направените изследвания и появата на тази епидемия са избити около 10 000 представителя на породата и след това са пуснати за продажба. Проблемът е, че това не е единственото животно, което може да бъде преносител. Енотовидните кучета, далекоизточни язовци и дори домашни котки могат да носят SARS. През 2005 г. става ясно, че прилепите са преносители на най-различни щамове на SARS, сред които се крие и толкова добре познатия коронавирус.

Как точно този щам е попаднал при хората? Китай е известен със своята екзотична кухня и съвсем скоро стана ясно, че едно от попялрните ястия е супата от прилеп. Въпросното гурме не просто не радва окото, но и най-вероятно би докарало доста кошмари на консумиращия го. Забавна част от медийното пространство обяснява, че супата от прилеп в момента не е причина за отприщването на епидемията, но скептицизмът трябва да бъде по-висок от всякога.

 
 
Коментарите са изключени

Наполеон и създаването на маргарина

Маргаринът получава името си от едно откритие в лаборатория на химиците във Франция през 1813 г. Ученият Мишел Ежен Шерел открива нова мастна киселина, която решава да нарече „acide margarique“. Тя представлява лъскави кръгчета като перли и затова името им „margarique“ е подходящо, тъй като това е гръцката дума за „перла“.

Няколко десетилетия по-късно Наполеон III решава, че не само бедните хора в империята му, но и неговите въоръжени сили със сигурност могат да използват заместител на маслото – затова той предлага награда на всеки достатъчно умен, за да създаде подходящ, евтин заместител.

Napoleon III, målning av Franz Xaver Winterhalter från 1857

Наполеон III

Химик на име Иполит Меж-Мурие създава вещество, което нарича „oleomargarine“, впоследствие съкратено на „margarine“. Този маргарин се състои основно от говежда лой, сол, сода, стомашни сокове на прасе и малко сметана, като цялата смес се нагрява и се разбърква докато не стане подобно на масло.

Въпреки че печели наградата, маргаринът в този си вид никога не става популярен. Меж-Мурие продава патента си на холандска компания, наречена Jurgens през 1871 г., която ще стане по-късно Unilever – водещ производител на маргарин и до ден днешен. Тази компания усъвършенства продукта и го пласира на международния пазар, изграждайки фабрики в Германия, Норвегия, Австрия, Швеция, Дания, Норвегия и Англия. Холандските бизнесмени също осъзнават, че ако искат да продадат продукта си като заместител на маслото, би било добре той да изглежда максимално като масло. Освен подобрения в текстурата, те също оправят и цвета, защото маргаринът е естествено бял.

Megemouries

Иполит Меж-Мурие

Войната между маргарина и маслото започва. 

След като привлича на своя страна различни политици, млечната индустрия ги убеждава да приемат Закона за маргарина от 1886 г., който поставя данък от 4 цента (около 1 долар днес) за всеки продаден килограм маргарин. В рамките на две десетилетия този данък е повишен до 13 цента за килограм (около 2.61 долара днес). А в Канада маргаринът направо е обявен за незаконен от 1886 до 1948 г. Някъде по това време, най-вече в САЩ, където млечната промишленост има страхотно влияние, и боядисването на маргарина жълт става незаконно, за да се ударят допълнително продажбите му. В някои държави дори стана закон, че маргаринът трябва да бъде боядисан в розово.

По вестниците, като например в Chicago Tribune от 1911 г., са пуснати „реклами“, които показват как маргаринът се прави от арсен, консервни кутии и котки. Разпространяват се слухове и за ползването на други неприятни съставки, въпреки че по същество маргаринът и маслото не са били толкова различни в този момент като и двете съдържат около 80% животински мазнини и 20% вода.

Популярният основен вид мазнини, използвани в маргарина, обаче беше на път да се промени. Липсата на налична телешка мазнина заедно с нови техники в хидрогенирането на растителни суровини, направи използването на растителни масла във маргарин не само възможно за първи път, но и много по-икономически изгодно. Така между 1900 и 1920 г. той се прави със смес от животински мазнини и растителни масла.

Голямата депресия, последвана от нормирането на хранителните дажби по време на Втората световна война, довежда до по-нататъшно намаляване на животински мазнини и до средата на 40-те години оригиналният маргарин почти изчезна от рафтовете на бакалиите за сметка на нова версия с растително масло. Тези събития, особено през ВСВ, обаче и помагат за стимулиране на популярността на маргарина, тъй като причиняват остър недостиг на и без това по-скъпото масло. До 1950 г. също така данъкът върху маргарина до голяма степен отпада на много места.

Delrich E-Z Color Pak Margarine, 1948

Маргарин с ампула за оцветяване

Оцветяването обаче все още е проблем. От самото начало производителите на маргарин заобикаляха правилата като опаковаха продукта си в комплект с пакетче жълто багрило, за да може клиентите им да си го боядисат сами. Недостатъкът на това решение беше, че крайният резултати често е неравномерен и могат да се получи както по-светло или по-тъмно жълто от желаното, така и просто жълто на бели райета. В крайна сметка започват да го оцветяват сами.

През годините са положени много усилия за постепенното подобряване на маргарина като например въвеждането на по-здравословни мазнини и разпръскването на трансмазнините, които са били преобладаващи във веществото. Също така има подобрения във вкуса, за да бъде още по-подобен на масло. И така, докато съвременните версии имат вече доста малка прилика с оригиналния олеомаргарин, освен че обикновено съдържат приблизително същото количество мазнини и вода.

И ако се чудите какво стана с Иполит Меж-Мурие. Освен наградата, която спечели от император Наполеон III, той не спечели нищо друго от изобретението си. Бедният човек умря… в бедност през 1880 г.

 
 
Коментарите са изключени

Правителствената програма, която начерта пътя на Джордж Форман

Кога тренираш, когато си постоянно беден, пиян и гладен? И що за тренировки биха били това? Джордж Форман се бие, за да живее, но една правителствена програма, Job Corps, ще му помогне да живее, за да се бие.

В САЩ в света на бокса възникна сеизмична промяна, която го изтръгва от втора „тъмна ера“, особено за бойци в тежка категория, и поставя основата за възобновен национален и глобален интерес към спорта, както и бизнес за милиони долари.

Форман е нает да мести мебели заедно с брат си, печелейки малко повече от долар на час. С това пътят му започва – той все още не бе излязъл от родното си Пето отделение в Хюстън, но поне можеше да си позволи собствено място, а може би и собствена кола. Засега той все още живееше в дома на майка си и все още се отдаваше на нощния живот, пиеше, биеше се и крадеше. Когато една нощ обаче спи по време на смяната си в Уолдс, моментално е уволнен.

FifthWardnewsign

Загубата на работата му само задълбочи тъмният затворен кръг от кражби на пари за купуване на евтин алкохол, който да му дава смелост да краде отново. Една нощ пиян пада и заспива в леглото си. На следващия ден се събуди с нищо по себе си, освен бельото му и бележка с надпис „Аз съм алкохолик“.

Но Форман удря дъното в точното време. Той влиза в една статистика, точно когато тази статистика има най-голямо значение за законодателната власт. Джордж е част от 75-те процента чернокожи, латиноамерикански и мексикански тексасци, които живееха в градове като Хюстън, и същевременно попадна в частта от населението, която живее под прага на бедността.

Незавършил училище, Форман  беше част и от друго мнозинство: 70% от афроамериканците в Тексас не са завършили гимназия, а над 90% никога не биха посещавали колеж. Следвоенните времена са упадъчни и бедни като все повече хора живеят все по-близо един до друг с все по-малко ресурси и още по-малко надежда за бъдещето. Но тази демографска промяна съвпадна с идеологическа промяна, която имаше дълбоки корени в Тексас.

„Законодателите, изправени пред проблема в Тексас, винаги попадаха в капана на генерализациите“, отбелязва Джон Стайнбек в началото на 60-те години. „Тексас е състояние на ума, Тексас е мания. Преди всичко Тексас е нация във всеки смисъл на думата“. На президентските избори няколко години по-късно Линдън Джонсън печели в почти всеки окръг в тази държава в държавата, въпреки че нови лица като него обикновено не се справят добре по тези земи. На същите избори друг либерален демократ, Ралф Ярброу, успява да запази решаващо за партията му място в Сената срещу политическия новак Джордж Х. Буш.

И в двата случая тексаският национализъм изглежда играе значителна роля. Джонсън го яхва, за да постигне победа, която никой демократ не постигa след раждането на съвременния консерватизъм. Междувременно Ярборо определи своя опонент като „подлога“ на нефтената индустрия на Хюстън. Оставаше несигурно обаче какво ще означава този внезапен прогресивен замах за хората от горепосочените статистики – камо ли за тези като Форман, които нямат право да гласуват.

George Foreman 2016

През 1964 г. президентът Джонсън обявява своя собствена програма за борба с бедността. Въпреки че идеите на Джонсън можеше и да не се усетят в дома на Джордж, назначеният от него „цар на бедността“ Робърт Шрайвър поясни, че в основата на амбициозния му списък от програми ще бъде субсидирането на работно обучение.

Дори едно 16-годишно момче от улицата, когато чу Робърт, можеше да направи връзката между по-добра работа, по-добро заплащане, по-добро жилище и по-добър живот. Така Форман влиза в местния център по заетостта, за да се запише на това безплатно обучение. Казват му обаче, че програмата приема само възрастни, въпреки че той физически e доста по-голям от повечето от тях. Но служителите му казват за друга инициатива, която приема млади хора: Job Corps.

Job Corps цели да изведе младите хора от гетата в града или изолацията в селските райони и да им предостави основно образование и професионално обучение в един от многото градски центрове или селски лагери в цялата страна. След като завършат, тези нови кадри могат да се върнат по родните си места с нови умения и възможности за добре платена работа, както и чек от държавата.

Повече тексасци се възползваха от Job Corps, отколкото младежи от всеки друг щат, а само Калифорния харчи повече за програмата. „Вкъщи в Хюстън пиех и се биех“, казwа Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“.

Нуждата от Job Corps обаче се оспорва доста. Чернокожите активисти се притесняват, че мащабните правителствени програми ще поемат контрола върху и без това оскъдните ресурси. Латиноамериканското малцинство се притеснява, че ще се даде от непропорционален акцент върху гетата пред техните общности. Други, като г-жа С. О. Уейд, която пише и до Буш, и към Ярбороу, смятат, че „нито една от програмите на Джонсън за бедността… не включва помощ за белите хора в нужда“. Програмата е в бурни води.

Джордж Форман и неговият приятел Рой Харисън, кандидатстваха заедно в Job Corpsи след като са приети, но трябва да напуснат града.

George Foreman 2009

Подобни оплакванията заплашват да подкопаят Job Corps, затова неговият директор д-р Отис А. Сингълтейтър започва да събира демографски данни и въвежда тайна система от квоти. Оказва се, че в най-близкия център до Хюстън, в Сан Маркос, според него има твърде много чернокожи. Затова афроамериканските кандидати от района на Хюстън, включително Форман и Харисън, бяха стратегически разпределени в центрове, които изглеждаха по-расово балансирани или не им се обръща толкова внимание.

Форт Ваной, в югозападен Орегон, отговаря на двата критерия. Беше на 3 200 километра по-далеч, отколкото и двамата очакваха да пътуват. Форман си спомня как майка му плачеше, докато си тръгва, но не напълно от мъка.

Форт Ваной беше различен свят от родното място на Форман, но в него имаше нещо познато. Страниците на „Roads to Everywhere“ оживяха пред него. „Имаше реки!“ спомня си Форман. И по-важното беше, че имаше храна: „Всеки проблем, който някога съм имал, приключи. Имаше три хранения за един ден“. Лагерът обаче далеч не беше идеален, дори не беше завършен.

Форман, както почти всички останали във Форт Ваной, беше там, за да се обучава на дърводелство и зидарство, но скоро откри, че с момчетата просто ще дострояват лагера. Удобствата бяха малко – в лагера липсваха пространство за отдих и организирани занимания като в другите, по-големи, по-утвърдени обекти. Свободното време бе доста скучно.

„Вкъщи в Хюстън пих и се биех“, каза Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“. Изправен пред нова непозната среда и идентичност, Форман се връща към това, което знаеше най-добре. Но не беше същото като в дома му, където се бие за самозащита или за пари. „Това беше най-малко заплашителното място, на което някога съм бил“, казва той. Но все пак не липсваха причини за бой.

Форман се биеше навсякъде – от бунгалата до столовата, понякога използвайки поднос за храна като оръжие, ако е решил да разнообрази от юмруците. Дори неговият приятел от родния му град се дистанцира от него като изглеждаше, че скоро изглеждаше, че ще го отстранят. Въпреки порицанията от персонала на Job Corps или ругатните от страна на работниците в кухнята, с които той стратегически се сприятелява, поведението му продължава. Както казва: „Не се биех, за да живея; аз живеех, за да се бия“.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на списание Playboy

Хю e възпитаник на Чикагския университет. Той работи за списание Esquire и първоначално планира да кръсти своето списание Stag Party, но вече има мъжкото списание, което се казва Stag, и затова се обсъждат други имена като Top Hat, Sir, и Bachelor, докато най-накрая не се стига до Playboy.

Първият брой на Плейбой е създаден в кухнята на Хефнър, а на корицата му дори не е отбелязана датата на излизането му през декември 1953 г., тъй като не е сигурно дали дори ще има следващ брой. Хю със сигурност познаваше публиката, която се надяваше да привлече, тъй като на първата страница остави кратко неподписано съобщение, в което казва:

Искаме да стане ясно от самото начало, ние не сме „семейно списание“. Ако сте нечия сестра, съпруга или свекърва и ни купите по погрешка, моля, предайте ни на мъжа в живота си и се върнете при вашите списания.

Marilyn Monroe postcard

Първата разгъвка в списанието беше на Мерилин Монро. Снимката не е направена изключително за Плейбой, а за някакъв календар. Въпреки това изображението на Мерилин гола на фона на червено кадифе гарантира, че дебютният брой се разпродава бързо. През 2002 г. едно копие от него в перфектно състояние достига цена от 5000 долара.

Тъй като явно ще има втори, вече започват да се разглеждат въпроси като дизайн и авторски неща. Дизайнерът с доста сполучливо име, Арт Пол, рисува стилизиран заек със папионка – емблематичното лого на компанията. Хефнър обясни пред италианския репортер Ориана Фалачи избора си именно заек да представя неговата компания:

Заекът, зайчето в Америка има сексуално значение и аз го избрах, защото е свежо животно, срамежливо, жизнено, скачащо – секси. Първо те подушва, после бяга, после се връща и ти се струва, че искаш да го галиш, да си играеш с него. Момичето прилича на зайче. Радостно, шеговито. Помислете за момичето, което направихме известно: Плеймейтката на месеца. Тя никога не е изискана или момиче, което не можеш да имаш. Тя е младо, здраво, обикновено момиче… Ние не се интересуваме от мистериозната, трудна жена, която носи елегантно бельо, с дантела и е тъжна и някак психологически мръсна. Момичето от Плейбой няма дантела, няма бельо, тя е гола, добре измита със сапун и вода и е щастлива.

Един от по-трайните митове за Хеф и плеймейтките се отнася до броевете от 1955 до 1979 г. Тогава около буквата „P“ в Playboy има звезди, разположени или в нея, или около нея. Митът гласи, че тези звезди са били или оценката на Хеф за привлекателността на момичето на броя, или умението й в леглото, или колко пъти той е ​​спал с нея. В действителност обаче тези звезди посочват рекламни региони…

През годините някои от най-добрите писатели в света са публикувани на страниците на Плейбой като тази традиция започва много рано. Класическият „Fahrenheit 451″ на Рей Бредбъри е издаден в списанието  в продължение на три месеца през 1954 г. Но нещата наистина се развиват в средата на 60-те, когато Роби Макаули беше редактор по художествената литература. В периода от 1966 до 1976 г. страниците в Плейбой са публикувани автори като Шел Силвърстийн (да, знатният детски поет започва от Плейбой), Джон Ъпдайк, Сол Белоу, Ан Секстън, Кърт Вонегът, Дорис Лесинг, Майкъл Кричтън, Джийн Шепард и много други.

Друга основна характеристика на списанието през по-голямата част от неговото съществуване е интервюто на броя – задълбочена дискусия с участието на различни забележителни личности. Някои открояващи се интервюта са Мартин Лутър Кинг-младши, Джими Картър и Джон Ленън и Йоко Оно. Когато Джон Ленън беше убит на 8 декември 1980 г., броя на Playboy с интервюто на Дейвид Шеф с Джон и Йоко, е по реповете. Цялото интервю е публикувано малко след това в книжен формат.

Плейбой достигна пика на своята популярност през 70-те години и влиза в конкуренция с други списания като Penthouse и Oui, в жанр, който само създава. Оттогава списанието се опитва да бъде актуална като представя модерни артисти и се съсредоточава върху въпроси, които засягат тяхната целева възрастова група от 18-35-годишни, но никога не успява да постигне предишното си ниво в бранша.

Въпреки това бизнесът му не върви толкова лошо, тъй като Плейбой отдавна не е просто списание. То е гигантски бранд, който обхващаща всякакви продукти – от дрехи до одеколон.

Плейбой е история за американската мечта и доказателство, че с малко капитал, акъл и упорит труд можете да се изгради империя. Америка, какво място само!

 
 
Коментарите са изключени