shareit

Великите авантюристи: Тимур – последният господар на Азия

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Централна Азия в началото на XIV век е едно особено и приказно място. Древните пътища, свързващи Китай с Европа опасват тази необятна земя, изпълнена със степи, пустини и тревни морета. Народите, които живеели в нея били номади, обикалящи безконечните равнини, отглеждайки своите стада. Руини на древни градове се изправяли редом с процъфтяващи търговски центрове – някои стари колкото руните, други нови, издигнати около постоянно разрастващите се тържища. Цялата тази огромна територия до скоро е била сърцето на най-голямата империя в дотогавашната история – Монголската. В края на XIII и началото на XIV век, империята, създадена от Чингиз хан се разпада на четири части – Юен (Китай, Източен Сибир, Монголия и Тибет), Чагатайското ханство (Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Афганистан и части от Иран), владенията на Илханите (Ирак, Иран, Сирия и части от Турция и Азербайджан) и Златната орда (части от Русия, Украйна ). Всяка една от тези държави е поставена под контрола на някой от клоновете на имперския род – Чингизидите. За върховен владетел е определен господарят на Юен и формално, монголската империя продължава да се схваща като едно цяло. Въпреки това, десетилетие след десетилетие, частите на империята  се отдалечават политически една от друга, а и вътрешно започват да се разделят на по-малки владения. Към средата на века от старото единство не е останало почти нищо.

Timur_reconstruction03

Снимкa: By user:shakko – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9494028

В тази размирна епоха на авантюристи, търговци и откриватели, в град Кеш (дн. Шахрисабз) се ражда момче, кръстено на един от петте свещени елемента в източната традиция – желязото. Името му е Тимур, но било произнасяно и като Таймур и Демир в зависимост от това кой местен етнос попиташ. Точната година на раждане на Тимур не е известна. Според официалните хроники, написани след смъртта му, той бил роден на 8 април, 1336 г., но историците изказват съмнения че рождената му дата би могла да е и няколко години по-рано. Баща му Тарагай бил заможен аристократ в Чагатайското ханство и макар да не заемал най-висшите ешелони на властта, запазени за преките роднини на Чингизидите, той бил уважаван и ценен от силните на деня.

Първите години от живота му не са документирани, но вероятно израства в обкръжение от войни и участва в набези срещу съседни владения и държави. Баща му умира през 1360 г. и Тимур поема в свои ръце неговото богатство и владения. За да ги разшири продължава с пълна сила набезите си. През 1363 г., по време на експедиция (историците спорят дали е бил наемник на султана на Систан или е нападнал съседно племе овцевъди), Тимур бил ранен от две стрели. Едната откъснала два пръста от ръката му, а другата го ранила в крака. Тази рана никога не се излекувала напълно и той останал куц до края на живота си. От там идва и прозвището с което е най-популярен в историята – Тамерлан (т.е. Тимур Куцият)

Между 1360 и 1370 г., Тимур успява ловко да маневрира в сложната политическа обстановка насред разпадащото се ханство на Чагатаите. Използвайки близките си връзки с няколко първенци, той постепенно се домогва до позицията на пръв човек в държавата, поставяйки действащите владетели в ролята на марионетки. Използвайки щедри дарове за съюзниците и подчинените си и безмилостна жестокост към опонентите си, той успява с поредица от походи и преговори да премахне своите основни опоненти.

Teymur

Снимка: By Sharuf ad-din Ali Yesdy – http://www.barabass.ru/eng/59.php, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7017124

През 1370 г. успява да се ожени за съпругата на един от ликвидираните от него първенци. Тъй като тя е от кръвта на Чингизидите, Тимур получава шанс да претендира върховенство в цялото ханство. Без да взема за себе си титлата „хан“ (която се полагала само на преки потомци на Чингиз), Тимур бил провъзгласен за „амир“ (главнокомандващ, предводител – араб.) и в ролята на покровител на Чагатайската държава и пръв неин защитник, той си поставил за цел да възстанови единството на Монголската империя и да се превърне в най-могъщият мъж на своето време.

През следващите тридесет и пет години, Тимур се отправил на безброй експедиции в преследване на своите цели. Първите му походи са насочени в посока Трансоксиана и Балкх, които успява да подчини до 1380 г. През този период се формира и страховитата му армия, съставена от авантюристи и опортюнисти от всички краища на Азия. Войните в нея били предани, свирепи и трупали огромен боен опит година след година. Щедрите подаръци и изобилната плячка, осигурявана от Тимур държала армията заедно, а желязната му воля, отговаряща точно на името му, не оставяла място за неподчинение и прекрачване на заповедите му.

Timur_during_attack_on_Balkh_1370

Снимка: By Mirkhvand’s Rawzat al-Safa – British Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904679

През 1381 г., Тимур излязъл отвъд старите чагатайски предели и нахлул в Персия, която по това време била разпокъсана между осем големи и няколко по-малки местни династии. Първата жертва на неговата експанзия става провинция Хорасан (Куазрим), управлявана от династията на Сарбадарите. Две години по-късно, войските му обсадили Херат и след като града отказал да се предаде, бил сринат със земята, а цялото му население било избито или продадено в робство като урок за всеки, който в бъдеще би застанал на пътя му. Година по-късно е превзет и град Кандахар, с което Картидската държава е унищожена, а земите й са анексирани от разрастващата се Тимуридска империя. През 1384 г., Тимур поема на запад към планините Загрос и по пътя си превзема малкият тогава град Техеран, който се предава без бой и е пощаден. Докато армията му плячкосва днешен северен Иран и завзема главният гард Султание, в провинция Хорасан се вдига бунт.

Тимур се завръща там светкавично през 1385 г., смазва центъра на съпротивата – град Исфизар. Самият град е изпепелен, но стените му са издигнати наново с една добавка – Тимур заповядва оцелелите жители да бъдат зазидани в тях живи. Година по-късно, през 1386 г., армиите на Тимур унищожават държавата Систан и изпепеляват столицата й, след което Тамерлан се завръща в своята столица Самарканд за да планира поход към Кавказ. Причината за това е, че доскорошният му съюзник Токтамъш е взел трона на Златната Орда (при това с помощта на Тимур – б.а.), но сега отправя претенции за господство в Централна Азия.

Тимур се отправя към днешен Азербайджан за да възстанови контрола над град Табриз, който е плячкосан от Токтамъш, а по пътя си поставя твърдо под свой контрол провинциите Ширван и Мазандаран. Година по-късно, през 1387-ма, Тимуридите завземат Исфахан. Първоначално градът се предава без бой, но няколко месеца по-късно, жителите му избиват бирниците, изпратени от Тимур, както и военният им ескорт. За назидание, градът е сринат до основи, а населението му е подложено на поголовно клане. Според данни на очевидци, войските на Тимур издигнали 28 пирамиди, всяка направена от главите на 1500 души.

Timur_orders_campaign_against_Georgia

Снимка: By Zafarnama of Sharaf Al-Din ‘Ali Yazdi – Imperial Library of Emperor Akbar, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904818

През следващите пет години, Тимур довършва завоеванието на Персия, присъединявайки към земите си и Ирак, Ирански Кюрдистан и Шираз. През 1391 г., войските му пресрещнали навлизаща през Кавказ армия от Златната орда и нанесли разгромно поражение северен Азербайджан. Година по-късно Тимур опустошил Грузия, която до тогава действала като съюзник на Златната орда. През 1395 г. Тимур решил да пренесе военните действия в земите на Токтамъш. Нахлул през Кавказ с огромна армия, разбил Ордата при река Терек, след което опустошил цялата й територия и унищожил всичките и основни градове. Войските му достигнали чак до руските княжества на север, но с оглед на оскъдната плячка в тях и напредващата зима, Тимур предпочел да замине обратно на юг.

След половин десетилетие плячкосване на западните покрайнини на своята империя, Тимур обръща взора си на изток. Там, богатият Делхийски султанат е разяждан от гражданска война. Предвкусвайки огромна плячка, Тамерлан събора войските си и нахлува в северна Индия, сразявайки крепост след крепост. На 17 декември, 1398 г., войските му се срещат с разединените армии на Делхийския султанат недалеч от самата столица и ги помитат. Първоначално, делхийските войски пращат в атака покрити с желязна броня бойни слонове, които всяват паника в армията на Тамерлан. Той действа бързо – част от камилите в обоза са натоварени с дърво и слама и запален, след което с помощта на железни остени са пратени срещу слоновете.

Големите животни изпадат в паника от предсмъртните крясъци на горящите камили, обръщат се в бягство и прегазват делхийските редици. В суматохата, вихрената степна конница се впуска в разбитите вражески формации и ги посича. Смята се че над 100 000 души са избити в това сражение, и мака р цифрата несъмнено да е преувеличена, това остава една от най-кървавите битки в цялата история до XIX век. След успеха, Тимур превзема Делхи но е посрещнат от бунтове на многобройното население. Тамерлан действа с прочутата си жестокост, по-голямата част от населението е изклано, а главите им са струпани на гигантски пирамиди.

Timur's_army_attacks_Nerges,_Georgia

 

Снимка: By Kamāl ud-Dīn Behzād – Sanat magazine, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18745850

След тази победа, претоварени с плячка и роби от Индия, Тимуридите се завръщат на запад. През 1400 г., армиите на Тимур помитат Армения и Грузия, отвличайки поне 60 000 души в робство. Година по-късно, воювайки с египетските Мамелюци, Тимур превзема Алепо и Дамаск, опустошава ги и избива или поробва значителна част от населението им. Същата съдба сполетява и Багдад, съюзил се с мамелюците. Година по-късно, с помощта на византийската дипломация и молбите на Анадолксите тюркменти, Тимур нахлува в пределите на Османската империя.

Войските на Баязид I се изправят срещу него на 20 юли, 1402 г. край Анкара. По-голямата част от анадолските васали на Баязид дезертират, а самият султан е заловен и затворен в златен кафез, който Тимур разнасял на всякъде със себе си. През следващите пет месеца монголо-тюркската армия опустошава западна Анатолия, а през декември превзема и разорява Смирна (дн. Измир) – до тогава владение на рицарите-хоспиталиери. В чест на победата си над християните, Тимур се окичва с прякора „гази“.

След този низ от постоянни успехи, Тимур се завръща в столицата си Самарканд, като пътьом разбива силите на Кара Коюнлу (тюркменска племенна конфедерация в дн. Северен Иран), след което се прибира в столицата си и в продължение на девет месеца организира постоянни пиршества в чест на спечелените победи. Именно по това време се ражда и идеята му за поход срещу династията Мин в Китай. Причината за това е, че Мин са детронирали последните монголски владетели от Юен и водят агресивна политика спрямо всички монголски племена по границите си. Тимур планира това да е поход, който окончателно да възстанови Монголката империя, разбира се под неговия върховен надзор. Походът започва през зимата на 1404-та година, но Тимур се разболява в района на р. Сърдъря и умира на 15 февруари, 1405 г., преди да успее да достигне земите на Мин.

Погребан е в гробницата Гур-е Амир в Самарканд, която самият той издига за своя внук и предполагаем наследник Мухамад Султан, който умира през 1403 г. Тимур искал да бъде погребан в скромна гробница в родния си град Кеш, но тъй като заради снеговете проходите към Кеш били затворени, тялото му било положено в Самарканд. В последствие, в същата гробница са погребани повечето от представителите на Тимуридската династия.

Редом с безконечните походи и кървавата саморазправа с опонентите си, Тимур остава в историята и като меценат на литературата и изкуствата. Във всички градове, които опустошавал, певци, музиканти, писари и писатели били пощадявани и заселвани в сърцето на Тимуридската империя. Отделно, той изселвал занаятчиите от завзетите и сринати градове и ги преселвал в сърцето на своята империя, превръщайки Самарканд в едно от най-големите средища на знанието и културата в цял свят, където си давали среща представители на всички световни религии, и хора, носещи занаятчийските традиции на цяла Евразия.

Behzad_timur_egyptian

Снимка: By Assigned to Kamaleddin Behzad – Tehran Museum of Contemporary Art, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1367898

Историята на Тимур обаче не завършва със смъртта му или поне не съвсем. На 19 юни, 1941 г., екип съветски археолози и историци отварят гроба му и изваждат тялото, положено вътре. Аутопсията показва мъж с мощен гръден кош и широки рамене, висок около 173 см, с ясно изразени монголоидни черти и силно деформиран десен крак. Няма съмнение че това е гробът на Тамерлан. Според преданието, на гробницата било изписано „Проклинам онези, които отворят гроба ми да отприщят върху себе си завоевател, по-страховит и от мен“. Дали проклятието е истинско или не е съвсем сигурно, но три дни след отварянето на гроба, Германия започва операция „Барбароса“.

 
 
Коментарите са изключени