shareit

Великите Авантюристи – Холандският Османец Ян

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Годината е 1575-та. Провинция Холандия е прегазена от страховитата испанска армия, командвана от Луис Рекенсес и Зунига. Така наречената „Армия на Фландрия“, съставена от най-коравите и опитни наемници в Западна Европа се бори с местните бунтовници – гьозите (букв. „просяци“), които искат да отделят Нидерландия от властта на испанския крал Фелипе II.  Градчето Лайден, защитено от блатистата местност и пълноводната Рейн успява да спре настъплението на испанските войски. По същото време, в Хаарлем, град, завзет от испанците две години по-рано, се ражда едно момче, чиято съдба е да се бори с иберийците до последния си дъх. Името му е Ян.

За детството на Ян не се знае почти нищо, освен че баща му също се казвал Ян (от там и фамилията Янсзоон) и че бил от Хаарлем. В края на XVI век, Хаарлем бил един от процъфтяващите градове на Ниските земи. Градът бил център на мощна текстилна индустрия и на пивоварския занаят. Над 50 пивоварни съществували в града (броят им се удвоил през следващите 50 години – б.а). След изтеглянето на испанците през 1577г., всички имоти на католическата църква били експроприирани от общината, а богатствата от тях били впрегнати в облагородяването на града, постоянно тормозен от липсата на питейна вода.

Een_aantal_Oostindiëvaarders_voor_de_kust_Rijksmuseum_SK-A-3108

Снимка: By Hendrick Cornelisz Vroom – http://www.rijksmuseum.nl/collectie/SK-A-3108, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34312890

Както повечето холандци от онази епоха, и Ян Янсзоон бил привлечен от морето. Първоначално се занимавал с търговия и през 1595 г. се оженил за жена, наричана според някои Сутген Каве, от която имал две деца – Едуард и Лизбет (вероятно наречена така в чест на английската кралица Елизабет, която по това време била най-верният съюзник на холандците – б.а.). За да изкара нужните средства, той се захванал с най-доходоносният занаят в Нидерландия по това време – пиратството. По същото време, Ян срещнал изкусителната мавърка Маргарита от Картахена, за която се оженил, изоставил семейството си в Холандия и се отдал на морето и новата си изгора. От нея му се родили четирима синове – Аврам, Антони, Филип и Корнелис.

Между 1600 и 1606 г., Ян плавал като капер – пират с официално разрешение на холандските власти. Той атакувал испански кораби в Ла Манша и също така далеч на юг – чак до Гибралтар. През 1606г., холандците и Испания сключили примирие и Ян трябвало да преустанови атаките си срещу хабсбургските кораби. Това съвсем не му се понравило, той отхвърлил ограниченията, наложени му от официалните патенти и се превърнал в пълнокръвен пират. Тъй като Нидерландия вече отказвала да го приюти, той заминал за Средиземноморието, където продължил да атакува всякакви кораби. Когато нападал испански, веел холандски флаг. За всички други съдове, на кораба му имало османски флаг, който да го отличи като берберски пират.

През 1618 г., Ян бил заловен от истинските берберски пирати и бил принуден да приеме исляма. Взел си ново име – Мурад и продължил да се занимава с пиратство, присъединявайки се към берберските екипажи. В тази нова обстановка, по крилото си го взел негов съотечественик – Иван Дирки де Веенбур, който също бил приел исляма и носел името Сюлейман и почетната титла „рейс“. Сюлейман рейс бързо прозрял качествата на своето ново протеже и започнал да му дава все по-отговорни постове в своите малки флоти, с които безчинствал в Западното Средиземноморие.

През 1619 г., Сюлейман рейс загинал поразен от вражеско гюле. Всичките му съдове и имущество били наследени от Янсзоон. По същото време, алжирците подписали примирие с редица западноевропейски държави и пиратите трябвало да ограничат своята дейност. Ян за пореден път заявил че няма как да търпи подобни пречки пред плановете му за забогатяване и заедно със свои другари и техните екипажи, поел на запад, преминал Гибралтар и пристигнал в Мароко. Там, пиратите се насочили към град Сале, основан от преселници маври, избягали от Испания десет години по-рано заради едиктите срещу тях, издадени от Фелипе III.

Abraham_Storck_-_A_river_landscape_with_fishermen_in_rowing_boats_(1679)

Снимка: By Abraham Storck – Sotheby’s London, 06 Dec. 2012 , lot 154, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29083748

Новодошлите изселници изтласкали местното мароканско население. Местните пресекли река Уед Бурегрег и се заселили в древното селище Рабат (днешната мароканска столица). Старото поселение Сале останало в ръцете на маврите, които от своя страна попаднали под върховенството на новопристигналите пирати. Сале бил обявен за република, а Ян Янсзоон, наричан вече Мурат рейс Младия (Мурат рейс Стария е османски адмирал от албански произход, прочул се сред берберските пирати през втората половина на XVIвек – б.а.) се провъзгласил за неин президент и върховен адмирал. Той управлявал града заедно със съвет от 14 пиратски капитани, които избирали президента и заедно с него контролирали законите на града.

Още същата година пиратите се справили с първото си голямо изпитание – град Сале бил обсаден от силите на мароканския султан Зайдан ан Наср бин Ахмед. Пиратите успели да отблъснат султанските войски и Зайдан бил принуден да признае тяхната самостоятелност. За да запази честта си, султанът издал официален декрет, с който провъзгласявал Янсзоон за свой губернатор в Сале. Разбира се, за пиратите и Мурат рейс Младият, този едикт нямал особена стойност. Мурат набързо се заел да преустрои града и го превърнал в проспериращ търговски център.

Били построени допълнителни докове и складове, които приютявали кораби и стоки от цял свят. Пиратите държали пристанищните такси ниски и позволили абсолютно неограничена търговия със всичко. Това превърнало града в търсена дестинация както от легалните, така и нелегалните търговци, както и всякакви пирати и контрабандисти. Успоредно с административната си работа, Ян продължил да граби на длъж и шир.

През 1622 г., по време на набег в Ламанша, корабът на Янсзоон бил пометен от буря. Той се подслонил в градчето Веере. За да избегне местните власти, развял марокански флаг и се представил за адмирал на Мароко (доста свободно тълуване на титлата, дадена му от султан Зайдан – б.а.) Янсзоон бил на ясно че между Холандия и Мароко имало няколко действащи договора и за това не се притеснил да се задържи в града.

1600s.sale.morocco

Снимка: By Unknown – Self-scanned, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5522876

След като бил разпознат, холандските власти довели семейството му от Хаарлем в опит да го придумат да се откаже от пиратството и да се завърне у дома. Мурат Младия отклонил тези молби. Вероятно е разменил няколко срещи с първата си съпруга и децата, но категорично отказал да изостави новия си живот. Нещо повече, на тръгване, корабът му бил пълен с млади холандци от местните бедни квартали, които решили да си опитат късмета под знамената на своя успял сънародник.

През 1627 г., Ям застанал начело на дръзка експедиция. Един пленен исландец му разказал за родния си остров и Мурат Младия решил да си пробва късмета с Ледената земя. Корабът му, воден напред с помощта на пленения исландец, достигнал големия северен остров. Пиратите атакували рибарското село Гриндавик и пленили десетина местни жители. Освен тях, успели да ограбят и един датски търговски кораб, който плавал наблизо. Скоро към рейда се присъединили още два пиратски кораба.

В рамките на около седмица, корсарите атакували южните брегове на Исландия и отвели в плен над 110 души, от които едва неколцина успели да се завърнат обратно. Преди да се завърнат у дома в Сале, пиратите завзели остров Лунди край Бристол (Англия) и го превърнали в своя база за следващите пет години, от където извършили поредица от пиратски грабежи. Най-прочутият от тях се състоял през лятото на 1631 г., когато пиратите разграбили селището Балтимор в Ирландия и отвели над 100 жени и девойки в робство, продавайки ги на пазарите в Северна Африка.

Същата година, Мурат Младия действал като посланик на мароканския султан Абу Маруан Абд ал Малик ибн Зайдан в двора на френския крал Луи XIII. Възползвайки се от свободното владеене на няколко европейски езика, Янсзоон издействал изгоден за Мароко договор в поредица от напрегнати преговори с французите.

През 30-те години на XVII век, Мурат Младия съсредоточил грабителските си походи в Средиземно море, атакувайки отново старите си „приятели“ испанците и техните владения в Балеарите, Сардиния и Сицилия, както и съюзниците им от Генуа. Освен това, Янсзоон командвал няколко кораба по време на експедиция срещу венецианците, с които се сражавал в Йонийско море и край Кипър.  След няколко години рейдове, Мурат и екипажът му били заловени от рицарите-хоспиталиери и затворени в най-мрачните подземия на Ла Валета.

El_Badi_Palace_by_Adriaen_Matham_1640

Стените на Маракеш

Снимка: By Adriaen Matham – This image comes from Gallica Digital Library and is available under the digital ID btv1b530573367, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11684153

Там Янсзоон бил измъчван и изтезаван в продължение на пет години. По време на организиран от бея на Тунис – Хамуда рейд, Мурад Младия (който вече не бил никак млад – ок. 65 годишен) успял да избяга от затвора. Пристигнал в Тунис, а след това се отправил към Мароко, където му било поверено управлението на крепостта Уалидия край Сус. Именно там в края на 1640 г. го намерила Лисбет – неговата дъщеря от първия му бряг. Тя го посетила и описала визитата при своя баща – изморен и изтерзан от заточението си в хоспиталиерската килия мъж, който вече нямал вкус за набези и приключения. Именно нейното посещение е и последното сигурно свидетелство за живота му. Смята се че е умрял някъде през 40-те години на XVII век.

Голяма част от значителното му богатство била наследена от сина му Антони, роден през 1607 г. Антони Янсзоон ван Сале заминал за новия свят и се заселил в колонията Нови Амстердам (дн. Ню Йорк) Той станал един от най-едрите земевладелци в процъфтяващия град, а богатството му му дало възможност да вземе участие в редица доходоносни търговски и бизнес начинания. С исполинския си ръст и голямата си физическа сила, Антони останал в спомените на своите съвременници.

Заради мургавата му кожа, наследена от майка му, местните заселници го нарекли Маварът (а също и Берберът и Турчинът) Макар да бил отгледан като мюсюлманин, Антони приел християнството и отгледал семейството си в традиционните за холандските заселници ценности. Въпреки това, на аукцион през XIX век бил продаден екземпляр на Корана, за който се смятало че бил притежание на Антъни. Голямото му богатство не се разпиляло. Родът му останал влиятелен и при идването на англичаните, а в последствие прераснал в една от най-прочутите династии в САЩ – семейство Вандербилт.

 
 
Коментарите са изключени

Как SnotBot събира жизнена информация за китовете

| от |

Изследването на китове не е особено лесно занимание. Животните отдавна са свикнали да бягат доста далече, когато видят лодки с изследователи, натоварени с цял арсенал епроветки, инжекции и друга лабораторна стъклария. Никой не обича да посещава доктора, но китовете в това отношение са готови да бягат много бързо.

Щом забележат приближаващите лодки, повечето от тях са готови да потеглят към по-сериозните морски дълбини. Изследователите пък имат нужда от необходимите данни. На база тях могат да разглеждат от какво страдат тези морски обитатели, и как се развива тяхната популация. След като животните обаче са значително по-срамежливи, модерната технология идва с много добър отговор. Вместо да преследват животните с лодки, учените са изобретили дрон. Технологията е значително по-тиха от традиционната лодка и носи името The Parley Snotbot. Въпросното устройство лети с видео камера над вълните и разполага с епроветки за събиране на течности и секрети от дихателната дупка на животното. Когато китът изплува, обикновено изпразва дробовете си и ги пълни отново за отрицателно време.

Имайки предвид, че по размер са с обема на средно голяма кола, налягането е впечатляващо. Въпросният дрон се спуска в ниското, когато се очаква от кита да издиша, събира всички необходимите данни и след това отлита. Дори и тук има определена технология и правилник за събирането на проби. Идеята е, че устройството се спуска от 12 метра височина до 4 метра над морското равнище. След като китът издиша, дронът минава през облака и след това се отдалечава на безопасно разстояние. Причината за тази операция е свързана с факта, че филтрите за улавяне са поставени върху горната част. Събраната информация позволява изследване на флората и фауната в организма на животното, сексуалната активност и нивото на стрес.

Това автоматично премахва и нуждата от обстрелване със стрели, от които по-късно да се набави необходимата проба. Освен това камерата заснема движенията на морският обитател и може да направи анализ на евентуални наранявания и прочие. Междувременно екипът използва тази техника много далеч и не причинява никакъв стрес на обитателите. Цената на тази техника също е особено добра – 4500 долара. Имайки предвид цената на по-модерните изследователски лодки, това спестява не само пари, но и дава достатъчно информация.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който успя да измери обиколката на Земята преди 2000 години

| от |

Днес ще ви разкажем за Ератостен от Кирине – човекът, който успя да измери обиколката на Земята (сравнително точно) преди повече от 2000 години.

Роден около 276 г. пр. н. е. в Кирине, Либия, Ератостен бързо се превръща в един от най-известните математици на своето време. Той е най-популярен с това, че успява да направи първото измерване на обиколката на Земята, за което знаем, което също така се оказва и забележително точно. (И да, на този етап хората вече знаеха от известно време, че Земята не е плоска.)

Ератостен успял да постигне това до голяма степен защото се образова в Атина. Там започва и популярността му като той се раздава в много различни области, включително поезия, астрономия и естествени науки. За заниманията му се говори толкова много, че Птолемей III от Египет решил да го покани в Александрия, за да учи сина му.

По-късно ще стане главен библиотекар на Александрийската библиотека, за което сигурно е много развълнуван, защото Александрийската библиотека по онова време е била световен център на знание, привличайки учени от целия познат свят. Ератостен дори се среща с хора като Архимед, докато работи там.

Вероятно именно там той прочита за любопитно събитие, което се случва в Сиене (сега Асуан, Египет) по време на лятното слънцестоене. Сиене е на юг от Александрия и по обяд слънцето грее директно над главата на човек и от него не пада сянка. Обаче Ератостен вижда, че в същия ден, в същия момент в Александрия колоните на сградите хвърлят сянка. Като добър математик, той решава да използва тази информация, за да направи няколко изчисления и да разбере обиколката на Земята.

Assouan

Асуан, 1857 г.

За да постигне това, Ератостен измерва сянката на обелиск на 21 юни по обед. Той открива, че слънцето е на около 7 градуса и 14 минути от идеалната си позиция директно над главата му и преценява, че тъй като Земята е извита, толкова по-голяма е кривата, толкова по-дълги ще бъдат сенките.

Въз основа на своите наблюдения той предполага, че Сиене трябва да лежи 7° 14′ по кривата от Александрия. Освен това той знаеше, че един кръг е 360 °, което означава, че резултатът от сметката му – 7° 14′ – е приблизително една петдесета от кръга. Следователно Ератостен смятал, че ако умножи разстоянието между Сиене и Александрия по 50, ще получи обиколката на Земята.

Остава му само да измери колко далеч е Сиене от Александрия. Той измерва това разстояние в стадии, за което днес няма точно преобразуване и затова не е напълно ясно коя версия на стадиа е използвал Ератостен, но въпреки това, известно ни е, че неговата сметка е забележително точна.

Има две теории за това как Ератостен изчислява разстоянието: първата е, че е наел човек да отиде от единия град до другия и да преброи колко стъпки прави. Втората е, че е чул, че една камила може да измине 100 стадии на ден, а с камила са били необходими около 50 дни, за да се стигне до Сиене. Каквато и да е истината, той преценява, че разстоянието между Сиене и Александрия е 5000 стадии. Ако това е така, използвайки неговата формула, земята има обиколка от 250 000 стадии.

Поради колебливите аспекти на измерването, което представлява стадията, историците смятат, че резултатът на Ератостен е бил с отклонение между 0,5% и 17%. Дори и грешката да е най-големият процент, той е поразително точен предвид силно нетехнологичния начин, с който подхожда. Но много учени смятат, че е вероятно той да е използвал египетската стадия (157,5 м), защото по това време е бил в Египет. Това би направило преценката му грешна само с около 1%.

Ancientlibraryalex

Александрийската библиотека

Имало е и предишни опити за откриване на обиколката на Земята (които не се считат за „първите споменати“, тъй като техните записи не оцеляват, но имаме препратки към тях), които стигат до цифрата 400 000 стадии, 150 000 повече от Ератостен, което очевидно е яростна грешка.

Въпреки че намирането на приблизителната обиколка на Земята вероятно е най-големият принос на Ератостен към науката, в никакъв случай не е единственият. За Ератостен също така се твърди, че създава начин за картографиране на познатия свят чрез начертаване на линии север-юг и изток-запад, което е на практика една ранна версия на географските ширини и дължини.

Освен това, Ератостен оцени разстоянието до слънцето и луната и измерва наклона на оста на Земята отново с удивителна точност. Също написва поемата „Хермес“, правилно очерта маршрута на Нил и открива защо Нил понякога прелива – въпрос, което тормози учените от векове. Той работи и по календар, който включва високосни години, а също така успява да пресметне и коригира датите на различни исторически събития като, например, обсадата на Троя.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени