shareit

Великите авантюристи – Хайредин Барбароса – Господарят на Средиземно море

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Някъде през 1478 г., на остров Лесбос се ражда момче на име Хизир. То не е особено специално и е трети поред син на дребен местен спахия на име Якуб и съпругата му Катерина – местна гъркиня, бивша съпруга на православен свещеник от острова. Якуб ага, наскоро приел исляма, пристига на Лесбос през 1462 г., като водач на албански боен отряд в състава на османската армия, която завзема острова от генуезците.

В замяна на вярната му служба, Мехмед II го награждава с Тимар и Якуб се заема да разработи семейното богатство. Освен доходите от тимара си, албанският ветеран се заема да произвежда и продава глинени съдове. Семейното бизнес начинание потръгва и скоро всичко синове на Якуб се ангажират в занаята – от най-малкият Илиас, през средните Оруч и нашият герой Хизир и най-големият Ишак. С натрупаното имане Якуб купува кораби и започва да изнася продукцията си из Егейско море. От тук започва и любовта на неговите наследници към морето.

Към края на XV век, Оруч и Илиас заминават с един от бащините им кораби за Либия, където търгуват в Триполи. Оруч ръководи сделките, а брат му чиракува – по големият е изпечен търговец и владее няколко езика – Арабски, Гръцки, Италиански, Испански и Френски. На върщане, корабът им е нападнат от родоските Хоспиталиери. При абордажа Илиас е убит, а Оруч е тежко ранен и отведен в плен в Бодрум, където прекарва три години. Накрая Хизир научава къде държат брат му и му помага да избяга. Смъртта на Илиас отключва желанието им за отмъщение и Оруч и Хизир решават да станат пирати и да сторят на християните онова, което е сполетяло собственото им семейство.

Chaireddin_Barbarossa

Снимка: By User Kellerassel on de.wikipedia – Cf. Image, File:Italienischer Meister von 1580 001.jpg, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1327355

Оруч пръв проправя пътя в пиратския занаят и още през 1503 г. поема контрол над своя собствена флотилия от малки кораби, които започват операции в района на Тунис. През 1504 г., към него се присъединява и Хизир, а няколко години по-късно, техният брат Ишак напуска Лесбос и пристига в подкрепа на братята си. Между 1506 и 1516 г., тримата братя стават господари на бреговете на Тунис и Алжир, завладявайки поредица от ключови пристанища, които превръщат в свои бази. Междувременно, корабите им плячкосват цялата брегова линия от Гибралтар до Калабрия, а всички големи острови в Западното Средиземноморие – от Сицилия през Корскика, Сардиния и Майорка, стават обект на ежегодните им рейдове. Оруч и братята му плячкосват търговски съдове от Испания, Англия, Франция и италианските държави.

Нa няколко пъти разбиват изпращани срещу тях военни ескадри, а подвизите им привличат все повече луди глави от Леванта и Балканите, които се вливат в техните екипажи. Богатството им нараства до толкова, че създават собствени корабостроителници и манифактури за производство на барут. За да циментират властта си, братята завладяват и вътрешността на Алжир, налагайки властта си над местните берберски кланове. Силата им привлича вниманието на Испания и за да гарантират своята неприкосновеност, братята се обръщат за подкрепа към Селим I. Оруч се отказва от титлата си „султан на Алжир“ и приема върховенството на Портата. Селим го обявява за санджакбей на Алжир и командир на флотите в Западното Средиземноморие. Падишахът му изпраща и подкрепления под формата на още кораби, еничарски контингент и оръдия.

Година по-късно, испанският крал Карлос I пристига в Алжир начело на голяма войска от над 10 000 испанци, подкрепени от берберите, враждебни на про-османските пирати. В битката за град Тлемсен, Оруч и Ишак падат убити, а по-малочислената им войска е пометена. Цялата власт в Алжир остава в ръцете на последния оцелял брат – Хизир. Решен да отмъсти за братята си, той взема прякора на червенокосия Оруч – „Барбароса“ (Червената брада) и поема властта над Алжир.

Още същата с подкрепления, пратени от султана, Хизир си връща контрола над Тлемсен и подновява пиратските набези по бреговете на Испания и Италия. Едновременно с това, корабите му продължават да извозват мюсюлмани от Андалусия, бягащи от развихрилата се след 1492 г. испанска Инквизиция. Възползвайки се от омразата на изселниците към иберийците, Хизир ги заселва в своите владения в Алжир и ги превръща в опора на своята власт. Укрепил позициите си в Алжир, пиратският господар преминава в настъпление.

През 1519 г., Хизир с лекота разбива испано-италианска армия, пратена срещу столицата му. След това алжирските корсари поемат през вълните, оплячкосват испанското крайбрежни, е в края на сезона атакуват и няколко френски пристанища около Тулон. Рейдовете се повтарят и през следващите две години, а през 1522 г., част от флотата на Барбароса подпомага султанските войски, обсаждащи хоспиталиерите на о. Родос. Цитаделата на рицарите е превзета, а смъртта на Илиас е отмъстена.

След кратка пауза, през 1525 г., Хизир подновява своите набези и оплячкосва южноиталианското крайбрежие от Неапол до Месина, а атаките му засягат и о. Сардиния. Тези набези продължават и през 1526 и 1527 г. Две години по-късно постига нова победа срещу испанците – отнема им остров Гомера, който контролира северозападната брегова линия на Алжир и служи като опорна точка за испанските експедиции срещу столицата и другите пристанища. Устремът му продължава и през следващата година, като в рамките на няколко месеца разбива един съюзен испано-генуезки флот, флота на хоспиталиерите и едновременно с това успява да плячкоса крайбрежието на южна Испания и да организира експедиция срещу Триполи – временна база на Йоанитите след падането на Родос.

Suleymanname_412a

Снимка: By Ali. Amir Beg Shirwani – Bilkent University, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2735761

През 1532 г., Сюлейман Великолепни призовава Хизир Бараброса да се яви в столицата на важно посещение. Господарят на Алжир събира корабите си и пътьом се отбива през Тиренско море, разграбва Корсика, Монте Кристо, Елба и Лампедуза, след което пристига в османската столица. Приет е с най-висши почести, а султанът му дава почетно прозвище – Каир ад Дин (доблестта на вярата), станало по-популярно с европеизираната му версия – Хайредин. Така, през 1532 г., прочутият пират най-сетне сглабя името, с което остава в историята – Хизир Каир ад Дин Барбароса. Освен това, Барбароса е обявен за капудан и дерия (върховен адмирал) на Средиземно море и в добавка към Алжир му е даден санджакът на Островите, включващ Родос, Евбея и Хиос в Егейско море. В добавка, Хайредин е провъзгласен за бейлербей на Северна Африка – най-висшия военно-административен ранг в османската йерархия след владетеля и великия везир.

Барбароса остава почетен гост в Истанбул до 1534 г., когато начело на силен флот се заема да оправдае получените титли и почести. Каквото и да е предполагал Сюлейман, Барбароса надминава всякакви възможни очаквания. Още в ранната пролет, силите му атакуват пристанищата Патра, Лепанто и Корон, завзети от испанците през 1532 г. След това от Гърция корабите му пресичат Йонийско море и атакуват Месина и Калабрия, помитайки малките крайбрежни селища.

Корсарите поемат на север, плячкосват бреговете на Кампания и дори за кратко блокират залива на Неапол. Накрая, пиратите достигат устието на Тибър, дебаркират и опустошават цялата крайбрежна зона, а в Рим църковните камбани бият тревожно, докато жителите на Вечния град се крият зад стените му. Всичко до тук изглежда впечатляващо, но Хайредин не е приключил. В оставащите благодатни за плаване седмици, той пресича Тиренско море, атакува Тунис и окупира града, заедно с няколко стратегически пристанища на около, служещи като испански бази.

Дръзката му серия от набези провокира гнева на крал Карлос и през 1535 г., испанците изпращат 24 000-на армия, заедно с над 300 кораба срещу Тунис. Барбароса мъдро се оттегля без да оказва съпротива и извежда корабите си в Тиренско море. Опустошава Сардиния и Капри, след което заминава за Испания, разрушава пристанищата на Майорка и Минорка и плячкосва голяма част от крайбрежието на Иберийския полуостров. Накрая се прибира в Алжир и по суша отблъсква един испански експедиционен корпус, който се опитва да превземе Тлемсен.

Няколко месеца по-късно в края на 1536 или началото на 1537 г., Барбароса атакува Апулия начело на голям османски флот и за кратко превзема град Отранто, както и Кастро, и Угенто. Османците не успяват да ги задържат, но на следващата година отново с Барбароса начело, превземат почти всички венециански острови, останали в Егейско море – Сирос, Егина, Иос, Парос, Тинос, Карпатос, Касос, Китира и Наксос. Хайредин опитва да превземе и Корфу, но силният венециански гарнизон издържа на обсадата и пратите се задоволяват да оплячкосат Калабрия за пореден път.

На следващата, 1538 г., Хайредин постига своята най-бляскава морска победа. В битката при Превеза, османо-алжирския флот разгромява коалицията, организирана от Папството, Венеция, Испания и Хоспиталиерите. Победата е толкова категорична, че в следващите над тридесет години, Средиземно море остава на практика беззащитно пред османските набези и рейдовете на пиратите. НА следващата година, Барбароса превзема крепостта Кастелнуово (Нови Херцег) в Которския залив. Битката е паметна, а испанските терции бранещи града, продават скъпо всеки сантиметър, но накрая съпротивата им е сломена. След този успех, Барбароса превзема и последните четири венециански острова в Егейско море и принуждава Сияйната република да капитулира пред волята на султана.

През 1543 г., огромен османо-алжирски флот, начело с Хайредин, прекосява Средиземно море в подкрепа на Франция. Т.нар. Нечестив съюз на Франсоа I и Сюлейман е договорен с посредничеството на Хайредин. Османците разполагат с 14 000 души войска и още толкова екипажи на корабите – 210 съда, от които 110 галери и галиоти. През пролетта те плячкосват Кампания и акостират в устието на Тибър. Барбароса планира да превземе Рим, но е разубеден от своите френски съюзници и вместо това обсажда контролираният от савойците Ница. Градът е превзет и предаден на Франция. Междувременно, град Тулон е предоставен на османците за зимуване – населението му е временно изселено, а катедралата Св. Мари е превърната временно в джамия за войниците на падишаха. В града остават само търговците и снабдителите, които цяла зима търгуват само с османска валута.

Barbarossa_Hayreddin_Pasha

Снимка: By Bilinmiyor – Transferred from en.wikipedia to Commons by Iustinus using CommonsHelper.. Original uploader was Shuppiluliuma., Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21213966

През зимата и пролетта на 1544 г., османско-пиратските сили плячкосват цяла Лигурия, в това число и прочутия днес Сан Ремо (два пъти). След това атакуват Неаполитания, а през лятото се връщат под стените на Генуа. Причината – генуезците успяват да пленят едно от протежетата на Хайредин – Тургут рейс (който след години ще се покрие с почти същата слава като своя ментор – б.а.) Хайредин заплашва да срине града ако приятелят му не бъде освободен.

В името на спасяване честта на Републиката, Андре Дориа – главният адмирал на  Генуа, договаря османците да платят символичен откуп от 3 500 дуката. Победната серия на Барбароса в Италия е прекъсната едва през есента, когато капудан-ът е отзован от Сюлейман, който успява да постигне изгодно примирие с Хабсбургите. Година по-късно, Барбароса отплава на последната си грабителска експедиция, насочена срещу иберийските брегове. След края й, той пристига в Истанбул, където използва огромното си богатство за да си построи дворец на Босфора.

Последната година от живота си прекарва в своя палат, разказвайки живота си на Муради Синан рейс, който го записва в пет ръкописни тома, запазени и до днес. Умира на 4ти юли, 1546 г. Погребан е в собствен мавзолей (тюрбе) в квартал Бешикташ. През 1944 г., край гробницата е издигнат мемориал.

След себе си оставя цяло съзвездие от бъдещи капудани и паши, които ще властват над Средиземно море през следващите две десетилетия. Всички те са обучени от Хайредин и са служели под негово командване в множеството му походи. Смята се, че Хайредин Барбароса е най-успешният адмирал в човешката история по отношение на броя потопени и пленени от него съдове.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на острилката за моливи

| от |

На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.

Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“

Pencil sharpener mechanism

Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.

Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.

Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.

Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.

HighEndSharpener

През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.

Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.

Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.

С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.

SchoolPro Electric Pencil Sharpener

Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени

С какво сме притъпявали болката при операции преди да има упойки

| от |

Освен страстното поглъщане на алкохол и наркотици в дози, достатъчни да предизвика безчувственост, през по-голямата част от историята си хората от западните цивилизации са успявали да изтърпят операция с помощта на не много повече от безобразен стоицизъм и воля.

Веществата, които днес бихме нарекли „наркотици“, както и алкохолът са били добре познати в древния свят. В Левантите са открити артефакти, изобразяващи опийни макове, датиращи от 4000 г. пр. н. е., а най-ранните доказателства за производството на шумерска бира са от близо 3000 г. пр. н. е. Освен това, черна попадийка (hyoscyamus niger), член на семейството на нощниците, е била ползвана за облекчаване на болката, още откакто вавилонците започват да я прилагат при зъбобол – около 2250 г. пр. н. е.

Henbane1

Черна попадийка

До класическата епоха (гръко-римската цивилизация) много нощници, включително гореспоменатата черна попадийка, са били използвани, освен за спиране на болката, и като приспивателни. Всъщност Омир дори описва приложението им в „Одисея“, където вещицата Цирцея използвала вълшебни билки, за да покорява мъжете и дори да върне Одисей към живота. Тези вълшебни билки се предполага, че включват мандрагора и датура (тръничка), защото и двете притъпяват сетивата, намаляват или дори спират болката, а също и причиняват халюцинации.

По това време в Асирия и Египет „каротидната компресия“, вероятно притискането на каротидната артерия, което спира кръвоснабдяването за малко, докато клетия пациент не припадне, се прилага по време на обрязване и операция на очите.

Gray513

Каротидната артерия

През Средновековието са постигнати известни подобрения в анестезията, въпреки че до края на 13 век някои лекари накисват гъби в разтвор от опиум и екстракт от някои видове нощници, както и други билки, включително бучиниш, който до известна степен може да предизвика парализа. След това изпаренията от тези гъби се дават на пациента да ги вдиша, а понякога се прилагат и капковото директно върху ноздрите), за да се постигне желаното упойване.

Много историци твърдят, че Парацелз (1493-1541), известния лекар, ботаник и алхимик, успява да открие наркотичния ефект на етера през 1525 г., докато експериментира с ефектите му върху пилета. Смята се също, че Валерий Корд (1515-1544), ботаник и лекар, пръв го е синтезирал чрез дестилация на сярна киселина и етанол кото го нарича „сладкото масло на язвителността“.

Газовите упойки стават все по-популярни и до зората на 19 век са открити ползите на азотния оксид, след което и след откриването на морфина от Фридрих Вилхелм през 1805, се знае за съществуването на ефективна анестезия за операция, въпреки че все още такава не се прилага широко.

През 1811 г. писателката Фани Бърни разказа за изпитанието си да се подложи на двойна мастектомия без удобствата на анестезия:

М. ме постави на матрака и разтвори батистена кърпичка върху лицето ми… Мигновено бях заобиколена от 7 мъже и моята медицинска сестра… когато ужасната стомана беше потопена в гърдата ми – прерязване на вени – артерии – плът – нерви… Започнах да издавам писък, който продължи без да спира през целия период на разреза…. [Още повече], докато плътта се съпротивляваше по начин толкова насилствен, че противопоставяйки се да умори ръката на хирурга [така че той] да бъде принуден да се промени посоката на рязане отдясно на ляво… Мислех, че може да съм умряла… Аз дори почувствах как ножът се придържа към гръдната кост – остъргва я!

Според Фани цялата операция по рязане и остъргване е продължава 20 минути.

Други пациенти от 19 век обаче не демонстрират така издръжливост. Докато е опериран от известния д-р Робърт Листън (познат още с прозвището си „Най-бързият нож в Уест Енд“), за да бъде премахнат камък в пикочния му мехур, пациентът не издържа, успява да се освободи от ограничителната хватка на помощниците на Листън и бяга от стаята. Твърди се, че Листън все пак го хваща отново и довършва операцията под писъците на мъжа.

До 1847 г. вече е открит хлороформът, който е бил използван по време на раждане, за операции и за стоматологични процедури, въпреки че страничните му ефекти (включително внезапна смърт и увреждане на черния дроб) карат докторите да избягват ползването му. През следващите 40 години са изпробвани и други газове, но повечето в крайна сметка са отхвърлени.

Chloroform by Danny S. - 002

Шишенце с хлороформ

След откриването на кокаина през 1877 г. той е прилаган като анестетик и дори нервен блок до 1884 г. През 1901 г. е открита и каудалната епидурална аналгезия (въпреки че всъщност е открита случайно, когато на пациент е била поставена инжекция невнимателно).

Проблемът с контрола над дишането, когато човек е под упойка, започва успешно да се решава до началото на 30-те години на миналия век, а интравенозните лекарства, като барбитуратът и тиопенталът, се използват от 40-те години, както и мускулните релаксанти, като се започва с кураре – една от най-силните южноамерикански отрови.

Днес анестезията е широко разпространена и като цяло е много безопасна, с пряк риск от смърт по-малък от 1 на 250 000.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

| от |

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени