shareit

Великите авантюристи – Хайредин Барбароса – Господарят на Средиземно море

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Някъде през 1478 г., на остров Лесбос се ражда момче на име Хизир. То не е особено специално и е трети поред син на дребен местен спахия на име Якуб и съпругата му Катерина – местна гъркиня, бивша съпруга на православен свещеник от острова. Якуб ага, наскоро приел исляма, пристига на Лесбос през 1462 г., като водач на албански боен отряд в състава на османската армия, която завзема острова от генуезците.

В замяна на вярната му служба, Мехмед II го награждава с Тимар и Якуб се заема да разработи семейното богатство. Освен доходите от тимара си, албанският ветеран се заема да произвежда и продава глинени съдове. Семейното бизнес начинание потръгва и скоро всичко синове на Якуб се ангажират в занаята – от най-малкият Илиас, през средните Оруч и нашият герой Хизир и най-големият Ишак. С натрупаното имане Якуб купува кораби и започва да изнася продукцията си из Егейско море. От тук започва и любовта на неговите наследници към морето.

Към края на XV век, Оруч и Илиас заминават с един от бащините им кораби за Либия, където търгуват в Триполи. Оруч ръководи сделките, а брат му чиракува – по големият е изпечен търговец и владее няколко езика – Арабски, Гръцки, Италиански, Испански и Френски. На върщане, корабът им е нападнат от родоските Хоспиталиери. При абордажа Илиас е убит, а Оруч е тежко ранен и отведен в плен в Бодрум, където прекарва три години. Накрая Хизир научава къде държат брат му и му помага да избяга. Смъртта на Илиас отключва желанието им за отмъщение и Оруч и Хизир решават да станат пирати и да сторят на християните онова, което е сполетяло собственото им семейство.

Chaireddin_Barbarossa

Снимка: By User Kellerassel on de.wikipedia – Cf. Image, File:Italienischer Meister von 1580 001.jpg, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1327355

Оруч пръв проправя пътя в пиратския занаят и още през 1503 г. поема контрол над своя собствена флотилия от малки кораби, които започват операции в района на Тунис. През 1504 г., към него се присъединява и Хизир, а няколко години по-късно, техният брат Ишак напуска Лесбос и пристига в подкрепа на братята си. Между 1506 и 1516 г., тримата братя стават господари на бреговете на Тунис и Алжир, завладявайки поредица от ключови пристанища, които превръщат в свои бази. Междувременно, корабите им плячкосват цялата брегова линия от Гибралтар до Калабрия, а всички големи острови в Западното Средиземноморие – от Сицилия през Корскика, Сардиния и Майорка, стават обект на ежегодните им рейдове. Оруч и братята му плячкосват търговски съдове от Испания, Англия, Франция и италианските държави.

Нa няколко пъти разбиват изпращани срещу тях военни ескадри, а подвизите им привличат все повече луди глави от Леванта и Балканите, които се вливат в техните екипажи. Богатството им нараства до толкова, че създават собствени корабостроителници и манифактури за производство на барут. За да циментират властта си, братята завладяват и вътрешността на Алжир, налагайки властта си над местните берберски кланове. Силата им привлича вниманието на Испания и за да гарантират своята неприкосновеност, братята се обръщат за подкрепа към Селим I. Оруч се отказва от титлата си „султан на Алжир“ и приема върховенството на Портата. Селим го обявява за санджакбей на Алжир и командир на флотите в Западното Средиземноморие. Падишахът му изпраща и подкрепления под формата на още кораби, еничарски контингент и оръдия.

Година по-късно, испанският крал Карлос I пристига в Алжир начело на голяма войска от над 10 000 испанци, подкрепени от берберите, враждебни на про-османските пирати. В битката за град Тлемсен, Оруч и Ишак падат убити, а по-малочислената им войска е пометена. Цялата власт в Алжир остава в ръцете на последния оцелял брат – Хизир. Решен да отмъсти за братята си, той взема прякора на червенокосия Оруч – „Барбароса“ (Червената брада) и поема властта над Алжир.

Още същата с подкрепления, пратени от султана, Хизир си връща контрола над Тлемсен и подновява пиратските набези по бреговете на Испания и Италия. Едновременно с това, корабите му продължават да извозват мюсюлмани от Андалусия, бягащи от развихрилата се след 1492 г. испанска Инквизиция. Възползвайки се от омразата на изселниците към иберийците, Хизир ги заселва в своите владения в Алжир и ги превръща в опора на своята власт. Укрепил позициите си в Алжир, пиратският господар преминава в настъпление.

През 1519 г., Хизир с лекота разбива испано-италианска армия, пратена срещу столицата му. След това алжирските корсари поемат през вълните, оплячкосват испанското крайбрежни, е в края на сезона атакуват и няколко френски пристанища около Тулон. Рейдовете се повтарят и през следващите две години, а през 1522 г., част от флотата на Барбароса подпомага султанските войски, обсаждащи хоспиталиерите на о. Родос. Цитаделата на рицарите е превзета, а смъртта на Илиас е отмъстена.

След кратка пауза, през 1525 г., Хизир подновява своите набези и оплячкосва южноиталианското крайбрежие от Неапол до Месина, а атаките му засягат и о. Сардиния. Тези набези продължават и през 1526 и 1527 г. Две години по-късно постига нова победа срещу испанците – отнема им остров Гомера, който контролира северозападната брегова линия на Алжир и служи като опорна точка за испанските експедиции срещу столицата и другите пристанища. Устремът му продължава и през следващата година, като в рамките на няколко месеца разбива един съюзен испано-генуезки флот, флота на хоспиталиерите и едновременно с това успява да плячкоса крайбрежието на южна Испания и да организира експедиция срещу Триполи – временна база на Йоанитите след падането на Родос.

Suleymanname_412a

Снимка: By Ali. Amir Beg Shirwani – Bilkent University, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2735761

През 1532 г., Сюлейман Великолепни призовава Хизир Бараброса да се яви в столицата на важно посещение. Господарят на Алжир събира корабите си и пътьом се отбива през Тиренско море, разграбва Корсика, Монте Кристо, Елба и Лампедуза, след което пристига в османската столица. Приет е с най-висши почести, а султанът му дава почетно прозвище – Каир ад Дин (доблестта на вярата), станало по-популярно с европеизираната му версия – Хайредин. Така, през 1532 г., прочутият пират най-сетне сглабя името, с което остава в историята – Хизир Каир ад Дин Барбароса. Освен това, Барбароса е обявен за капудан и дерия (върховен адмирал) на Средиземно море и в добавка към Алжир му е даден санджакът на Островите, включващ Родос, Евбея и Хиос в Егейско море. В добавка, Хайредин е провъзгласен за бейлербей на Северна Африка – най-висшия военно-административен ранг в османската йерархия след владетеля и великия везир.

Барбароса остава почетен гост в Истанбул до 1534 г., когато начело на силен флот се заема да оправдае получените титли и почести. Каквото и да е предполагал Сюлейман, Барбароса надминава всякакви възможни очаквания. Още в ранната пролет, силите му атакуват пристанищата Патра, Лепанто и Корон, завзети от испанците през 1532 г. След това от Гърция корабите му пресичат Йонийско море и атакуват Месина и Калабрия, помитайки малките крайбрежни селища.

Корсарите поемат на север, плячкосват бреговете на Кампания и дори за кратко блокират залива на Неапол. Накрая, пиратите достигат устието на Тибър, дебаркират и опустошават цялата крайбрежна зона, а в Рим църковните камбани бият тревожно, докато жителите на Вечния град се крият зад стените му. Всичко до тук изглежда впечатляващо, но Хайредин не е приключил. В оставащите благодатни за плаване седмици, той пресича Тиренско море, атакува Тунис и окупира града, заедно с няколко стратегически пристанища на около, служещи като испански бази.

Дръзката му серия от набези провокира гнева на крал Карлос и през 1535 г., испанците изпращат 24 000-на армия, заедно с над 300 кораба срещу Тунис. Барбароса мъдро се оттегля без да оказва съпротива и извежда корабите си в Тиренско море. Опустошава Сардиния и Капри, след което заминава за Испания, разрушава пристанищата на Майорка и Минорка и плячкосва голяма част от крайбрежието на Иберийския полуостров. Накрая се прибира в Алжир и по суша отблъсква един испански експедиционен корпус, който се опитва да превземе Тлемсен.

Няколко месеца по-късно в края на 1536 или началото на 1537 г., Барбароса атакува Апулия начело на голям османски флот и за кратко превзема град Отранто, както и Кастро, и Угенто. Османците не успяват да ги задържат, но на следващата година отново с Барбароса начело, превземат почти всички венециански острови, останали в Егейско море – Сирос, Егина, Иос, Парос, Тинос, Карпатос, Касос, Китира и Наксос. Хайредин опитва да превземе и Корфу, но силният венециански гарнизон издържа на обсадата и пратите се задоволяват да оплячкосат Калабрия за пореден път.

На следващата, 1538 г., Хайредин постига своята най-бляскава морска победа. В битката при Превеза, османо-алжирския флот разгромява коалицията, организирана от Папството, Венеция, Испания и Хоспиталиерите. Победата е толкова категорична, че в следващите над тридесет години, Средиземно море остава на практика беззащитно пред османските набези и рейдовете на пиратите. НА следващата година, Барбароса превзема крепостта Кастелнуово (Нови Херцег) в Которския залив. Битката е паметна, а испанските терции бранещи града, продават скъпо всеки сантиметър, но накрая съпротивата им е сломена. След този успех, Барбароса превзема и последните четири венециански острова в Егейско море и принуждава Сияйната република да капитулира пред волята на султана.

През 1543 г., огромен османо-алжирски флот, начело с Хайредин, прекосява Средиземно море в подкрепа на Франция. Т.нар. Нечестив съюз на Франсоа I и Сюлейман е договорен с посредничеството на Хайредин. Османците разполагат с 14 000 души войска и още толкова екипажи на корабите – 210 съда, от които 110 галери и галиоти. През пролетта те плячкосват Кампания и акостират в устието на Тибър. Барбароса планира да превземе Рим, но е разубеден от своите френски съюзници и вместо това обсажда контролираният от савойците Ница. Градът е превзет и предаден на Франция. Междувременно, град Тулон е предоставен на османците за зимуване – населението му е временно изселено, а катедралата Св. Мари е превърната временно в джамия за войниците на падишаха. В града остават само търговците и снабдителите, които цяла зима търгуват само с османска валута.

Barbarossa_Hayreddin_Pasha

Снимка: By Bilinmiyor – Transferred from en.wikipedia to Commons by Iustinus using CommonsHelper.. Original uploader was Shuppiluliuma., Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21213966

През зимата и пролетта на 1544 г., османско-пиратските сили плячкосват цяла Лигурия, в това число и прочутия днес Сан Ремо (два пъти). След това атакуват Неаполитания, а през лятото се връщат под стените на Генуа. Причината – генуезците успяват да пленят едно от протежетата на Хайредин – Тургут рейс (който след години ще се покрие с почти същата слава като своя ментор – б.а.) Хайредин заплашва да срине града ако приятелят му не бъде освободен.

В името на спасяване честта на Републиката, Андре Дориа – главният адмирал на  Генуа, договаря османците да платят символичен откуп от 3 500 дуката. Победната серия на Барбароса в Италия е прекъсната едва през есента, когато капудан-ът е отзован от Сюлейман, който успява да постигне изгодно примирие с Хабсбургите. Година по-късно, Барбароса отплава на последната си грабителска експедиция, насочена срещу иберийските брегове. След края й, той пристига в Истанбул, където използва огромното си богатство за да си построи дворец на Босфора.

Последната година от живота си прекарва в своя палат, разказвайки живота си на Муради Синан рейс, който го записва в пет ръкописни тома, запазени и до днес. Умира на 4ти юли, 1546 г. Погребан е в собствен мавзолей (тюрбе) в квартал Бешикташ. През 1944 г., край гробницата е издигнат мемориал.

След себе си оставя цяло съзвездие от бъдещи капудани и паши, които ще властват над Средиземно море през следващите две десетилетия. Всички те са обучени от Хайредин и са служели под негово командване в множеството му походи. Смята се, че Хайредин Барбароса е най-успешният адмирал в човешката история по отношение на броя потопени и пленени от него съдове.

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

| от |

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени