shareit

Великите авантюристи – Хайредин Барбароса – Господарят на Средиземно море

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Някъде през 1478 г., на остров Лесбос се ражда момче на име Хизир. То не е особено специално и е трети поред син на дребен местен спахия на име Якуб и съпругата му Катерина – местна гъркиня, бивша съпруга на православен свещеник от острова. Якуб ага, наскоро приел исляма, пристига на Лесбос през 1462 г., като водач на албански боен отряд в състава на османската армия, която завзема острова от генуезците.

В замяна на вярната му служба, Мехмед II го награждава с Тимар и Якуб се заема да разработи семейното богатство. Освен доходите от тимара си, албанският ветеран се заема да произвежда и продава глинени съдове. Семейното бизнес начинание потръгва и скоро всичко синове на Якуб се ангажират в занаята – от най-малкият Илиас, през средните Оруч и нашият герой Хизир и най-големият Ишак. С натрупаното имане Якуб купува кораби и започва да изнася продукцията си из Егейско море. От тук започва и любовта на неговите наследници към морето.

Към края на XV век, Оруч и Илиас заминават с един от бащините им кораби за Либия, където търгуват в Триполи. Оруч ръководи сделките, а брат му чиракува – по големият е изпечен търговец и владее няколко езика – Арабски, Гръцки, Италиански, Испански и Френски. На върщане, корабът им е нападнат от родоските Хоспиталиери. При абордажа Илиас е убит, а Оруч е тежко ранен и отведен в плен в Бодрум, където прекарва три години. Накрая Хизир научава къде държат брат му и му помага да избяга. Смъртта на Илиас отключва желанието им за отмъщение и Оруч и Хизир решават да станат пирати и да сторят на християните онова, което е сполетяло собственото им семейство.

Chaireddin_Barbarossa

Снимка: By User Kellerassel on de.wikipedia – Cf. Image, File:Italienischer Meister von 1580 001.jpg, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1327355

Оруч пръв проправя пътя в пиратския занаят и още през 1503 г. поема контрол над своя собствена флотилия от малки кораби, които започват операции в района на Тунис. През 1504 г., към него се присъединява и Хизир, а няколко години по-късно, техният брат Ишак напуска Лесбос и пристига в подкрепа на братята си. Между 1506 и 1516 г., тримата братя стават господари на бреговете на Тунис и Алжир, завладявайки поредица от ключови пристанища, които превръщат в свои бази. Междувременно, корабите им плячкосват цялата брегова линия от Гибралтар до Калабрия, а всички големи острови в Западното Средиземноморие – от Сицилия през Корскика, Сардиния и Майорка, стават обект на ежегодните им рейдове. Оруч и братята му плячкосват търговски съдове от Испания, Англия, Франция и италианските държави.

Нa няколко пъти разбиват изпращани срещу тях военни ескадри, а подвизите им привличат все повече луди глави от Леванта и Балканите, които се вливат в техните екипажи. Богатството им нараства до толкова, че създават собствени корабостроителници и манифактури за производство на барут. За да циментират властта си, братята завладяват и вътрешността на Алжир, налагайки властта си над местните берберски кланове. Силата им привлича вниманието на Испания и за да гарантират своята неприкосновеност, братята се обръщат за подкрепа към Селим I. Оруч се отказва от титлата си „султан на Алжир“ и приема върховенството на Портата. Селим го обявява за санджакбей на Алжир и командир на флотите в Западното Средиземноморие. Падишахът му изпраща и подкрепления под формата на още кораби, еничарски контингент и оръдия.

Година по-късно, испанският крал Карлос I пристига в Алжир начело на голяма войска от над 10 000 испанци, подкрепени от берберите, враждебни на про-османските пирати. В битката за град Тлемсен, Оруч и Ишак падат убити, а по-малочислената им войска е пометена. Цялата власт в Алжир остава в ръцете на последния оцелял брат – Хизир. Решен да отмъсти за братята си, той взема прякора на червенокосия Оруч – „Барбароса“ (Червената брада) и поема властта над Алжир.

Още същата с подкрепления, пратени от султана, Хизир си връща контрола над Тлемсен и подновява пиратските набези по бреговете на Испания и Италия. Едновременно с това, корабите му продължават да извозват мюсюлмани от Андалусия, бягащи от развихрилата се след 1492 г. испанска Инквизиция. Възползвайки се от омразата на изселниците към иберийците, Хизир ги заселва в своите владения в Алжир и ги превръща в опора на своята власт. Укрепил позициите си в Алжир, пиратският господар преминава в настъпление.

През 1519 г., Хизир с лекота разбива испано-италианска армия, пратена срещу столицата му. След това алжирските корсари поемат през вълните, оплячкосват испанското крайбрежни, е в края на сезона атакуват и няколко френски пристанища около Тулон. Рейдовете се повтарят и през следващите две години, а през 1522 г., част от флотата на Барбароса подпомага султанските войски, обсаждащи хоспиталиерите на о. Родос. Цитаделата на рицарите е превзета, а смъртта на Илиас е отмъстена.

След кратка пауза, през 1525 г., Хизир подновява своите набези и оплячкосва южноиталианското крайбрежие от Неапол до Месина, а атаките му засягат и о. Сардиния. Тези набези продължават и през 1526 и 1527 г. Две години по-късно постига нова победа срещу испанците – отнема им остров Гомера, който контролира северозападната брегова линия на Алжир и служи като опорна точка за испанските експедиции срещу столицата и другите пристанища. Устремът му продължава и през следващата година, като в рамките на няколко месеца разбива един съюзен испано-генуезки флот, флота на хоспиталиерите и едновременно с това успява да плячкоса крайбрежието на южна Испания и да организира експедиция срещу Триполи – временна база на Йоанитите след падането на Родос.

Suleymanname_412a

Снимка: By Ali. Amir Beg Shirwani – Bilkent University, Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2735761

През 1532 г., Сюлейман Великолепни призовава Хизир Бараброса да се яви в столицата на важно посещение. Господарят на Алжир събира корабите си и пътьом се отбива през Тиренско море, разграбва Корсика, Монте Кристо, Елба и Лампедуза, след което пристига в османската столица. Приет е с най-висши почести, а султанът му дава почетно прозвище – Каир ад Дин (доблестта на вярата), станало по-популярно с европеизираната му версия – Хайредин. Така, през 1532 г., прочутият пират най-сетне сглабя името, с което остава в историята – Хизир Каир ад Дин Барбароса. Освен това, Барбароса е обявен за капудан и дерия (върховен адмирал) на Средиземно море и в добавка към Алжир му е даден санджакът на Островите, включващ Родос, Евбея и Хиос в Егейско море. В добавка, Хайредин е провъзгласен за бейлербей на Северна Африка – най-висшия военно-административен ранг в османската йерархия след владетеля и великия везир.

Барбароса остава почетен гост в Истанбул до 1534 г., когато начело на силен флот се заема да оправдае получените титли и почести. Каквото и да е предполагал Сюлейман, Барбароса надминава всякакви възможни очаквания. Още в ранната пролет, силите му атакуват пристанищата Патра, Лепанто и Корон, завзети от испанците през 1532 г. След това от Гърция корабите му пресичат Йонийско море и атакуват Месина и Калабрия, помитайки малките крайбрежни селища.

Корсарите поемат на север, плячкосват бреговете на Кампания и дори за кратко блокират залива на Неапол. Накрая, пиратите достигат устието на Тибър, дебаркират и опустошават цялата крайбрежна зона, а в Рим църковните камбани бият тревожно, докато жителите на Вечния град се крият зад стените му. Всичко до тук изглежда впечатляващо, но Хайредин не е приключил. В оставащите благодатни за плаване седмици, той пресича Тиренско море, атакува Тунис и окупира града, заедно с няколко стратегически пристанища на около, служещи като испански бази.

Дръзката му серия от набези провокира гнева на крал Карлос и през 1535 г., испанците изпращат 24 000-на армия, заедно с над 300 кораба срещу Тунис. Барбароса мъдро се оттегля без да оказва съпротива и извежда корабите си в Тиренско море. Опустошава Сардиния и Капри, след което заминава за Испания, разрушава пристанищата на Майорка и Минорка и плячкосва голяма част от крайбрежието на Иберийския полуостров. Накрая се прибира в Алжир и по суша отблъсква един испански експедиционен корпус, който се опитва да превземе Тлемсен.

Няколко месеца по-късно в края на 1536 или началото на 1537 г., Барбароса атакува Апулия начело на голям османски флот и за кратко превзема град Отранто, както и Кастро, и Угенто. Османците не успяват да ги задържат, но на следващата година отново с Барбароса начело, превземат почти всички венециански острови, останали в Егейско море – Сирос, Егина, Иос, Парос, Тинос, Карпатос, Касос, Китира и Наксос. Хайредин опитва да превземе и Корфу, но силният венециански гарнизон издържа на обсадата и пратите се задоволяват да оплячкосат Калабрия за пореден път.

На следващата, 1538 г., Хайредин постига своята най-бляскава морска победа. В битката при Превеза, османо-алжирския флот разгромява коалицията, организирана от Папството, Венеция, Испания и Хоспиталиерите. Победата е толкова категорична, че в следващите над тридесет години, Средиземно море остава на практика беззащитно пред османските набези и рейдовете на пиратите. НА следващата година, Барбароса превзема крепостта Кастелнуово (Нови Херцег) в Которския залив. Битката е паметна, а испанските терции бранещи града, продават скъпо всеки сантиметър, но накрая съпротивата им е сломена. След този успех, Барбароса превзема и последните четири венециански острова в Егейско море и принуждава Сияйната република да капитулира пред волята на султана.

През 1543 г., огромен османо-алжирски флот, начело с Хайредин, прекосява Средиземно море в подкрепа на Франция. Т.нар. Нечестив съюз на Франсоа I и Сюлейман е договорен с посредничеството на Хайредин. Османците разполагат с 14 000 души войска и още толкова екипажи на корабите – 210 съда, от които 110 галери и галиоти. През пролетта те плячкосват Кампания и акостират в устието на Тибър. Барбароса планира да превземе Рим, но е разубеден от своите френски съюзници и вместо това обсажда контролираният от савойците Ница. Градът е превзет и предаден на Франция. Междувременно, град Тулон е предоставен на османците за зимуване – населението му е временно изселено, а катедралата Св. Мари е превърната временно в джамия за войниците на падишаха. В града остават само търговците и снабдителите, които цяла зима търгуват само с османска валута.

Barbarossa_Hayreddin_Pasha

Снимка: By Bilinmiyor – Transferred from en.wikipedia to Commons by Iustinus using CommonsHelper.. Original uploader was Shuppiluliuma., Kamu Malı, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21213966

През зимата и пролетта на 1544 г., османско-пиратските сили плячкосват цяла Лигурия, в това число и прочутия днес Сан Ремо (два пъти). След това атакуват Неаполитания, а през лятото се връщат под стените на Генуа. Причината – генуезците успяват да пленят едно от протежетата на Хайредин – Тургут рейс (който след години ще се покрие с почти същата слава като своя ментор – б.а.) Хайредин заплашва да срине града ако приятелят му не бъде освободен.

В името на спасяване честта на Републиката, Андре Дориа – главният адмирал на  Генуа, договаря османците да платят символичен откуп от 3 500 дуката. Победната серия на Барбароса в Италия е прекъсната едва през есента, когато капудан-ът е отзован от Сюлейман, който успява да постигне изгодно примирие с Хабсбургите. Година по-късно, Барбароса отплава на последната си грабителска експедиция, насочена срещу иберийските брегове. След края й, той пристига в Истанбул, където използва огромното си богатство за да си построи дворец на Босфора.

Последната година от живота си прекарва в своя палат, разказвайки живота си на Муради Синан рейс, който го записва в пет ръкописни тома, запазени и до днес. Умира на 4ти юли, 1546 г. Погребан е в собствен мавзолей (тюрбе) в квартал Бешикташ. През 1944 г., край гробницата е издигнат мемориал.

След себе си оставя цяло съзвездие от бъдещи капудани и паши, които ще властват над Средиземно море през следващите две десетилетия. Всички те са обучени от Хайредин и са служели под негово командване в множеството му походи. Смята се, че Хайредин Барбароса е най-успешният адмирал в човешката история по отношение на броя потопени и пленени от него съдове.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Карл V – Златният император

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 31 октомври 1517 г. един монах заковава на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг 95 тезиса, които променят християнския свят и поставят началото на Реформацията на католическата църква. Този мъж е Мартин Лутер. Той е бил юрист, но мълния променя живота му и го насочва към религиозното поприще. През последния ден на месец октомври, Лутер се противопоставя на индулгенциите, на правото на Църквата да се разпорежда от името на Бог, на богатството на клира и на самата структура на властта в католицизма. Той е застъпник на достъпността на Светото писание за обикновения човек, поради което впоследствие превежда Библията на немски език. Отговорът не закъснява. Папа Лъв X издава була, с която Лутер е отлъчен от Църквата през 1520 г. и съгласно която неговите текстове трябва да бъдат изгорени.

gettyimages-51245098-594x594

Лутер е сериозен противник, който не бива да бъде пренебрегван и за да се справи с него, Католическата църква разчита на императора на Свещената Римска империя. В качеството си на обединител на християнския свят, както и на най-силният защитник на папския престол, императорът трябва да действа безкомпромисно и да реши въпроса веднъж завинаги. В тези бурни за католицизма времена, начело на Свещената Римска империя е един от най-могъщите владетели в европейската история – Карл V. През 1521 г. той събира Вормския райхстаг, чието решение е едикт, заклеймяващ Лутер и неговото учение. През следващите десетилетия протестантството набира сила и привърженици.

В Европа се сформира съюз на лутеранските принцове, чиито територии са част от Свещената Римска империя – т.нар Шмалкалденска лига, който е опонент на властта на императора. Карл V решава въпроса като побеждава Лигата през 1546 г., но делото му реално е завършено от брат му Фердинанд десет години по-късно, когато се подписва Аугсбургския мир. Договорът легализира разделението на християнството в рамките на Свещената Римска империя и макар вече възрастен и болен, Карл V става свидетел на разрешаването на този тежък религиозен спор. Силно религиозен, за него това не е бил поредния политически въпрос, а криза, която е можела да навреди на чистотата на вярата.

Карл V остава в историята като „Златния“, заради своето добро и справедливо управление. Той е император на Свещената Римска империя, крал на Испания, ерцхерцог на Австрия, щатхолдер на Нидерландия и херцог на Бургундия. Властта му се разпростира не само върху почти цяла Западна Европа, но и в Новия свят. Територията, над която властта е „империя, над която слънцето никога не залязва“. Цялото му управление е белязано от войната. Освен да брани католицизма от протестантството, той се бори да опази християнския свят от Османската империя, да запази властта си по време на въстания в испанските и германските територии и да отблъсне френските сили и техния стремеж за хегемония. Кръжейки из цяла Западна Европа той прекарва една четвърт от живота си на път. Официално резиденцията му е в Мадрид, но сърцето му винаги милее за страната на детството му – Нидерландия.

gettyimages-51246901-594x594

Карл V се ражда на 24 февруари 1500 г. във фламандския град Гент по време на бал, организиран в двореца. Баща му е Филип Хубави, а майка му е Хуана Лудата. По бащина линия, той е наследник на Хабсбургите и на императорската корона на дядо си – Максимилиан I. По майчина линия, той е потомък на обединителите на Испания – Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска. Карл и по-голямата му сестра – Елеонор са отгледани в Нидерландия. Според сведенията, баща им винаги е проявявал привързаност и когато е имал възможност се е забавлявал и си е играел с тях. Коренно различни са спомените за поведението на майка му.

Хуана вероятно страда от психично заболяване, което е било придружено с нервни и физически изблици. Споменава се как веднага след раждането на сина си тя го оставя на чужди грижи. Остава спорен въпроса дали децата са държани настрана от нея, заради предполагаемото й заболяване или това е било част от цялостното отношение на мъжете в живота й, които са искали да я изкарат нестабилна и да властват над наследството й. Каквато и да е истината, факт е, че Карл V израства дистанциран от майка си, а вероятно и изпитващ силна омраза към нея. След години той я затваря до смъртта й в замъка в Тордесиляс. Там тя прекарва последните над 40 години от живота си. Жената, която го отглежда е леля му Маргарита Австрийска.

Съвременниците описват Карл V като елегантен и добре сложен мъж, среден на ръст, с красиви сини очи и руса коса. Единственото, което разваля красивата картинка е наследствената обратна захапка на Хабсбургите и изкривената уста, за които се смята, че се дължат на поколения кръвосмесителни бракове. Бил е изключително интелигентен и е знаел пет езика – фламандски, немски, испански, френски и италиански. На него се приписват думите, че: „говори на испански с Бог, на италиански с жените, на френски с мъжете и на немски с коня си.“ Въпреки че закачливия цитат не е изказан от Карл V, той потвърждава сложната ситуация, в която управлява монарха и непрестанния му опит да се впише сред поданиците, над които властва.

gettyimages-534257524-594x594

След смъртта на баща си, през 1506 г. Карл V наследява бургундските територии, които включват и Нидерландия. Тъй като той е едва на 6 години, вместо него управлението поема Маргарита Австрийска до навършване на пълнолетието му през 1515 г. Нейният период на власт се характеризира с един постоянен конфликт с Франция и спор относно плащането на данък на френския крал. Когато достига до съответната възраст и започва да управлява бургундските територии се случва друго важно събитие. Умира дядо му – Фердинанд II Арагонски. Така, през 1516 г. Карл V се обявява за крал на Арагон и Кастилия, с което за първи път тези територии са обединени под скиптъра на един владетел. Негов съвместен владетел е майка му – Хуана Лудата, но скоро той намира начин на промени това.

Още от встъпването му на престола, войната е водещо занимание на младия Карл V. Това е скъпо начинание и за да може да финансира своите войски той разчита на финансови инжекции от търговията в Нидерландия и скъпоценните метали от Новия свят. Увеличаването на данъците, също е част от вътрешната му политика и скоро това предизвиква негодувание сред испанските благородници. През 1520 г. избухва т.нар въстание на Комунеросите, което бързо е потушено от Карл V.

Последиците от него обаче са дълготрайни. Кралят използва случая, за да поеме еднолично управлението и след като обвинява майка си в съучастие с бунтовниците, я лишава от власт, макар тя да не ги подкрепя и да не подписва никакви документи в ущърб на сина си. След това кралят мести столицата от Толедо в Мадрид и прекарва по-голямата част от управлението си в този град. Прави значителни промени във вътрешната политика като реформира съществуващите съвети по финансовите въпроси, външните работи, сухопътните войски и на флота.

gettyimages-578315220-594x594

Земите му отвъд океана също се разширяват благодарение на конкистадорите Ернан Кортес и Франсиско Писаро. Те покоряват империите на ацтеките и инките и ги инкорпорират към владенията на Испания. Карл назначава и вицекрале на Мексико и Латинска Америка. Владетелят променя и правилата в търговията с роби. Дотогава Португалия е била точката между Африка и Америка. Карл решава да промени това и постановява директен внос на роби от Черния континент в Новия свят. По време на неговото управление и Фернандо Магелан прави известното си околосветско пътешествие. Това е периодът, когато богатствата на Америка започват да навлизат в Испания под формата на благородни материали.

През 1519 г. Карл присъединява и третият важен елемент към властта си – престола на Свещената Римска империя. Той е последният неин император коронован лично от папата. Властта над тези земи не е наследствена в строгия смисъл на думата – той е избран чрез немалко подкупи и лобиране сред електорите. Коронацията му е в Германия и е извършена от папа Климент VII. В тези земи той лавира между отделните германски принцове и по различно време потушава бунтове срещу властта си.

Във външнополитическо отношение двата най-големи противника на Карл V са Франция и Османската империя. По това време френските земи са под властта на Франсоа I, известен като „кралят-рицар“. Първата война между двамата е от 20-те години на XVI в . От едната страна на конфликта са Папството, Англия и Карл V, а от другата – Франция и Венеция. Резултатът е победа за императора, унизителен Мадридски мирен договор и гаранции за властта му над Бургундия.

gettyimages-1160950633-594x594

При втората им среща всички предишни участници, оглавявани от Франсоа I са срещу Карл и неговото господство в Италия. Изходът от конфликта отново е в полза на императора. Рим е разграбен, а папа Климент VII е арестуван. Подписаният договор е наречен „Мирът на дамите“, защото е сключен между лелята на Карл и майката на Франсоа. В третия конфликт между двамата, Карл V отново разчита на подкрепата на английския крал Хенри VIII, а френският крал се споразумява с османците. В края на конфликта, императорът навлиза в Северна Франция и бързо се сключва договор между двете страни.

В източна посока военните резултати макар и впечатляващи не са толкова бляскави. През голяма част от управлението си Карл V воюва срещу султан Сюлейман Великолепни. Вълна на ужас предизвиква загубата на християнските войски в битката при Мохач през 1526 г. Макар три години по-късно Виена да е удържана и Карл V да не жали сили при възпиране на османските сили на континента, до 1541 г. централните и източните части на унгарските земи падат под властта на султана.

Във военноморски план положението също не е по-розово. Османските кораби са постоянна заплаха в Средиземноморието. Макар Карл да печели победа в Тунис през 1535 г., Източното Средиземноморие е доминирано от силите на султана след битките при Превеза и Джерба. През 1547 г. Карл V e изтощен и подписва в Адрианопол (дн. Одрин) унизителен мир с Османската империя. Съгласно него императорът признава османската власт над Унгария и се задължава да й плаща годишен данък на стойност 30 000 златни флорина.

В личен план, това, което преследва императора през целия му живот е крехкото здраве. Физически той не е особено силен, описват го дори като „деликатен“. Говори се, че е страдал от епилепсия. Карл V е и любител на хубавата храна и вино, макар те да са в разрез с неговото здраве. Страда от тежка форма на подагра, която се влошава с напредването на възрастта му. Към края на живота си, той дори не може да ходи, а е разнасян на ложе. Говори се, че е бил толкова слаб, че Вилем Орански му помага да подпише своята абдикация.

Липсата на добро здраве и физическа мощ обаче не пречат на Карл да покорява женските сърца. След като става император въпросът за бъдещия му брак излиза на дневен ред. Първоначално го спрягат да се ожени за Мария Тюдор, но годежът отпада, тъй като тя е едва на 6 години по това време. Най-силната кандидатура за ръката му е тази на първата му братовчедка Изабела, която е дъщеря на португалския крал Мигел I и леля му – Мария Арагонска. Идеята е да се скрепи съюзът между Португалия и Кастилия. Когато обаче двамата млади се срещат за първи път бракът бързо се трансформира от политически съюз в обвързване по любов.

gettyimages-167891492-594x594

През 1526 г. те си казват взаимно „да“. В писмо до сестра си Мария той пише: „Аз съм толкова отдаден съпруг, че другите красиви жени изобщо не ме интересуват.“ Това не е точно така, защото няколко години по-късно той самият признава „аз съм мъж като всички останали“ и се отдава на връзки с жени, без значение от техния социален статус. От съпругата си Изабел, той има три деца, които достигат пълнолетие – Филип II, Мария Испанска и Хуана Австрийска. Най-известното от извънбрачните му деца е испанския генералисимус Хуан Австрийски, който впоследствие побеждава османците в битката при Лепанто.

През 50-те години на XVI в. здравето на Карл V силно се влошава. Физическите му проблеми вече го правят неспособен да взема активно участие във военните си кампании. Затова той решава да се оттегли от властта. Когато абдикира през 1556 г. Карл V разделя владенията си между своя син и брат си. Испания, Нидерландия, Неапол и владенията в Новия свят, той оставя на Филип II, а австрийските земи и властта над Свещената Римска империя, той предоставя на Фердинанд I. През последните две години от живота си Карл се оттегля в манастира Юсте в Естремадура. Там и издъхва, повален от малария на 21 септември 1558 г. като тленните му останки са положени в земите на манастира. Шестнадесет години по-късно синът му ги пренася в кралската обител Сан Лоренцо де Ел Ескориал.

И до днес присъствието на Карл V може да бъде видяно не само в Европа, но и в Новия свят: от неговата статуя в Палермо до операта на Ернст Кшенек, посветена на него. Той е императорът, който се изправя срещу османците в защита на християнския свят, кралят, който се опитва да обедини испанците и при когото потичат златните реки на Ел Дорадо към Мадрид.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Как Сталин премахна всички противници, превръщайки себе си в жертва

| от |

Политическите убийства никога не са били нещо ново. В някои страни са ежедневие, в други са разменна монета и измерване на силата. Всеки път, когато такова се случи, някои медии обичат да вадят архивите и да напомнят колко души са погледнали в дулото на политиката. Макар и политическите режими да са различни, в навечерието на Втората Световна война, великите сили са правили едно и също – разчиствали са враговете и потенциалните харизматични лидери.

Равенство не може да съществува, докато враговете все още дишат, а понякога враговете първо са били приятели, както разказва историята. И така се връщаме назад във времето, а именно 1 декември 1934 г. – последният ден на Сергей Киров, един от най-близките хора на Сталин. Киров е известен със своята харизма и често съветвал Сталин, помагайки му в разгромяването на всяка възможна конкуренция. Когато марксистът все пак изпълнил всички задачи и се надявал на охолен и спокоен живот, не подозирал, че смъртната му присъда е разписана. Нещо повече, палачът на това действие ще бъде друг объркан партиец – Леонид Николаев.

Sergey_Kirov_at_the_10th_Party_Congress

Снимка: By Неизвестен – http://rgakfd.altsoft.spb.ru/showObject.do?object=150346601, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=42919111

Интересен момент е, че малко след извършеното престъпление, Николаев следва съдбата на жертвата си. Предложеният мотив е вече активиран и ловът на вещици е открит, познат е на историците като „Голямата чистка“. За съжаление, докато мнозина смятат, че Сталин е жертва на заговори, още повече подозират задкулисната игра. Все пак не трябва да забравяме, че в един момент самият Сталин е виждал във всеки потенциална заплаха на бъдещия трон. Конспираторите винаги са смятали, че добре оркестрираният сценарий не дава шанс на елита да предпази своите материални блага, създавайки доста добър щит около Сергей Киров и неговите шансове за заместването на Сталин. Ако единият стане неудобен, винаги другият е можел да заеме лидерската позиция, докато не се случат резки промени отвътре.

Богатите нямат място в новия режим, освен това са много по-опасни, отколкото мнозина подозират. Ето защо и до днес се смята, че бедният Леонид Николаев е натиснал пистолета, но винаги ще се разглежда като кукла на конци в ръцете на Сталин. Пикът на така наречения „Държавен тероризъм“ е в периода на 1937-1938 г. и Йосиф Сталин използва най-вярната си хрътка за разчистване на сметките. Това е толкова добре познатият Николай Ежов – ръководител на съветската тайна полиция.

Ежов_Николай_Иванович_1895-1939

Снимка: By Unknown – Original publication: Газета «Литуратуная газета» №39 (675) от 20 июля 1937 годаImmediate source: http://all-photo.ru/portret/ejov_ni/index.ru.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6706912

За тази една година, въпросната институция не е била никога повече тайна. Жителите на град Виница, Украйна може би никога няма да забравят името Ежов, както и упражненото насилие върху тях. Мнозина са се чудили как този малък човек (само 151 сантиметра) има толкова агресия в себе си. Зверстватата ще бъдат открити едва от окупационните немски сили, които първоначално ще понесат вината за смъртта на хората, но по-късно ще бъде направено разследване от международна комисия, което ще намали греховете на Нацистка Германия.

Зверствата на НКВД минават всякакви граници. Патолозите са категорични, че жертвите са простреляни по няколко пъти в задната част на врата, защото са използвани 22-калибрени куршуми. Не се търсят присъди, никой не е получил дори обяснение за извършените екзекуции. Личните вещи и документи са били заровени малко по-далече от в отделна яма от телата. Съдбата на Ежов приключва, с приключването и на ролята му – обвинен е в държавна измяна и след това е екзекутиран. Самият процес завършва с арестуването на 1.5 милиона души и половината от тях намират своя трагичен край.

Подозренията, че това е просто щастлива случайност и възможност един човек да създаде най-добрата възможна конспирация, намесвайки външно влияние, с което да създаде един общ враг. Забавен факт е, че Йосиф накрая се превръща в жертва, призовавайки всички свои привърженици в армия, която по-късно ще даде властта именно в ръцете на обединителя. И така започват арестите, убийствата, изчезването на хора и други по-специални ритуали. Това едва ли е особена изненада или новост за Европа. Историята е доказала, че опитите на скритата власт, бореща се за светлина, винаги започва с проблясъка на изстрел. Хитлер не е по-различен в това отношение, оркестрирайки подобни преживявания за своите опоненти.

Vinnycia01

Снимка: By Unknown – https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn543893, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3123731

Властта обича силните, защото слабите се разколебават много по-лесно с 9 грама в сърцето, както казват лириците. От друга страна атентатите могат да се разглеждат и като покана за оттегляне от власт. Александър II знае много добре това, след като няколко пъти успява да се размине на косъм. На финала са необходими две бомби, за да може най-накрая властта да падне. При това втората експлозия е извършена от камикадзе. Друг пример е Пьотър Столипин (тогаващният министър-председател на Русия), който успява да преживее 10 опита за убийство, преди да стане жертва на атентат. Застрелян е от Дмитри Богров в Киевската опера. Умира след 3 дена. Столипин е погребан по свое желание в Киев – мястото на атентата.

Очевидно е, че всяка революция започва с вътрешно пречистване, концентриране на властта в един човек и отприщването на всичкото събрано зло, което по-късно в историята носи названието „Култ към личността“.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени