shareit

Великите авантюристи: Ермак – Завоевателят на Сибир

| от Александър Стоянов |

 Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Източна Европа винаги е било място, съществуващо на ръба на познатото. Още от времето на древните вавилонци, земите на север от Черно море и Кавказ са били обвити в мистиката на онази отдалеченост, която кара хората да съчиняват легенди за приказни и опасни места. Според легендите, хората, живеещи в тези земи, били диви, сурови и непреклонни. Мъже на войната, който взимали онова което пожелаят от враговете си. Много и величествени легенди били свързани с тези места, като се започне от приключенията на Херкулес и се стигне до произхода на нордическите богове, които според една от сагите, дошли именно от земите около Дон и Волга, водейки своите народи към мъгливите брегове на Скандинавия.

С напредване на вековете, земите, разположени на изток то Карпатите ставали все по-познати. Древните варяжки вождове от Швеция и Готланд създали свои търговски центрове и крепости по поречието на изобилните реки, прорязващи като кръвоносни съдове Източноевропейската равнина. Именно от тяхното обединение се появила и държавата Киевска Рус, управлявана векове наред от викингските князе, бавно трансформирали се в руски владетели. Християнството и кирилицата завършили процесите, наченати от икономиката и грабителските походи. Ала именно в този ключов момент от изток се появили страховитите монголски орди, които помели руските земи и пренаредили завинаги социалния ред в Източна Европа.

Налагането на крепостничеството, постоянния социален и икономически произвол и отдалечаването на благородници от простолюдие се превръщат в постоянни тенденции за местното общество, тенденции, които остават видими и до днес. В хаоса на монгослкото нашествие и татарското владичество през XIV и XV век, в покрайнините на степта започва да се формира една особена социална каста, която в бъдните векове ще се покрие с безсмъртна слава – казаците. Противно на това, което мнозина си мислят, казаците не са етническа, а социална група, обединена не от своя кръвен произход, а от сходния си бит, начини за препитание и най-вече, от общите врагове.

Yermak

Снимка: By Anonymous – http://www.varvar.ru/arhiv/gallery/parsuna/ermak/ermak1.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3176487

Между 1300 и 1600 г., земите от Днестър до Волга представляват един своеобразен „Див Изток“ където разбойнически банди (от монголската дума qazak – разбойник) си оспорват правото да покровителстват селища и търговци срещу съответния „данък протекция“. Споровете се решават чрез кръвни вражди, набези срещу вражеските бази и разграбване на онези селища, които отказват да плащат за спокойствието си. Едва след засилването на Османската империя и Русия към средата на XVI век, религиозната принадлежност започва да играе по-сериозна роля в самоопределението на местните банди. Християните започват да се наричат казаци, а мюсюлманите – татари. Това разделение е използвано от съседните монархии, които се опитват да привлекат степните войни за своята кауза.

Междувременно, свободолюбивите гранични общества се превръщат в притегателен център за бегълци и авантюристи от уседналите общества, които дообогатяват многообразието на пъстрия степен социум.
През втората половина на XVI век, Московското царство, управлявано от прочутия Иван IV Страшни (неправилно предавано на български като „Грозни“ – б.а.), слага ръка върху земите по поречието на р. Волга и за първи път влиза в пряк контакт с племената и държавите, населяващи земите около планините Урал. Относително редовната търговия с кожи и дървесина са дали на московците известна представа за това че на изток лежи огромна, девствена земя, не особено гъсто населена от най-различни племена, чието технологично развитие ги поставя в доста неизгодно положение спрямо московците, с тяхната артилерия и огнестрелни оръжия. За разлика от американските племена, които гледат на испанците като на някаква екзотика и самите испанци, за които земите отвъд океана са нещо съвсем ново, техните московски съвременници са далеч по-добре запознати с нещата, които ги очакват отвъд планините и реките на изтока.

Зает в постоянни войни на запад срещу Литва, Полша, Швеция и Османската империя, Иван IV няма нито времето, нито ресурсите да води активна политика на разширение към дивите източни територии. Царят прави това, което мнозина негови съвременници избират – отдава на концесия колониалната експанзия, позволявайки на големите търговски фамилии да покрият разходите по експедициите в замяна на солиден процент от бъдещата печалба и търговски привилегии при експлоатиране на откритите ресурси. Най-важната фамилия, взела участие в усвояването на Сибир са рода Строганови. Крупни земевладелци, предприемачи и прото-индустриалци, те имат пряк интерес от разширяване на пазарите и вноса на нови ресурси от изток. Именно с техни пари се организират експедициите, които поставят нашия главен герой – атаман Ермак, на челните страници на историята.
Василий Тимофеевич Аленин е роден някъде по поречието на р. Чусовая, тогава на границите на Московското царство ,където родът Строганови имали владения.

Дядо му Афанасий Аленин бил крепостен селянин, избягал от град Суздал в края на XV век, търсейки бягство от крепостничеството и възможност за забогатяване. Пристигнал в земите около голямата Муромска гора, където се хванал да работи като колар, но скоро разкрили че действа като контрабандист и го прогонили от владимирския удел.Афанасий и синът му Тимофей се заселили в именията ан Строганови, където Тимофей се прехранвал като общ работник. Синът му Василий, роден в края на 30-те години на XVI век, започнал да работи като товарач на речния флот на Строганови. Този занаят го калил физически, но младият Василий бързо разбрал че животът му е отредил да е нещо повече. Събрал около себе си банда съмишленици и с няколко лодки заминал за поречието на средния Дон, където се отдал на пиратство. Заради военните си подвизи и умението, с което грабел руски, персийски и османски търговци, Василий Аленин си спечели почетен прякор – Ермак, с който останал в историята.

russia-1328925_1920

През 1558 г., Московското царство започва да води война с Полша и Литва за наследството на латвийските и естонските земи. Тя се проточва почти тридесет години и поглъща значителна част от ресурсите на държавата. Притиснат от нужда за нови и нови войници, Иван IV започва да издава опрощения и да набира и разбойници от източните територии – хора с богат боен опит и свикнали на несгоди. Сред тях е и Ермак с дружината му, които набързо се покриват със слава, разграбвайки вражески търговски кораби и нападайки противниковите отряди от засада. В рамките на тези кампании, Ермак бързо натрупва боен опит, който издига престижа му над мнозина от останалите казашки предводители.

През 1574 г., рода Строганови получават патент за разширяване на Пермска област (която им е отдадена в лично владение) към поречието на реките Иртиш и Тобол. За да извършат това дело, Строганови започват да търсят подходящите опитни бойци и през 1579 г. се обръщат към Ермак. В замяна на пълно подсигуряване с оръжие, лодки и припаси както и обещание за дял от печалбата, Ермак се съгласява да сформира бойна група от 540 души. Само за няколко месеца, благодарение на престижа си, казашкият атаман успява да събере някои от най-коравите и безкомпромисни бойци на „Дивия Изток“ сред които има и наемници от Литва и Германия, които са се уволнили от служба в Ливонската война, както и татари, избрали да загърбят религиозните различия и да потърсят слава и злато под знамената на Ермак.

Експедицията потегля през 1581 г. и следвайки т.нар. Чердински път (комбинация от преходи по поречието на няколко реки – б.а.), Ермак и хората му (подсилени с 300 души от хората на Строганов, основно товарачи и работници – б.а.), достигат земите на Сибирското ханство, управлявано от Кучум бей. Казашката войска влиза в поредица от сражения с татарите. Използвайки своето предимство по отношение на въоръжението, хората на Ермак разбиват сибирските войски и завземат столицата им Кашлик (в близост до дн. град Тоболск). В последствие, Ермак успява да се съюзи с част от местните племена и така да компенсира за загубата на припаси и хора в хода на бойните действия. През цялата зима на 1581/2 г., казаците и сибирските татари водят малки по мащаб боеве.

Surikov_Pokoreniye_Sibiri_Yermakom

Снимка: By Vasiliy Surikov – ArtLib.ru, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=865361

През пролетта на 1582г., Ермак повежда експедиция към река Об, завземайки няколко местни селища и укрепени пунктове. Гоемият му успех идва в началото на лятото, когато негов отряд пленява племенника на сибирския хан. Кучум е принуден да прекрати набезите за да опази живота на своя наследник и роднина. Междувременно, Ермак изпраща своя приятел и помощник атман Иван Козло обратно към Перм, където да докладва на Строганови и да потърси подкрепления и нови ресурси.
Козло е посрещнат радушно в Перм, но далеч по-забележително е пристигането му в Москва. Гледката е била забележителна, тъй като за главата му имало щедра награда, издадена от московските власти. Натоварен със специални депеши от Строганови, разбойникът влиза гордо в руската столица и се явява лично пред царя, носейки подаръци от Ермак. Иван IV, който още се бори с разочарованието от изгубената Ливонска война, посреща радушно казака, опрощава всичките му престъпления и го дарява със скъпи дрехи, бижута и пари. Владетелят обещава да изпрати цяла рота стрелци в подкрепа на Ермак и заповядва на Строганови да му помогнат със всичко, от което има нужда.

Освен това, Иван IV заповядва на Ермак да бъде дадена почетна титла „княз на сибир“, издигайки бившия пристанищен хамалин до върха на благородническата йерархия в Московската държава. Царят повелява племенникът на Кучум да бъде изпратен като заложник в Москва. Ермак не е особено въодушевен когато научава това, но няма избор – царят осигурява необходимите ресурси за оцеляването на казаците и изпраща заложника. Това развързва ръцете на Кучум и той започва нова поредица от набези срещу казаците в Сибир.

Постоянните набези отслабват силите на казаците, а подкрепленията от Москва така и не рпистигат. През 1583 г., Козло и няколко десетки казаци попадат в засада и са избити, а Ермак остава начело на по-малко от 300 души, чийто запаси от барут привършват, а храната е в постоянен недостиг. Възползвайки се от тази ситуация, един от местните татарски лидери – Караджа бей събира армия от местни войни и обсажда Ермак в Кашлик. Казаците отново се бият на висота, отбиват всички противникови щурмове и дори провеждат успешен излаз срещу противниците си. В крайна сметка, силите на Караджа бей са разбити и отблъснати.

През 1584 г., подкрепления най-после пристигат, но те представляват съсипан от болести отряд, останал почти без провизии. Вместо да засилят позициите на Ермак, новодошлите войни влошават ситуацията. Кучум успява да се възползва максимално и подлъгва Ермак в капан, пускайки фалшива информация за голям керван от Бухара, прекарващ провизии и скъпи стоки., който уж минавал по поречието на Иртиш. Ермак и част от хората му потеглят по реката. Според легендата, останали да пренощуват на един остров, но не оставили стража и били нападнати и изклани от татарите, а бронята на Ермак, подарена му от Иван IV била раздадена като трофеи на отделните татарски вождове.

Радостта на татарите траяла кратко. Скоро от Русия пристигнали два нови отряда бойци, този път свежи и добре снабдени. Руските сили се съединили с казаците, останали след Ермак и заедно създали нов укрепен пост – Тоболск, който постепенно щял да се превърне в административен център на целия регион. Руснаците разбили няколко татарски рейда, а през 1598 г., Сибирското ханство било окончателно сразено и анексирано.

Ермак се превърнал в герой и мъченик за руския народ, а легендите за него се разпространили из целия Изток по подобие на българските предания за Крали Марко. Бойните му подвизи положили основите на бъдещата колониална експанзия, която щяла да донесе огромни териториални и икономически придобивки на Московското царство. Със своята дързост, войнски умения и дълготрайните последици от неговото дело, Ермак достойно се нарежда сред най-великите авантюристи в европейската история.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени