shareit

Толкова лош ли е бил Ньойският договор за България?

| от Радослав Тодоров |

Изминаха вече 100 години от края на Първата световна война, а тази година предстои да бъде отбелязана и стогодишнината от подписването на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. Този толкова съдбоносен за България и българите договор и толкова силно мразен от тях. Действително ли обаче той е толкова голямо зло за колкото сме свикнали да го мислим?

Клаузите му определено са тежки и неприемливи за нас. Той се е закотвил в нашето историческо съзнание като едва ли не най-голямото бедствие, което ни е сполитало и като надгробна плоча на българската национална идея.

Че е несправедлив – от наша гледна точка със сигурност е такъв. За нас той е цял клокочещ казан от неправди, в който обаче не бива да забравяме, че влизаме сами. Далеч не без помощта на съседите ни и Великите сили, разбира се. Играта обаче е такава, че всеки трябва да гледа собствените си интереси, а накрая просто се оказва, че останалите са си ги гледали по-добре от нас.

6

В резултат губим територии, приемаме бежанци от тях, плащаме репарации и тъй нататък. Но това е в реда на нещата. Когато някой загуби война, си понася последствията, винаги е било така.  За съжаление постигането на блестящи военни победи не е достатъчно, трябва да знаеш и как да ги използваш. А когато по-голямата част от работата не е свършена, по-точно тази на политиците и дипломатите, е нормално да се стигне до такива резултати.

Последствията обаче далеч не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат в тази ситуация. Особено пък ако погледнем какви са те за съюзниците ни – и тримата ни съюзници биват унищожени в Първата световна война. Това са три огромни империи, които престават да съществуват в резултат на войната.

Германската империя, губи всичките си колонии, губи огромни територии за сметка на Полша, Франция, Дания и Белгия и на нейно място след това е създадена Ваймарската република. Наложени са й толкова непосилно тежки репарации, че икономиката й изпада в хиперинфлация и стойността на банкнотите им става по-ниска дори от тази на хартийките върху, които са напечатани.

Австро-унгарската империя е напълно унищожена и разпокъсана. От нея остават две отделни отломки – държавите Австрия и Унгария, всяка от които с по-малка територия от нашата.

Османската империя по Севърския договор също е тотално разпокъсана. Впоследствие Ататюрк успява да отвоюва голяма част от заетите от съглашенците земи, но пак извън новообразуваната Турска република остават Месопотамия, Сирия, Палестина, Арабия…

Царство България обаче оцелява. Единствено цар Фердинанд абдикира от престола в чужбина, но без никой да го е принуждавал да прави това, а и синът му Борис III директно наследява властта. Така че Ньой всъщност не разрушава нашето царство, както прави с Германската, Автро-унгарската и Османската империя.

Също така репарациите, които тогава ни налагат по Ньойския договор, не представляват сериозна тежест за тогавашната ни икономика в дългосрочен план. Те възлизат на 2 милиарда франка, но след поредица от преговори успяваме да договорим разсрочено плащане, премахване на лихвите, премахване дори и на вече договорени цели траншове. И така до 1931 г., когато изцяло се анулира това, което е останало да плащаме по договора.

Териториалните загуби са незначителни като за страна загубила световна война и особено в сравнение с тези на съюзниците ни, както вече отбелязахме (и като размер и като процент). Губим само Беломорска Тракия откъм Гърция, а откъм Сърбия три крайгранични градчета с прилежащите им землища (Цариброд, Босилеград и Струмица). Откъм Румъния – нищо, границата си остава така както е била преди войната. А откъм Турция дори оставаме с малка териториална придобивка – двете ивици в кафяво:

Bulgaria_after_Treaty_of_Neuilly-sur-Seine

За съжаление тогава не успяваме с оръжие да осъществим националното си обединение така, както ни се е искало, но пък оцеляваме в една страшна война, каквато историята не е познавала дотогава, сами срещу целия свят, заедно със само трима съюзници, които за разлика от нас, не оцеляват накрая.

Не оцелява дори и Руската империя, която въпреки че започва войната на страната на победителите, в резултат от нея губи територии колкото няколко Българии и накрая пропада в блатото на болшевизма.

Нововъзникналото Кралство на Сърби, хървати и словенци, въпреки че изглежда на картата като една реализирана великосръбска мечта, всъщност претърпява чудовищни човешки жертви и разрушения, както при създаването си в резултат на тази война, така и при разпадането си в края на века. Следвоенните години там се характеризират най-вече с глад и бедност, въобще цялото управление на крал Александър Караджорджевич е запомнено като един тежък период за населението. Достатъчно показателен е фактът, че няма нито един негов паметник и дори нито една улица в Белград на неговото име.

Румъния постига националното си обединение през 1919 г., но успява да му се порадва точно 20 години преди да загуби Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина, които са им губи още в началото на Втората световна война.

Гръцката „Мегали идея” пък се срива с гръм и трясък още през 1922 г. Въпреки че по Севърския договор им е дадена Източна Тракия и Западна Мала Азия (с изключение на Истанбул и проливите) и дори при избухналата Гръцко-турска война войските им стигат чак до Централна Мала Азия. Всичко това обаче го губят впоследствие и то съвсем не без наше участие.

Голяма част от количествата оръжие и боеприпаси на разоръжената българска армия, които Антантата трябва да прибере, всъщност са нелегално изпратени на закъсалите откъм въоръжение и снабдяване турци. Дори преследвани от гърците части на турската армия са допуснати да се спасят и презимуват на българска територия. Благодарение на тези оръжия и боеприпаси Ататюрк успява да разбие и изгони гърците от Мала Азия и Източна Тракия. След това идват страшни погроми и изселвания над понтийските гърци населяващи тези земи.  Тъй че макар и леко индиректно все пак им го връщаме на гърците за гоненията над етническите българи на тяхна територия.

В резултат на всичко това не само България, но в крайна сметка и никоя друга от балканските страни не постига националното си обединение. Поне не и така както всяка от тях си го представя, че то трябва да изглежда.

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на положението с дадените жертви в Световната война. Това най-голямо военно усилие, което нацията ни някога е полагала, достигайки до най-високото мобилизационно напрежение в света от близо 21% (над 800 000 армия към 1918 г. при население от около 4 милиона души). Тоест всеки пети гражданин на страната е на фронта, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст.

Въпреки това всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в битка, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести, глад или по друг начин свързан с войната) са около 180 000 души (само около 3% от населението).

За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 милиона (4% от населението), Османската империя – близо 3 милиона (15%).  Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка.  От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), но при положение, че нейното участие във войната е съвсем кратко и като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават общо близо 1 200 000 жертви (27%), или почти седем пъти повече от нас. С други думи – в тази война загива всеки 4-ти сърбин и всеки 34-ти българин.

BASA-284K-2-218-63-Ratification_of_the_Treaty_of_Neuilly-sur-Seine

Погледнато от този ъгъл, другите губят доста повече от нас, защото в крайна сметка по-важно от човешкия живот няма. Етническите българи, които след войната остават в пределите на други държави (или пък имигрират у нас) все пак са живели своя живот, добър или лош – субективен въпрос. Докато всички тези хора, стоящи зад горните цифри, които ние наричаме врагове, приключват земния си път през тази война и евентуалните им потомства никога не се появяват на този свят. Докато нашите потомства, тоест – ние, сме си тук, едва 3% само са си отишли тогава.

В много голяма степен това се дължи на силата на тогавашната българска армия, която изнася цялата война на чужда територия. Интересен факт е, че примирието с Антантата е подписано в момент, в който нито един български войник не се намира на предвоенната територия на страната и по трите фронта на които сме воювали в тази война, като по този начин тя не допуска разрушения и жертви на наша територия. Реално българската армия се предава непобедена, но фактът че не успяват да я разбият или пленят и че тя все още е една крупна и боеспособна сила, именно издейства тези по-изгодни клаузи при мирните преговори спрямо тези към нашите съюзници.

Както виждаме „смъртта” не е била чак толкова черна, може би в най-голяма степен благодарение на армията. Разбираемо е, че тогавашната загуба е доста горчива и трудна за преглъщане чаша, но не е нужно винаги да гледаме от мрачната страна на нещата. Хубаво е, че въобще сме оцелели в онзи глобален пожар отпреди 100 години и е хубаво, че знаем историята си и можем да си извадим поука от нейните грешки за да не ги повтаряме никога повече.

А дали ще го направим, зависи единствено от самите нас и от никой друг.

Такава и още подобни истории, свързани с Първата световна война могат да бъдат намерени в новата книга посветена на 100-годишнината от тези събития. Книгата е „Във вихъра на Великата война” и излиза от перото на автора на тази статия – Радослав Тодоров. „Във вихъра на Великата война” излиза от печат на 20 май, а премиерата е на 17 май. Повече информация ТУК.  

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Арменският геноцид остава непризнат и до днес от Турция

| от |

В една ранна сутрин на 24 април 1914 г. улиците на Константинопол са пропити с гневни викове и демонстрации. В следващите дни жителите на Османската империя ще опознаят много добре решението на властта – арменски интелектуалци, политици и религиозни лидери са преследвани и затваряни в затвори. Гонението е впечатляващо дори за страна, която е в навечерието на глобален военен конфликт. Повечето затворници ще изчезнат без следа, а това е само началото на един много тежък процес.

Думата „геноцид“ още не е измислена и не присъства в речника, за да може това престъпление да получи такава тежест. Арменският народ ще бъде гонен, преследван и мразен много дълго време. Според историческите данни, арменците преживяват много труден период – от 1914 до 1923 година са обект на преследване и след това идва Хитлер, който поема щафетата и продължава гонението.

Според различни данни, около 1.5 милиона души са вървели към сирийската пустиня – тя ще се превърне в окончателния им дом. Първо са изведени мъжете. Те имат шансовете да бъдат екзекутирани много по-рано и да спестят унижението и мъката в трудовите лагери. След тях тръгват жените, децата, старците. Дългият маратон има своя чар – лишения, липса на храна и вода, но за сметка на това се среща гаврата, изнасилванията, мъченията.

Едва през 1943 г. Рафаел Лемкин ще използва термина „геноцид“ и ще припомни за първия такъв в началото на XX век. Макар и до днес Турция да отказва да възприеме действията си като геноцид, но около 32 страни са признали зверствата. След като  Западна Армения пада под османска власт, обществото се дели на арменски католици, протестанти и християни (апостоли). Под шапката на Османската империя, арменците продължават да живеят в свое собствено затворено общество без особена намеса.

Marcharmenians

Отвеждане на арменски жители към затвора в Мезирех.

Снимка: By anonymous German traveler – Published by the American red cross, it was first published in the United States prior to January 1, 1923. [Aus: Politisches Archiv des deutschen Auswärtigen Amtes. Bestand: Konstantinopel 169.], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2902685

Около 70% от тях живеят в бедност в селските райони, но пък голяма част от социалния елит е установен именно в Константинопол. Според неофициални данни през 1878 г. около 3 милиона арменци са живеели в границите на империята. Дежурните преживявания като високи данъци, отвличания и насилствена смяна на вярата са нещо често срещано и за тях.

След подписването на Берлинския договор (1878 г), Османската империя трябва все пак да смекчи тона и да намери правилен подход към своите жители, без значение какво изповядват. Проблемът е, че една империя, която е повярвала толкова много в правотата си, никога не може да бъде контролирана от договори и спогодби.

Ето защо султан Абдул Хамид II решава да приключи казуса, сформирайки бойна организация с името Хамидие. Командата към тях е „да се разправят с арменците както намерят за добре“. Малката армия имала зелена светлина да зверства във всяка гореща точка, което не било особено трудно, след като данъците постоянно се вдигали, а с това и арменците скачали на бунт. С добре изфабрикуван повод, кървавите сблъсъци следват.

1895erzurum-victims

Жертви на клане в Ерзурум, Турция 1895 г.

Снимка: By W. L. Sachtleben. (d. 1953) – „The Graphic“ December 7th 1895. Page 37 Online Archive, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2225204

Кланетата били невиждани, което за пореден път накарало „Великите“ сили да се намесят и да накарат Абдул Хамид II да подпише нов договор. Въпросният документ също няма да бъде спазен. Около 2000 арменци се събират в Константинопол, за да поискат изпълнение на новите реформи, но вместо това са първата вълна, която ще посрещне полицейската бруталност. И в опити през 1895 г. да извоюват най-елементарно право на живот, арменците посрещат острата страна на меча и според различни източници между 100 до 300 хиляди души стават жертва на хамиданите. Очевидно е, че промени няма да последват.

Ottoman_Armenians_1908

Арменски жители празнуват издигането на новата организация и се надяват на по-добър живот.

Снимка: By Berc Fenerci – Edited from the CD „From East to West: Exhibition of Armenian Historical Postcards (1897-1920)“ by Berc Fenerci., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10503258

През 1908 г. ще се случи първия военен преврат, който има за цел да свали султана. Организацията „Младите турци“ успява да вземе властта и на конгреса в Париж, представители на тази организация обещават, че малцинствата ще имат права и съответно ще могат да живеят в много по-човешки условия. Едва ли някой тогава е подозирал, че от тази организация ще произлезе легендарното трио „Тримата паши“. Никой не е подозирал, че в тази организация съществуват кисти с размера на „Комитет за обединение и прогрес“. На следващата година се случва контрапреврат от ислямски теологически студенти. Целта е връщането на властта в ръцете на султана и въвеждането на ислямски закон. 4-години по-късно избухва и Балканската война, която коства допълнителни европейски територии на империята.

Освен всичко това, военният конфликт носи специално послание:

„Великото наказание на Аллах, защото обществото не намери начин да продължи напред.“.

Около 85 000 мюсюлмани се завръщат обратно в Константинопол. Освен всичко, те трябва да живеят в арменските гета, където животът и без друго не е песен. До днес се смята от някои историци, че новодомците са изиграли най-голяма роля в избиването на арменци.

През Първата Световна война нещата продължават да се влошават. На 25 февруари 1915 г. военният министър Енвер Паша нарежда повишаването на сигурността и бдителността в редиците, както и отстраняването на всички арменци от военни постове. Демобилизацията е в следствие на редица слухове, че именно арменците издават военни тайни на руснаците.

Van_Defenders

Въоръжени цивилни арменци се опитват да предпазят квартала си от османската армия.

Снимка: By Original spurce: Scanned from the Soviet Armenian Encyclopedia Article on the Defense of Van (vol. 11, p. 273), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3654720

Новото им назначение е в трудови лагери и за изпълнение на бойни задачи свързани с логистиката. Според различни източници, разоръжаването на арменците е и първата стъпка към извършването на геноцида. На 19 април 1915 г. град Ван получава заповед да изпрати на фронта незабавно 4000 войника. За арменското население всичко е ясно – мъжете напускат града и остават беззащитните жители.

Арменското общество предлага 500 войника и пари, с които да спечели време, но въпреки това не успяват. Заканите за изтребване на целия град започват да се прокрадват по улиците. На следващия ден, докато градът е под обсада, една арменка става жертва на насилие. Познати се притичат на помощ и са застреляни от войници.

Разраства се доста сериозен конфликт и около 30 000 арменци се вдигат на бунт, предпазвайки един квадратен километър от османските войници. Конфликтът продължава, докато руските сили не достигат границите на града. Искрата вече е паднала в бурето с барут.

Вечерта между 23-24 април 1915 г. правителството гласува арестуването на 250 арменски лидера и видни интелектуалци. Нещо подобно се случва и в Анкара. Онези, които не успяват да избягат, получават куршум. На 29 май се гласува законът за депортиране, който позволява на властите да отстранят всеки жител – потенциална заплаха за империята.

AmbassadorMorgenthautelegram

Телеграма на американския посланик, изпратена още през 1915 г. 

Снимка: By Henry Morgenthau Sr – US National Archives, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37227677

Съюзниците на Османската империя просто отказват да признаят съществуването на подобен акт, но противниците не спират да говорят за него. Единствено консулите в страната изпращат телеграми за случващото се, но без успех. Голямата депортация завършва в сирийския град Дейр ез-Зор. Там пристигналите жители са свободни, но в сградите няма храна, няма вода и никакви продукти от първа необходимост.

Властите дори не се опитват да прикриват следите си. На фона на разрастващата се война, те предпочитат да решат проблема си веднъж завинаги. Командата е „Правете каквото искате“. Следователно жените се изнасилват, мъжете са гаврени и изтезавани, убийствата са нещо всекидневно. Някои жени са изпратени в Дамаск, където са продадени като робини. Онези, които оцеляват и стигат до границата със Сирия и Ирак, трябва да се подготвят за следващото голямо изпитание.

Morgen23

Снимка: By National Archives of United States – RG59, 867.4016/83, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48226862

Около 25 концентрационни лагера са подготвени за новодомците. Някои лагери са просто транзитни точки, други са използвани като масови гробове. Повечето живеят по няколко дни. Войниците избирали най-красивите жени за свои съпруги, но не водили записки на тези актове на „милосърдие“. Никой не знае и колко съпрузи са изгубили живота си, опитвайки се да спасят своите жени.

Morgenthau336

Снимка: By Henry Morgenthau – Ambassador Morgenthau’s Story Doubleday, Page p314, (http://net.lib.byu.edu/estu/wwi/comment/morgenthau/images/Morgen50.jpg), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3822803

Бернау (американски жител с немски паспорт) става свидетел на доста зловещи гледки. Той разказва за масовите гробове с по 60 000 души в Макханах. Около 450 деца получават дневна дажба от едва 150 грама хляб на ден и живеят в палатки. Дизентерията е обхванала лагера. В съседния лагер „Абу Херера“, пазачите записали как 240 гладуващи арменци започнали да ровят в конските изпражнения, за да открият зърна, които да консумират.

Talat_Pasha

Мехмет Талат паша дава разрешение за депортирането на арменци.

Снимка: By Neue Photographische Gesellschaft Berlin and Bain News Service, publisher – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.31323.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1275814

Кой оркестрира цялото това зверство? Комитетът за обединени и прогрес формира „Специалната организация“ за изтребване на арменците. В края на 1914 г. около 124 престъпника напускат затворите с най-високо ниво за сигурност, за да покажат на какво са способни. В началото на следващата година хиляди други ще ги последват за изпълнение на „важната мисия“. Наричат ги „касапите на хора“. Убийствата и гаврите не спират до тук. Освободените затворници измисляли нови и нови начини за изтребване. Освен това имали на помощ и официалната османска армия.

Armenian_woman_kneeling_beside_dead_child_in_field

Арменка в полето близо до Алепо, опитвайки се да помогне на паднало дете. По-късно става ясно, че детето е починало.

Снимка: By en:American Committee for Relief in the Near East – from usa gov site.Rights Information: No known restrictions on publication.Reproduction Number: LC-USZ62-48100 (b&w film copy neg.)Call Number: LOT 10898 [item] [P&P]Medium: 1 photographic print., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27444775

Започнали да горят живи хора, други са издавени в дълбините на Черно море. Италианският консул в Трабзонд разказва как стотици жени и деца са товарени на лодките, за да бъдат хвърлени и издавени. Повече от 50 000 души са избити именно по този начин. Експериментите с хора също били разрешени, следователно започнали да се предлагат високи дози морфин, токсичен газ, както и атаки с тиф.

Според приетия закон на 13 септември 1915 г. с депортирането трябва да се конфискува и арменското имущество. По-късно по време на мирните преговори в Париж, арменски делегати представят документи за имущество на обща стойност от 354 милиарда долара (според днешната инфлация – стойността комбинира културно църковно наследство, както и имоти на жители). Някои критици смятат, че икономиката на страната не може да постигне такива висоти без разграбването на арменците.

İkdam,_4_Kasım_1918

Новината във в-к, че тримата паши са успели да избягат.

Снимка: By İkdam – NTV Tarih, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26934620

В нощта на 2-3 ноември 1918 г., тримата паши (Мехмед Талат Паша, Ишмаил Енвер Паша и Ахмед Джамал Паша) успяват да избягат. Зверствата са признати на 11 юли 1919 г. от Дамат Ферид Паша. Около 130 човека – всички членове на „Специалната организация“ – са обвинение в извършването на геноцид. Главните виновници са заловени и осъдени на смърт, но след това са изпратени в Малта за допълнителни разпити.

Стоят там известно време и през 1920 г. са разменени за британски военнопленници. Двама от завърналите се паши са убити от арменски нелегални бунтовници, които все пак искат да получат възмездие за всички зверства. Мнозина от изпратените в Малта не могат да бъдат осъдени поради простата причина, че по правилата на войната все още липсват клаузи, които да преследват зверства с такъв мащаб срещу цивилно население.

Джон Кифнър от Ню Йорк Таймс пише следното по темата:

„В навечерието на Първата Световна война в Османската империя има около 2 милиона арменци. През 1922 г. са преброени едва 400 000 души. Останалите 1.5 милиона са жертва на това, което историците наричат „геноцид“.“

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

Как работи кръвта и защо има различни кръвни групи

Нека да започнем от най-елементарното, за да сме сигурни, че всички имаме основата.

Има няколко различни вида кръв. В тях се съдържат няколко различни типа клетки и безброй молекули, които дават на телата ни нужните хранителни вещества, за да работят ефективно. Двата основни типа клетки в кръвта са червените и белите кръвни клетки. Червените кръвни клетки съставляват близо 45% от обема на кръвта ни, а белите кръвни клетки съставляват по-малко от 1%. Останалата течност във вените ни е известна като кръвна плазма. Тя е около 55% от обема на кръвта ни.

Преди да видим какво точно правят всички тези течности, нека да разгледаме набързо откъде идват. За да не навлизаме в излишни подробности, ще кажем, че почти всичко, което влиза във вените ни, идва от храносмилателната система, от белите дробове или от костния мозък.

Charta ex qva figvram parare convenit, illi qvae nervorvm seriem exprimit appendendam, 1543.

Можем да гледаме на храносмилателната ни система като система, която е отделна от останалата част на тялото ни, просто се намира вътре в него. Всичко, което слагаме в уста, трябва да бъде разградено от тази система и след това да премине през нея, за да влезе в кръвта ни. Повечето хранителни вещества достигат кръвта по този начин. Затова и твърдението „ти си това, което ядеш“ всъщност е доста вярно. Друг начин нещата да влязат в кръвоносната ни система е през малките капиляри в дробовете ни. През повечето време искаме единствено да приемаме кислород и да изхвърляме въглероден диоксид, които се прехвърляме от кръвта също по този начин.

И накрая, червените кръвни клетки и повечето бели кръвни клетки се създават предимно от костния мозък в големите кости. Производството на червени кръвни клетки се контролира от хормон, наречен еритропоетин. Това е същият хормон, който Ланс Армстронг взима преди състезанията си и за който беше обвинен в приемане на допинг.

Наличието и производството на бели кръвни клетки пък се контролира от сложни механизми в имунната система.

Humanrbc1000x

Има 8 основни вида кръв, разделени в 4 групи. Групите са A, B, AB и О. Те се групират с оглед на присъствието или отсъствието на нещо, известно като антиген. Антигените са вещества в кръвта, които карат имунната ни система да създава антитела. След това тези антитела убиват всичко, което имунната система смята за заплаха. Специфичните антигени, които създават различните кръвни групи, се намират на повърхността на червените кръвни клетки и са известни като тип А и тип В. Те се разделят допълнително чрез наличието на друг тип антиген, известен като rH фактор. Ако имате този rH антиген, се смята, че кръвната ви група е положителна, ако не – счита се, че е отрицателна. Някой, който има антигени от тип А и rH фактор, се счита, че има кръв от тип А+. Ако имате и двата вида антигени, но нямате rH фактор, имате кръв тип AB -. Ако нямате А или В антигени, тогава сте тип O.

Това има значение поради антителата, които имунната ни система създава. Някой с кръв тип А ще има антитела за тип В, а някой с тип В ще има антитела за тип А. Тип О има антитела както за А, така и за В. Ако дадете кръв от тип В на някой с тип А, техните антителата биха атакували червените кръвни клетки тип А, причинявайки редица странични ефекти, включително смърт.

Сега, когато знаем какви са различните видове кръв, нека разгледаме нещата вътре в самата нея.

Червените кръвни клетки са това, което разнасят кислорода в цялото ни тяло и помагат за изнасянето на въглероден диоксид далеч от клетките ни. Те са направени от протеин, известен като хемоглобин. Именно този хемоглобин прави червените кръвни клетки червени и големият брой от тях придава на кръвта ни съответно червения й цвят. Тук е моментът да отбележим и че обеднената на кислород (деоксигенирана) кръв не става синя.

Хемоглобинът съдържа големи количества желязо – кислородът се свързва именно с него. Клетките създават водородни атоми, които причиняват по-ниско от нормалното ниво на pH. Когато хемоглобинът се достави до клетки, които се нуждаят от кислород, ниското pH ще доведе до освобождаване на желязото от кислородната молекула и нашата клетка сега вече разполага с целия кислород, който и е необходим да метаболира както трябва.

Червените кръвни клетки също помагат за пренасянето на около 14% от произведените въглероден диоксид и водородни атоми далеч от клетките и обратно към белите дробове. Останалите 86% се транспортират в кръвта като бикарбонат (HCO3–). Детайлите защо и как става това са си цяла лекция по химия.

Другият тип клетки в кръвта ни са белите кръвни клетки. Известни като левкоцити, тези клетки са част от имунната ни система и спомагат за защита на организма от инфекции. Има 5 основни вида бели кръвни клетки, от които има приблизително 4-10 хиляди на микролитър кръв. Ако това число се увеличи, вероятно имаме инфекция, с която тялото ни се опитва да се бори.

Петте вида са: неутрофили, лимфоцити, еозинофили, базофили и моноцити. Всеки тип играе различна роля спрямо вида на инфекцията, с която тялото ни се опитва да се бори. Например, неутрофилите убиват бактериите като ги поглъщат (това се нарича фагоцитоза). Затова ако имаме бактериална инфекция, процентът на неутрофили в кръвта ни ще бъде повишен. Така че, когато лекар ни вземе кръвна проба, за да разбере какво не ни е наред, тези нива на белите кръвни клетки ще помогнат да ни бъде поставена диагноза.

Последната част от кръвта се нарича плазма. Това съставлява по-голямата част от обема на кръвта ни. Около 90% от плазмата е просто вода, 8% е протеини, като албумин, който помага да се придвижват молекули като калций и разни лекарства през кръвта ни, антитела, които помагат при инфекция, и фибриноген и др., които помагат за съсирването на кръвта. Останалите 2% от плазмата съдържа хормони като инсулин, електролити като натрий и калий и хранителни вещества като захари и витамини.

Сега, след когато знаем какво има в кръвта ни и по принцип как работи кръвта, едно последно парченце информация – как да измием петна от кръв. Ако са по дрехите ни, просто трябва да ги накиснем в 1 литър топла вода с 2 чаени лъжички прах за пране и 1 супена лъжица амоняк за около 15 минути. След това изваждаме дрехата и я перем нормално. Важно е да не я  изсушаваме, докато петното не изчезне напълно.

 
 
Коментарите са изключени