shareit

Смелите коне на Първата световна война

| от |

Първата световна война е известна най-вече с напредъка на военните технологии, които я направиха толкова смъртоносна: танкове, картечници, газови атаки и бомби. С такъв сериозен скок в оръжията изглежда малко вероятно войниците да се нуждаят и от така чупливия кон в битките си. Но над 1 милион коне са участвали само от Великобритания по време на тази война и подобно на техните колеги хора, много от тях не са се върнали у дома.

Deccan Horse, Bazentin Ridge 1916

Специални служители обикалят цяла Великобритания, за да намерят и купят най-добрите животни за армията на страната. По този начин само за през първите 12 дни на войната са набавени 165 000 коня. 

Скоро обаче става ясно, че преди войната да приключи, ще са необходими много повече коне. По това време обаче във Великобритания нямаше особено изобилие от тези животни, така че много от конете бяха взети от равнините на Северна Америка и с хиляди бяха изпратени на Острова, за да бъдат обучени за битка. Много от тези коне бяха полудиви и неподковани. Но въпреки всичките им недостатъци, те бяха особено подходящи за различните метеорологични условия, които ще им предложи войната в различните си етапи.

Първият проблем с цялата операция по набавяне на добичетата, възниква при транспортирането им. Както вече казахме, те са изключително голяма бройка, а се прекарват в тесни пространства, което означават, че разпространението на болести ще е доста лесно. Конете от Северна Америка се оказаха особено податливи на един вид пневмония. Дори онези, които не бяха болни, не бяха непременно в добра форма, когато най-накрая кацат във Великобритания след пътуването си през океана. Затова лекари от Кралският ветеринарен корпус са назначени да направи тези коне „годни за военна служба“ преди да бъдат отведени по фронтовите линии.

През 1918 г. над половината от конете на Великобритания са били във Франция, докато останалите са били разпръснати из останалата част от Европа. Голям процент от тях обаче не са използвани на самото бойно поле. През 1918 г. малко над 75 000 са отпуснати на кавалерията, докато близо 450 000 коне и мулета са били използвани за събиране на провизии. Други 90 000 бяха сложени да носят пушки и тежка артилерия, а над 100 000 бяха яздени около фронтовите линии, пренасяйки храна и боеприпаси на войници и ранените през окопите до болниците.

River Crossing NGM-v31-p338

Докато конете от кавалерията със сигурност виждаха много битка, всички бяха подложени на тежки условия и трудности, каквато и работа да им беше дадена. На практика не вражеският огън е убил най-много коне, а гладът, болестите и излагането на стихиите. По тези причини британската армия губи около 15% от конете си през всяка година от войната.

Разбира се, грижата за толкова много животни би била доста трудна във ферма, камо ли на бойното поле. Една от най-големите пречки първоначално е, че много от мъжете, воюващи във войната, са от града и не са имали опит да се грижат за коне, преди да им бъде зачислен военен кон.

Все пак след като научават как да ги хранят и гледат, мъжете бързо развиват връзка с конете си и когато някой от тях почине, го оплакват като свой другар. Както каза капитан Сидни Галтри:

Вярвам, че всеки войник, който беше в досег с кон или муле, се е научил да ги обича заради истинската им стойност, както и за голямата работа, която са свършили и вършат във и извън зоните на смъртта.

Храната беше друг основен проблем. Дажбите за всеки кон бяха „пет килограма овес, четири килограма сено и малко трици“ всяка седмица. Умножете тези дажби по милион и получавате проблеми с производството на достатъчно фураж, да не говорим за транспортирането му до конете, които са на работа из цяла Европа и под почти постоянен вражески огън. Затова те често оставали гладни, а мнозина също нямали и достатъчно вода.

Gasmask for man and horse

Друг проблем беше подслоняването на всичките тези коне. Повечето бяха просто завързвани някъде без покрив над главите си. Включително и през зимата, когато условията не са никак благоприятни. По принцип, ако имаха по-дълга козина (полезна за през зимата…), тя най-често беше подстригвана късо, така че да може да се види, ако конят хване някакво кожно заболяване. Така, когато сред животните се разпространяват въшки и краста, те са уловени навреме и се взимат мерки за лечение. Но това им костваше палтенцето през зима и е излишно да казваме, че конете страдаха, точно както и хората.

Когато някой кон е ранен, те са изпратени в най-близката болница на Кралския ветеринарен корпус. Само ветеринарите, разположени във Франция, успяват успешно да излекуват 75% от всичките 725 000 коне, които са им изпратени за лечение. За съжаление обаче много от животните бяха ранени нелечимо и често беше най-добре просто да ги лишат от мъките им. Ето и малко неприятен разказ от лейтенант Р. Г. Диксън:

В мръсната кал на пътя лежеше едно нещастно муле, на което двата му предни крака бяха отстреляни. Бог знае какви невидяни агонии и ужаси е изчувствало животното, докато отчаяно се опитваше да се изправи на крака си, които ги нямаше. То се гърчеше, мятайки глава в дивите си опити, без да знае, че вече няма предни крака.

Револверът ми беше в мен, но не можах да се доближа до животното, което се опитваше да ни изрита със задни крака и непрекъснато се въртеше. Врагът настъпваше доста бързо и затова направихме няколко отчаяни опита да обърнем мулето така, че да мога да вкарам куршум в мозъка му, но безрезултатно.

Докато се опитвахме да избавим съществото от мъките му, рискувах не само моя живот, но и този на моите другари. Огънят стана по-интензивен – може би някой куршум ще удари мулето и ще го убие.

Въпреки всичката смърт и болести, които застигат редиците на британските коне, и тежките условия, които търпят, те всъщност са едни от най-добре обгрижваните животни във войната. Например, британците им предоставят места за възстановяване, ако се изморят прекалено много. Тези места бяха тучни, зелени пасища, далеч от бойното поле.

Но въпреки това, многобройните престрелки, болести, липсата на храна, паразитите и лошите метеорологични условия в крайна сметка си оказват своето влияние. Над 200 000 коне дават живота си за Великобритания до края на войната. (Някои източници твърдят, че само 60 000 коня действително са оцелели – много е вероятно обаче това да е силно преувеличено.)

От тези, които оцеляха, не всички се връщат в Англия. Беше скъпо да се превозват коне през Ламанша и затова много от тях бяха продадени на месари във Франция или пък на търг на френски фермери за много малко пари, така че Великобритания да не трябва да ги транспортира. Като цяло, не е чудесен начин да се отнасяме с животни, които са се борили също толкова храбро, колкото и хората, но все пак има и няколко положителни истории. В някои случаи войниците събират пари, за да вземат любимите си коне у дома и да се грижат за тях след войната.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Финиъс Гейдж, който промени неврологията

| от |

На 13 септември 1848 г. Финиъс Гейдж и колегите му взривяват скали, за да се направят място за железопътната линия Рутланд и Бърлингтън близо до Кавендиш във Върмонт. Гейдж подготвя експлозията като уплътняваше отвора, в който беше поставен експлозив, с помощта на трамбовъчен железен прът. Тогава се случва и инцидентът, който ще остане в историята – металната пръчка създава искра, която запалва експлозива, и в резултат на взрива желязото минава право през черепа на Гейдж. Той влиза под костта на лявата му буза и излиза напълно през горната част на главата. По-късно винкелът е намерен на около 30 метра, облян с кръвта и части от мозъка на Финиъс.

За да добием представа за щетите, които този прът може да причини, трябва да сме наясно с размерите му – той е с дължина 1,11 м. и с диаметър 3,18 см. в единия край и е заострен до 0,6 см. в диаметър в другия, с тегло приблизително 6 кг.

JacksonJBS A descriptive catalogue of the Warren Anatomical Museum 1870 frontispiece 623x1024

След като пръчката минава през главата му, не се знае дали Гейдж губи съзнание, но само минути след инцидента, за учудване на колегите от екипа му, той вече върви и говори и дори прекарва изправен 1-километровия път с каручка до къщата си, където е прегледан от д-р Едуард Х. Уилямс, който описва ситуацията:

Когато пристигнах, той каза: „Докторе, тук има достатъчно работа за вас“. За първи път забелязах раната на главата му още преди да изляза от каретата си, пулсациите на мозъка бяха много отчетливи. Горната част на главата му изглеждаше някак като обърната фуния… сякаш някакво клиновидно тяло е минало през нея. Г-н Гейдж, по времето, когато преглеждах раната му, разказваше за начина, по който се беше сдобил с нея, на наблюдателите. Не вярвах на разказа на господин Гейдж и мислех, че ни лъже. Г-н Гейдж упорито твърдеше, че пръта минава през главата му… Господин Г. стана и повърна; усилието от това изхвърли около половин чаена чаша мозък, която падна на пода.

До вечерта д-р Джон Мартин Харлоу поема случая и именно бележките му от наблюденията върху нараняването на Финес, последващо възстановяване и промени в характера му доказват, че фронталния кортекс участва в изграждането на личността ни.

BringMeTheHeadOfPhineasGage KABOOM BoundlessAScienceComicsAnthology 2016 EJBarnes LBLee

Първоначалното лечение на физическите наранявания на Финиъс започнаха с почистване на раната чрез отстраняване на малки фрагменти от черепа и подмяна на някои от по-значителните. Голямата рана в горната част на главата му беше затворена с лепилни ленти и покрита с мокър компрес, за да може раната да оттече в превръзките. След няколко дни откритият му мозък се инфектира и мъжът изпадна в полукоматозно състояние. За облекчение и изненада на семейството му обаче се съвзема. Не след дълго д-р Харлоу успява да източи около 240 милилитра гной от абсцеса под скалпа на Гейдж.

Въпреки всичко това, само три месеца и половина след инцидента, Финиъс Гейдж вече водеше привидно нормален живот, противно на много очаквания. Най-близките хора до него обаче забелязаха леки промени в характера и поведението му. През 1868 г. в доклад, публикуван в Бюлетина на Медицинското дружество в Масачузетс, д-р Харлоу пише,

Неговите работодатели, които го смятаха за най-ефективния и способен бригадир, когото са наемали, преди контузията му, смятат промяната в неговия характер за толкова силна, че не могат да го върнат отново на работа. Той е раздразнителен, непочтителен, циничен, проявява слабо уважение към своите събратя, не се сдържа, когато чуждите думи противоречаха на желанията му, на моменти беше упорит, но все пак капризен и колеблив, и правеше много планове за бъдещето, които скоро изоставяше заради други, които изглеждат по-осъществими. В това отношение умът му беше коренно различен до толкова, че неговите приятели и познати твърдяха, че „той вече не е Гейдж“.

Вече не същия човек и съкратен от работата си в железопътната компания, той работи за кратко в конюшнята в Ню Хемпшир, а след това и на други още по-странни места. След това прекара 7 години като шофьор на пощенска кола
в Чили, докато здравето му не започва да се влошава. Според изследвания от съвсем наскоро, през 2008 г., изглежда, че докато работи в Чили, Гейдж е възстановил по-голямата част от социалните си умения и до голяма степен се държи като доста нормален човек. След като здравето му се влошава, той се премества в Сан Франциско заедно с майка си, където, след като претърпява серия епилептични припадъци, умира на 20 май 1860 г. на 36-годишна възраст – почти 12 години след инцидента.

Едва през 1866 г. д-р Харлоу, който смяташе, че никога няма да чуе отново за Финиъс, научава за смъртта му. По молба на семейството черепът на Финеас е изваден от гроба му и изпратен заедно с железния прът, който пробива черепа му, на д-р Харлоу в Масачузетс. Днес и двете са изложени в Харвардския университет, в Анатомичния музей на Уорън.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв всъщност е краят на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени