Сблъсъкът на титаните: Тиванския Свещен Отряд срещу македонските хетайри

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази максима често се оказва невъзможна за следване в реални стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Тиванският Свещен Отряд

Когато Спарта излиза победител от Пелопонеската война през 404 г.пр.Хр., множество от гръцките градове-държави въздъхват с облекчение. Досега те са считали, че голямата заплаха за тяхната независимост е Атина и нейните неограничени имперски амбиции. Много скоро обаче става ясно, че триумфът на Спарта ще се окаже нож с две остриета – военната суперсила от Пелопонес ще предяви амбиции да бъде върховен арбитър във всички значими спорове на Елада и постепенно ще наложи тиранична, макар и непряка власт върху по-голямата част от Гърция.

Най-големите полиси, сред които е и Тива, не посрещат спартанските амбиции и вмешателство с отворени обятия. Но как да се противопоставят на непобедимите лакедемонски хоплити?

Един от възможните отговори е да се създадат военни отряди, които по своите умения, мотивация и боеспособност да не отстъпват на спартанците. Тежка и неблагодарна задача. Ала около 380 г. пр. Хр. няколко от водещите тивански генерали се заемат именно с нея.

Произходът на тиванския Свещен Отряд предизвиква спорове сред специалистите по антична история. Някои от тях се позовават на сведенията на Херодот и Тукидид, които изрично споменават елитно подразделение от 300 тиванци, унищожени от атиняните в битката при Платея (479 г. пр. Хр.) или участващи в битката при Делум (424 г. пр. Хр.). Това може да ни наведе на мисълта, че традицията на Свещения Отряд е значително по-стара от класическото схващане за създаването му през 4 в.пр.Хр. Ако това действително е вярно, то тиванският генерал Горгид по-скоро реформира, а не създава от нищото ударната сила, която ще наклони везните на войната срещу Спарта.

á½Ñ¬ßáñΩα ó«ñ¿ σÑΓá⌐α¿ΓÑ ó í«⌐

Може би най-известната характеристика на Свещения Отряд е, че се състои от 150 двойки любовници, специално подбрани сред най-добрите воини на Тива. Хомосексуализмът има съвсем различна социална позиция в Древна Елада и тиванските генерали вярват, че дълбоката емоционална връзка между бойците ще ги насърчава да се бият по-настървено, за да се защитават един друг. Тренировъчният режим на тиванските хоплити е легендарен и не отстъпва по нищо на най-добрите спартански формирования. Тяхната единствена цел и мисъл е да се подготвят за предизвикателствата на бойното поле – неизказаната истина е, че ще трябва да се изправят срещу най-страховитата пехота на своята епоха.

Ако приемем, че идеята за възраждане на Свещения Отряд се оформя около 380 г.пр.Хр., неговите истински архитекти – генералите Пелопид и Епаминонд – имат 6-7 години да подготвят своите войници за върховното предизвикателство, което ги очаква. През 371 г.пр.Хр. армиите на Тива и Спарта се сблъскват при Левктра и тиванците постигат невъзможното – техният подсилен десен фланг пречупва формацията на лакедемонците и разбива на пух и прах мита за тяхната непобедимост. Девет години по-късно Спарта ще се опита да поправи грешката си при Мантинея, но без резултат – Свещеният Отряд отново ще играе ключова роля за тиванската победа. Така неговите бойци не само променят радикално хода на елинската история, но и затвърждават репутацията си на най-добрата тежка пехотна формация в Древна Гърция по това време.

Македонските хетайри

Но триумфът на гордия беотийски полис е мъртвороден и следователно краткотраен. При Мантинея тиванците дават прекалено скъпа жертва – техният главнокомандващ Епаминонд, който винаги се бие в предните редици, намира смъртта си на бойното поле. Нещо повече, в годините на сформиране на Свещения Отряд, в Тива прекарва своето изгнание младият македонски принц Филип. Той спечелва симпатиите на Пелопид и Епаминонд и може да наблюдава от първа ръка как се създава една първокласна армия. Научените уроци ще се обърнат с катастрофални последствия срещу неговите домакини.

Подобно на траките и илирите, древните македонци залагат най-вече на ударната тежка конница, съставена от представители на висшата аристокрация и най-приближените кръгове на владетеля. Революцията, извършена от Филип е, че той обръща огромно внимание на пехотата и видоизменя класическата хоплитска формация в още по-смъртоносната комбинация от тежки копиеносци (легендарната фаланга, въоръжена с петметрови копия) и по-мобилните щитоносци. Ала това не означава, че отрядът на владетеля, неговите бойни другари (на гръцки – хетайри), минава на заден план. В най-тежките моменти именно могъщата македонска кавалерия трябва да реши изходът от множество сражения и да окаже помощ на пехотата.

íεßΓ ¡á Σ¿½¿» ¼á¬Ññ«¡ß¬¿
Принц Филип II Македонски

Истината е, че най-бляскавите моменти на хетайрите все още не са дошли – те ще играят решаваща, епохална роля най-вече по време на похода на Александър Велики на Изток, в ключовите сражения при Граник (334 г.пр.Хр.), Исос (333 г.пр.Хр.) и Гавгамела (октомври, 331 г. пр. Хр.). Постигнатите победи дават на македонската кавалерия основание да претендира, че е една от най-страховитите конни формации през цялата Античност. Възходът на Македония през царуването на Филип означава сериозно забогатяване на висшата аристокрация, което на свой ред ѝ дава възможността да се въоръжава по-добре, да прекарва все повече време в поход и да придобие опитност и закалка, несравними с нищо, виждано по бойните полета на Древна Гърция.

Сблъсъкът на титаните: Херонея

Нека да обобщим – към средата на 4 в.пр.Хр. Свещеният Отряд на Тива си е спечелил завидната слава на най-елитната пехотна формация в Елада. Македонските хетайри тепърва ще доказват ужасяващата си мощ на бойното поле, но никоя армия не би желала да се изправи срещу тях, особено на широко и равно поле. Сцената е подготвена за сблъсък в епични пропорции – но как всъщност се стига до него?

През 360 г.пр.Хр. нищо не предполага, че тези две бойни части някога ще се срещнат в битка, за да решат съдбата на Древна Гърция. Тиванците са съумели да свалят Спарта от неофициалния трон на елински хегемон, но нямат ресурсите и дипломатическата ловкост сами да седнат на него. Елада се връща към годините на многополюсни борби, в които множество градове си съперничат и плетат интриги един срещу друг. Македония на свой ред е на ръба на разпада – нейната армия е понесла катастрофално поражение от илирите, царят ѝ умира малко след това, а на запад амбициозните и жадни за територии одриси се облизват за апетитната плячка. В този контекст постигнатото от Филип само за пет години изглежда почти като чудо.

Династичен брак неутрализира илирийската заплаха, а ненавременната смърт на одриския цар Котис на свой ред хвърля царството му в анархия. Сякаш от нищото новият македонски цар започва да преустроява войската, да въвежда новите си тактически идеи, да попълва хазната. Заети с дребните си крамоли, Атина, Спарта, Тива и останалите елински полиси не забелязват градоносните облаци, които започват да се трупат на северния хоризонт.

Ала когато бурята избухва, нищо не може да възпре възхода на Филип. Отчаяните опити на атиняните да спънат териториалното му разширение напомнят хвърляне на пясък срещу пробита язовирна стена. Към 346 г.пр.Хр. македонският цар си е извоювал позицията на неоспорим хегемон в Гърция след победата си в Третата свещена война. Атина обаче не е готова да се предаде без бой. Най-отявленият противник на Филип сред нейните политически водачи – талантливият оратор Демостен – успява да убеди Народното Събрание да заложи на един последен опит за прекършване на македонската доминация. Демостен привлича към лагера си Тива и е убеден, че обединените сили на двата най-могъщи полиса ще се окажат достатъчни най-сетне да смажат царя-пълководец. Филип приема предизвикателството.

á½Ñ¬ßá¡ñΩα »α«í¿óá ½¿¡¿¿ΓÑ ¡á ßóÑΘÑ¡¿∩ «Γα∩ñ »α¿ òÑα«¡Ñ∩

Двете армии се срещат на 2 август 338 г.пр.Хр. край малкото беотийско градче Херонея в сражение, което ще даде огромно отражение върху цялата световна история. Филип разчита неговата закалена в двадесет години сражения тежка пехота да устои на натиска на гръцките хоплити, докато командваната от него кавалерия нанесе решаващ удар по атиняните. Македонският цар обаче поема един неочаквано хазартен ход – той поверява командването на ключовия ляв фланг, където се намира тиванския Свещен Отряд на своя осемнадесетгодишен син Александър. Младежът все още не е участвал в голямо сражение, макар и да е израсъл със стиховете на „Илиада“ и разказите за бойните подвизи на баща си.

Очаквано, битката в центъра се превръща в кърваво предизвикателство по издръжливост между две изключителни пехотни сили, всяка от които няма никакво намерение да отстъпи дори и педя земя. Оттук насетне обаче нашите извори за събитията стават леко хаотични. Според класическия прочит на събитията, цар Филип предприема тактическо отстъпление с целия си десен фланг и започва да се завърта на деветдесет градуса, за да разтегли фронта на противника. Проблемът е, че на хартия тази маневра изглежда сравнително лесна, но в действителност е почти невъзможна за изпълнение, когато трябва да се извърши от няколко хиляди мъже, биещи се на живот и смърт. Далеч по-правдоподобно звучи обяснението, че крилото на Филип не съумява да победи атиняните и е принудено да отстъпи, като едва запазва бойния си ред. Това обаче поставя под опасност цялата македонска линия, силно притисната от атаката на тиванците на левия фланг.

Трудно можем да измислим по-драматичен момент за един зелен младеж, който с нетърпение желае да се втурне с гръм и трясък на голямата историческа сцена. Александър прави именно това. Той застава начело на своя корпус хетайри и решава да извърши една от най-паметните кавалерийски атаки в античната история – да нападне самия Свещен Отряд на Тива. Тук отново трябва да отворим една скоба – историците спорят как точно е протекла атаката и дали въобще се е случила. Проблемът се състои в това, че колкото и добре да е обучен един боен кон, той няма да се хвърли срещу неподвижна маса от хора и оръжия. Ала анализът на битката ни предлага едно възможно обяснение.

Античните извори твърдят, че тиванците вече са влезли в битка с македонската фаланга и започват да я изтласкват назад. Следователно кавалерийската атака на хетайрите няма как да бъде извършена фронтално, а може да дойде само от фланга. Дори и при това положение, нейната дързост и смайваща, почти безотговорна смелост, шокира тиванците. В самия клин на удара, младият македонски принц се врязва в редиците на беотийските копиеносци и разбърква тяхната формация. Тиванските хоплити, преодолели непобедимите спартанци при Левктра и Мантинея, се оказват лице в лице в враг, който ще изтръгне безсмъртната слава от ръцете им. Тяхната позиция рухва и увлича в безредно отстъпление цялата гръцка линия.

За броени минути атаката на Александър и колапсът на тиванците решава битката при Херонея, а с нея и съдбата на Древна Гърция. В този епичен сблъсък на титаните се е родил нов бог на войната.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващо романтичната история на Карл Транзлер

| от chronicle.bg |

Роден в Дрезден, Германия, през 1877, Карл Транзлер твърди, че има аристократичен произход. Особен още от малък, Карл казва, че е бил посетен от духа на негов покоен предшественик – графиня Ана Константина фон Косел, която му представила картината на красива, тъмнокоса жена, за която казва, че е неговата истинска любов.

Като младеж вече той или забравя това видение, или си измисля цялата история, или решава да се задоми вече, защото през 1920 се жени за изцяло различна жена. Заедно с децата си те мигрират в САЩ и се установяват в Зефирхилс, Флорида, през 1926.

Може би осъзнавайки, че не може да избяга от съдбата си, Карл напуска Зефирхилс (без двойката да се развежда), сменя името си на Карл фон Косел и отива в Кий Уест, отново Флорида, където работи като техническа поддръжка на скенер във Военноморска болница.

elana

Мария Елена Милагро де Хойос

Няколко години по-късно, през 1930, млада, красива, тъмнокоса жена идва в болницата, за да се лекува от болест на дробовете, която по-късно се оказва туберкулоза. Заради състоянието си, Мария Елена Милагро де Хойос или просто Eлена, се налага да отиде на скенер, където двамата с Карл се виждат за първи път. Той е вцепенен от жената и казва, че веднага я разпознава.

Не е ясно дали Карл някога казва на Елена за видението си, но е съвсем ясно, че скоро след познанството им той й споделя любовта си и я засипва с подаръци като бижута и дрехи. С влошаването на здравето й, Карл предлага да се грижи за нея и тя приема. По-мотивиран отколкото образован, лековете на Карл се изчерпват с още скенери и няколко странни отвари.

Въпреки усилията на влюбения, както и на истинските доктори, Елена умира на 25 октомври 1931. Карл предлага да плати за погребението и семейството й с радост приема. Разбира се, вместо прост гроб с камък, Карл вдига доста прилична гробница. Като благодарност майката на Елена му подарява снопче от косата на дъщеря си – нещо, за което по-късно семейството ще съжалява.

tomb

Гробницата на Елена

Карл посещава криптата на покойната си любима в гробище Кий Уест почти всяка вечер през следващата година и половина. В един момент започва да твърди, че духът на Елена му казва да извади тялото й от гроба. Той се подчинява и през април 1933 влиза в гробището в малка количка, тайно взима тялото на Елена и го отнася в дома си.

На този етап външният вид на покойницата не е бил особено ласкателен. Карл се отнася към това посредством няколко фини техники – той закача отново костите й една за друга с тел и пълни спадналия й торс с парцали, за да й придаде правилните пропорции. Той прави и „кожа“ от коприна, восък и мазилка, а също така й слага стъклени очи и перука от косата, която майка й му дава. Накрая я облича изискано като й слага и бижута, чорапи и ръкавици. 

За да спре разлагането и да премахне миризмата, Карл нанася върху тялото й солидно количество консерванти, дезинфектанти и парфюм.

Не само че „освежава“ мъртвата Елена, Карл измисля и план да я изпрати „високо в стратосферата, така че радиацията от космоса да проникне в тъканите й и да й върне живота“

airship

Самолетът, с които Карл смятал да прати Елена в стратосферата

Седем години по-късно, сестрата на Елена, Флоринда, след като чува слухове за някои от извънработните занимания на Карл, включително и че го виждат през прозореца как танцува с „кукла“ с реални размери, тя пристига в дома му и настоява да види куклата. След като разбира, че това е именно тялото на покойната й сестра, веднага се обажда в полицията и Карл е арестуван. Давността за обир на гроб обаче е изтекла отдавна и обвиненията са снети.

По-късно разследването открива някои детайли около живота на Карл и Елен – двамата танцуват заедно и спят заедно в едно легло. Не е ясно обаче дали мъжът е пристъпил към некрофилия – някои казват, че във вагината на момичето е намерена хартиена тръбичка, но други подчертават, че тази находка е направена чак през 1972 и не подлежи на доверие.

corpse

Не стига оскверняването от Карл, ами след откриването му трупът на Елена е изложен на показ в местен погребален дом, където 6000 души успяват да го видят. Най-накрая тя е погребана отново на тайно място в необозначен гроб през 1940.

Карл запазва маската й и я слага на скулптура, която прави по неин образ. Той се връща в Зефирхилс, където съпругата му (те никога не се развеждат) му помага да се издържа, въпреки че не живеят заедно. Автобиографията му „Fantastic Adventures“ излиза през 1947, той става американски гражданин през 1950, а 2 години по-късно умира.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера: нищо типично, всичко различно и адски романтично

| от Вучето |

И двамата са мексикански художници. Той е форлойфер на стенописната традиция в страната, а тя е най-известна с автопортретите си в характерен, наивистичен стил. Двамата се обичат, мразят и рисуват взаимно в продължение на 25 години.

Срещат се за първи път, когато тя, студентката по изобразително изкуство, отива при него, с 20 години по-възрастния, вече утвърден автор на мурали с отявлена комунистическо-идейна насоченост, за професионален съвет. Това, което ще последва, е любов, за която тя и не подозира, че ще е по-страшна дори от катастрофата, раздробила тялото й на парчета, когато е едва на 18.

Тя е Фрида, а той е Диего.

Любовта им никога не е безоблачна, лесна и предвидима, но за сметка на това е, меко казано, интересна. Любов, белязана от безброй кавги, изневери, страдание и болка. Но и шарена като детска рисунка с дървета, цветя, птици и маймуни.

фрида кало

Тя беше облечена като обикновена ученичка, обаче нещо в излъчването й я отличаваше от всички останали

Такова е впечатлението на Диего Ривера от Фрида Кало при първата им, мимолетна среща през 1922 г. в Мексико Сити. Той съсредоточено работи върху стенопис, който ще краси аудиторията в нейното училище, когато чува гласа й да се извисява над този на съучениците й.

-     Извинете, ще ви преча ли, ако постоя да погледам как работите?

–     Ни най-малко, млада госпожице, – отговаря Ривера, поглеждайки откъм скелето надолу към крехкото девойче със сериозни, тъмни очи под арка от гъсти, изразителни вежди.

“Момичето стоя там, в сянката на колоните, и наблюдаваше всяка мазка на четката ми в продължение на три часа. През цялото време тогавашната ми съпруга Лупе не спря да нервничи и да се разхожда напред-назад, постоянно подхвърляйки обидни забележки към ученичката. Преди да си тръгне, момичето вдигна за последен път поглед нагоре, към скелето, където стоях разкрачен, и каза само “Лека нощ.“ Лека, отвърнах аз.

Когато вече си беше тръгнала, ревнуващата Лупе каза с неприкрита нотка на възторг в гласа: “Егати нахалничката! Не стига, че е такъв запартък, ами изобщо даже не се впечатли, че жена ти е толкова висока и силна. Наистина я харесвам!”

Тогава дори не си и представях, че един ден това същото девойче ще ми стане жена.”

Frida-kahlo-and-diego-rivera

Номер 3

Всъщност Фрида е  третата официална жена на Ривера. Първа в списъка на известния художник мачо е руската красавица и също художничка Ангелина Белова. Седемгодишният им брак им е бурен и е белязан от повече лоши, отколкото добри моменти. Съпрузите се разделят след като дъщеря им умира от грип. След Белова Ривера има връзка с още една рускиня, Маревна, също много красива и много талантлива художничка. Ривера страшно си пада по 19-годишната девойка, с която я запознава самият Максим Горки, и почти насила я заставя да му се отдаде. А когато Маревна отдава не само тялото, но и сърцето си,  Ривера отново доказва, че не си пада особено по обвързването за дълго и изчезва яко дим. При това малко след като младата жена ражда дъщеря му Марика.

Официалната съпруга номер 2 е вече споменатата Гуаделупе (Лупе) Марин – известен модел и писателка. Тя ражда две дъщери на Ривера, но през 1928 г. и този брак се разпада. На следващата година Диего Ривера среща за втори път Фрида Кало и този път любовта го поразява като гръм. Сам признава, че с нито една друга жена не е почувствал такова духовно сходство, както с нея. Тя го привлича като магнит – както с екзотичната си външност, така и с огромния си интелект – неизбежно е просто да не се влюби в смелата, духовита и талантлива Фрида. Е, вярно, че мъж с либидото на Ривера не може да остане дълго верен дори на най-невероятната жена на света и по-късно ще започне да й изневерява наляво и надясно (дори със собствената й сестра Кристина!). Но пък и самата Фрида също не членува в клуба на най-примерните съпруги.

Женят се в кметството на Койоакан на 21 август 1929 г. Той е на 43, тя – на 22.

“Брак между слон и гълъб”

Майката на Фрида яростно се противопоставя на съюза им, наричайки го “брак между слон и гълъб”, обличайки по този начин в думи крещящата физическа несъвместимост между двамата: той е с разплуто телосложение и с нездрав вид на лицето, а тях – малка и крехка.

Само че майката нищо не разбира. О не! Фрида няма как да я убеди, че му се възхищава още от малка и дори по детски си фантазира как един ден ще се омъжи за него. Освен това Диего и Фрида ги свързва не само чисто плътската страст, не само изкуството, но и политическите им възгледи – и двамата са фенове на комунистическата идея и Съветския съюз и ненавиждат капиталистическа Америка. Но явно не я ненавиждат достатъчно, за да отклонят предложението, което Ривера получава през 1930 г. да изрисува със стенописи Обредния клуб на Борсата на Сан Франциско  и Калифорнийското училище за изящни изкуства. Двойката прекарва шест месеца в Сан Франциско,  а през 1932 г. се премества в Детройт заради друг един работен проект на Ривера.

Времето, прекарано в Детройт, е особено трудно за Фрида. Тя се дразни от много аспекти на американското общество и не се свени да нарича на всеослушание американците “скучни” и “колониалисти”. Освен това тя кара тежка бременност, която завършва със спонтанен аборт, кръвоизлив и двуседмичен болничен престой. Въпреки че самата тя рисува неуморно, експериментира с различни техники, а картините й стават все по-силни, пресата отказва да я види като стойностен творец и снизходително я нарича “съпругата на майстора стенописец”. Как да не полудее от гняв човек!

За известно време семейството живее в Ню Йорк. Ривера е нает да изрисува Рокфелеровия център, но заради вмъкнатото изображение на Ленин в стенописа, светкавично е уволнен. Когато най-после получават нагледен урок за това, че не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, т.е. няма как да прокарват просъветските си идеи във възможно най-антисъветската държава в света и действията им да останат без последствия, двойката решава да напусне Щатите и да се завърне за постоянно в Мексико.

Artists Diego Rivera and Frida Kahlo

Синята къща

Когато се нанасят в новата си къща в богатия квартал на Мексико Сити Сан Анхел, Фрида и Диего са убедени, че щастието тепърва предстои. Къщата е уникална заради архитектурното решение на създателя й, проектирал я в две части, свързани помежду си с мост. Едната част, тази на Фрида, е боядисана в синьо, а другата, на Диего – в розово и бяло. Скоро странният им дом се превръща в средище на бохеми и политически активисти от страната и чужбина. А в промеждутъците, когато не посрещат и изпращат гости, животът на семейството се развива съвсем не по първоначалните планове.

Фрида за пореден път има сериозни здравословни проблеми след тежката катастрофа в ранната си младост, в която тялото й е буквално е потрошено. Освен физическите болки, се налага да търпи и изневерите на съпруга си. Само че тя го обича прекалено много и е готова на всякакви жертви, за да го запази в живота си. Когато обаче Диего преспива (и не само веднъж) със сестра й Кристина, тя е тотално съсипана. И въпреки това отново се опитва да изчопка от нищото някаква мизерна причина, за да му прости.

Ето какво пише по този повод на д-р Елойсер, близък приятел и довереник на семейството: “Ситуацията с Диего се влошава с всеки изминал ден. Знам, че аз съм виновна за случващото се, защото така и не успях да прозра по-рано какво наистина иска той и прекалено дълго се борих да поправя непоправимото (…) Виждам как Диего е все по-повече привлечен от нея, но постоянно си повтарям, че трябва да съм готова на компромиси, ако искам той да е щастлив. Обаче това ми струва много усилия и само можеш да си представиш как страдам.”

Развод, ревност, изневери и… други катастрофи

Окончателно решила, че ще се разведе с Диего, Фрида се изнася от Синята къща и наема апартамент в центъра на града. И по време на брака си е позволявала да кръшка, но сега вече няма какво да я спира и тя му отпуска края. Започва връзка с американския художник Исаму Хогучи. Но той е само един от многото, с които тя изневерява на голямата си любов. През леглото й минават мъже и жени, на всякаква възраст, от различни етноси и националности. Ривера винаги е знаел за бисексуалните й забежки, но повече я ревнува от мъжките й любовници.

Оказва се обаче, че Фрида не може да живее прекалено дълго далеч от източника на болката и година по-късно, през 1935-а се връща в Сан Анхел. С Диего се женят отново, помирява се със сестра си Кристина и всички заживяват мирно и честито. Но това е само привидно. Съпрузите продължават да си изневеряват взаимно като за световно и междувременно се борят за главните си политически цели: ликвидиране на капитализма, установяване диктатурата на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма в целия свят.

И по какъв по-подходящ начин би могла Фрида да демонстрира отдадеността си на идеите на Четвъртия интернационал освен като удовлетвори не само визионерските, но и сексуални въжделения на бившия съветски лидер и революционер Леон Троцки? С благословията на мексиканското правителство семейството предоставя политическо убежище на Троцки и съпругата му. По време на почти двегодишния им престой в Синята къща, Кало и Троцки въртят любов като разпуснати тийнейджъри, а Ривера се прави на две и половина. В името на великата социалистическа идея, разбира се се!

Нещата взимат неочаквана посока, когато търговецът на изкуства Жулиен Леви кани Фрида да проведе първата си самостоятелна изложба в галерията си в Манхатън. Това се случва през 1938 г.

Ню Йорк- Париж – Ню Йорк

С пъстрата си мексиканска рокля насред Манхатън Кало изглежда (и се чувства!) като екзотична птица. През трите месеца, които прекарва в Ню Йорк, Фрида рисува малко, но за сметка на това посвещава цялото си време на града. Доколкото, разбира се, й позволява крехкото здраве. Гастролът й зад граница продължава на европейския континент. В Париж обаче изложбата й няма същия успех като в Ню Йорк, но затова пък във френската столица завъжда контакти с известни личности от сферата на живописта и модата. Въпреки че е очарована от самия град, мнението й за местните творци сюрреалисти е очаквано негативно: в нейните очи те са “куп луди и гнили интелектуалци”, които тя, разбира се, едва понася. Дори Пикасо и Хуан Миро!

След Париж, Кало се връща в Ню Йорк, където очаква да се събере с отколешния си любовник, фотографа Никълъс Мъри. Той обаче междувременно е срещнал друга жена, за която има намерение да се ожени. Художничката е принудена да сложи край на връзката им. След раздялата с Мъри не й остава нищо друго освен да се върне с подвита опашка в Мексико Сити. При стария, грозен, непоносим, отвратителен, похотлив, божествен Диего. Само че у дома я чака още по-голямо разочарование.

“Въпрос на правно удобство”

С тази фраза Диего Ривера формулира мотивите си да се разведе с Фрида Кало. Какво друго го е довело до това решение не се знае и до ден днешен. Двамата се развеждат за втори път през ноември 1939 г.

Viva La Vida. Frida Kahlo and Diego Rivera exhibition in Moscow

Diego… Amor

Казват закачливо, че Фрида Кало е измислила селфито – толкова много са автопортретите, които си е нарисувала. На нито един от тях обаче тя не се е изобразила усмихната. На нито един! Винаги рисува едно и също сериозно лице, много често дори тъжно. Често рисува себе си и несъществуващата си близначка, изобразявайки по този начин двете Фриди – едната преди, а другата – след фаталната катастрофа през 1925 г., която завинаги белязва живота й с болка и страдание. Спокойната и жизнерадостната Фрида и циничната, пушеща и пиеща здраво, страдаща Фрида. Живот наполовина.

През последните десет години от живота си Фрида Кало си води дневник. 170 страници, изпълнени с рисунки, спомени от детството, бележки относно моментното й здравословно състояние и много, много размисли върху болезнената любов към нейния съпруг. Думата “ternura” – нежност, изписана многократно, оградена в червено и подчертана дебело, неизменно се появява на страниците наред с неговото име. През 1953 г., далеч от него и самотна, Фрида празнува по свой си начин рождения ден на Ривера. Отваря дневника и написва: “8 декември… Диего… Любов”.

Година преди смъртта си Фрида Кало най-после намира точните думи, с които да изрази чувствата си към Диего Ривера – нещо, което не е успяла да направи през всичките 26 години, през които го е познавала и обичала безмерно.

В слюнката, на хартия, в залеза, във всеки ред, във всички багри, в глинените делви, в гърдите ми , отвътре-навън, в мастилницата, в затрудненото ми писане, в почудата на погледа ми, в границите на слънцето (а то няма такива)… е всичко. ДИЕГО в урината ми – ДИЕГО в устата ми – в сърцето ми. В лудостта ми – в сънищата ми – в попивателната ми  – на върха на молива ми – в моливите ми – в пейзажите – в храната – в метала – във въображението – в болестта – в стъклените шкафове – в реверите на сакото му – в очите му – ДИЕГО – в устата му – ДИЕГО – в лъжите му.

На 12 юли 1954 г. Кало получава силни болки и вдига висока температура. Рано на следващата сутрин сестрата я намира мъртва в леглото. Официалната причина за смъртта е белодробна емболия. Близките до нея обаче твърдят, че тя се е самоубила, взимайки свръхдоза обезболяващи. В съответствие с нейното желание, тя е кремирана, а урната с пепелта й е поставена в Синята къща.

Диего Ривера умира през 1957 г. от рядка форма на рак.

Последният ред в дневника на Фрида Кало гласи: “Надявам се пътуването да е приятно и никога да не се завърна.”

 
 
Коментарите са изключени