shareit

Сблъсъкът на титаните: Римският легион срещу 54 бойни слона

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Римският легион

Коя е най-елитната и боеспособна пехотна формация на Античността? Спартанските хоплити, ще кажат изкушените от военната история, позовавайки се на непреодолимата като стена формация на професионалните бойци на Лакедемон. Македонската фаланга, ще предложат други, впечатлени от изключителния низ от победи на Александър Велики. Ала огромното мнозинство от изкушените от темата ще дадат един лесно предвидим отговор – римският легион. Подобно мнение е колкото добре аргументирано, толкова и подвеждащо – защото легионът има дълга история на трансформации и развитие, който в крайна сметка го превръща в най-унищожителната бойна машина, оперирала в Средиземноморието през Древността.

Няма как да бъде другояче – от основаването на Републиката през 509 г.пр.Хр. до разделянето на империята при Диоклециан и Константин в началото на 4 в. изминават 800 години. В началото римляните разчитат на боен ред, повлиян от етруските и гръцките колонии в Южна Италия, който силно напомня класическата хоплитска формация на Древна Елада. Много скоро обаче римските армии започват да се срещат с врагове, които са далеч по-маневрени и разчупени в своите тактически решения, а това на свой ред налага модификации в мисленето на пълководците на Вечния Град. Ето два показателни примера: гладиусът, късият меч за мушкане и сечене, който силно асоциираме с римските пехотинци, всъщност е келтиберийски (тоест испански) по своя произход и е пренесен в Италия посредством галите. Пилумът (леко метателно копие) – другото любимо оръжие на легионерите – също вероятно има келтски произход.

Най-важната стъпка, която римляните правят в посока по-голяма тактическа гъвкавост на бойното поле, е изоставянето на концепцията за бойната линия и обособяването на самостоятелни единици, способни да маневрират автономно на полесражението. Така постепенно се оформят легионите, състоящи се от осем до десет кохорти, като всяка кохорта на свой ред има по шест центурии от 100 мъже – шестстотин войници във всяка кохорта или между 4800 и 6000 войници за легион.

æѽÑó¬¿ñ߬áΓá ¿¼»Ñα¿∩ ó ºÑ¡¿Γá ¡á π»αáó½Ñ¡¿ÑΓ« ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿

Допълнително усложняване на римската военна мисъл намираме в класическото описание на древногръцкия историк Полибий. Армията се разделя на три бойни линии или корпуса – най-младите и неопитни войници влизат в отрядите на хастатите (първите две центурии във всяка кохорта), последвани от по-опитните и боеспособни принципи. Третата бойна линия (триарии) се държи в резерв и обикновено се намесва само ако сражението навлезе в критична фаза. Триариите са елитните ветерани в римската пехота и бойният им дух и качества пречупват съпротивата на галите в Северна Италия, самнитите, етруските и останалите италийски градове на Ботуша.

Това кратко теоретично описание на може да разкрие най-важните предимства на римската бойна машина – нейната недостижима издръжливост и почти неизчерпаеми ресурси; изключителната адаптивност и гъвкавост в оперирането на крайно различни терени и климатични условия; несравнимия по своя професионализъм и отдаденост офицерски състав. Постигнатите от римляните резултати във вековната им история оставят малко съмнение – тяхната пехота с право може да спори за челното място сред всички бойни формации на Античността.

Селевкидските бойни слонове

Могъщата династия на Селевкидите получава името си от своя основател – висш кавалерийски офицер в армията на Александър Велики. С вроден пълководчески талант и изключителен нюх за политически машинации и административна работа, Селевк се утвърждава като един от основните играчи в разпределението на империята на могъщия завоевател след ненавременната му смърт през 323 г.пр.Хр. Оженил се за вавилонска аристократка, македонският офицер бързо прегръща Вавилон като своя втора родина и съумява да задържи властта над богатата провинция, въпреки няколко краткосрочни обрата. В годините между 321 и 301 г.пр.Хр. Селевк съумява да консолидира властта си над всички източни владения на Александър, простиращи се над днешна Сирия, Ирак и Иран.

Така става съсед на друг велик пълководец и основател на династия, макар и далеч по-малко познат в Европа – индийският владетел Чандрагупта. Чандрагупта е достатъчно възрастен, за да помни смайващата кампания на Александър в Индия през 327-6 г.пр.Хр. и няма никакво намерение да рискува нейно повторение. За целта той набързо приключва граничната война със Селевк и сключва със западния си съсед изгодно търговско споразумение, което да затвърди бъдещите добри отношения между техните разрастващи се империи.

¬áóá½Ñα¿∩Γá ¡á Ç¡Γ¿«σ αáºí¿óá α¿¼ß¬«Γ« ¬α¿½«

Подобно на всеки друг сполучлив договор през Античността, и този е скрепен с богати дарове от двете страни. Последствията от индийският подарък, обаче, са далеч по-важни за военната история на Средиземноморието. През 302 г.пр.Хр. Чандрагупта изпраща на новия си съюзник цели 500 бойни слона, които изиграват решаваща роля в епохалната битка при Ипсос (301 г.пр.Хр.). Именно могъщият корпус от бронирани слонове блокира кавалерийската атака на Деметрий Полиоркет и решава съдбата на баща му Антигон – според античните източници старият генерал е буквално смазан на бойното поле.

Селевк остава толкова впечатлен от тяхното представяне и от спомените си за значението им по време на индийската кампания на Александър, че решава да положи специални усилия за отглеждането на иначе лесно адаптиращите се животни. За целта са построени специални ферми, в които слоновете се обучават за специфичните предизвикателства на бойното поле. Огромното предимство и роля на най-големите сухопътни животни е психологическото влияние, което оказват на противниковата армия, особено ако тя никога не се е сражавала срещу подобен враг. Дори и най-опитните пехотинци трябва да мобилизират цялата си смелост, за да удържат на кавалерийска атака – при това конят е домашно животно и присъства неизменно в ежедневието на древните хора. Атаката на няколкотонните бронирани слонове е предизвикателство от съвсем друг порядък приличащи на движещи се планини или почти свръхестествени демони от подземния свят тяхното появяване на бойното поле е непоносим шок за една неподготвена армия.

Бойните слонове обаче поставят и сериозни предизвикателства към собствените им пълководци. Ако бъдат наранени или раздразнени – не особено трудна задача по време на сражение – огромните животни стават напълно неконтролируеми и могат да смачкат безогледно всичко по пътя си, както противника, така и собствените си отряди. Това ги превръща в нож с две остриета, а използването им – в хазартен ход, който показва неувереност в качествата на останалата част от армията.

Сблъсъкът на титаните: Магнезия (190 г.пр.Хр.)

Победата на Рим във Втората Пуническа Война в самия край на 2 в.пр.Хр. оставя Вечния Град като безапелационен господар на цялото Западно Средиземноморие. Ала Републиката вече е набрала имперска и милитаристична инерция, която следва своя собствена логика, и не може да бъде спряна. Ангажиментите на Рим на Балканите и в Мала Азия го въвличат в конфликт с най-могъщия владетел на Изток – селевкидския цар Антиох III. Антиох има амбицията не само да възвърне имперския блясък от годините на своя прадядо – мечтите му стигат далеч по-далеч, до безсмъртния пример на Александър. И действително – той постига някои от най-впечатляващите успехи в Ирак и дори срещу партите от повече от столетие. Ала прекалената горделивост на капризния цар му изиграва лоша шега. Той сключва не особено далновиден съюз с македонският цар Филип V, като целта им е агресивна кампания срещу Египет на Птолемеите. Филип обаче е сключил още по-недалновиден съюз с Ханибал – великият враг на Рим. Когато Сципион разгромява могъщия генерал на Картаген в битката при Зама (202 г.пр.Хр.) е въпрос само на време Републиката да започне да разчиства сметките си с всички, които са се опитали да извлекат дивиденти от нейните изпитания.

В този контекст сблъсъкът между Рим и Антиох е неизбежен – двете страни са прекалено неотстъпчиви, милитаристични и антагонистично настроени, за да се опитат да намерят мирно разрешение на своя конфликт. Категоричната победа на римляните срещу Македония при Киноскефале е достатъчен повод за война. Последвалата намеса във вътрешните работи на Елада допълнително изостря тона – Антиох счита Гърция за своя сфера на влияние и дава ултиматум на римляните да се изтеглят от Балканите. Когато селевкидският владетел дава убежище на Ханибал и дори го наема като свой най-доверен военен съветник, търпението на Сената се изчерпва.

Последвалата битка при Магнезия (декември 190 г.пр.Хр) с право се счита за един от главните жалони в имперското развитие на Римската Република. Според римските източници армията на Антиох наброява близо 70 000 души, включително значителен корпус от 54 бойни слона, а римският консул Луций Корнелий Сципион и съюзникът му цар Евмен от Пергам разполагат с поне двойно по-малка армия. Съвременните оценки за сражението обаче навеждат на мисълта, че двете армии са далеч по-близки по брой и римските автори се опитват да украсят победата на легионите.

íεßΓ ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿
Антиох III

Няма съмнение, че Антиох отдава голямо значение на участието на бойните слонове в сражението, надявайки се те да всеят паника и хаос сред противника. Тук обаче царят се сблъсква със сериозен проблем – римляните вече са се сражавли срещу многобройни слонски корпуси. Във вече спомената битка при Зама, легионите на Публий Корнелий Сципион успяват по крайно умел начин да неутрализират могъщите животни като отварят коридори между отделните кохорти и вкарват слоновете в капан, заобиколени от копия и щитове от три страни. Следователно шоковият елемент на първичен ужас при сблъсъка с непознатите чудовища няма как да присъства в конкретното сражение.

Ако се доверим на описанията на древните автори (най-вече Ливий и Апиан) за битката при Магнезия, именно бойните слонове решават нейния изход – ала по неочакван за Антиох начин.

В началото на сражението царят атакува с личния си отряд от тежка кавалерия на дясното крило и съумява да разгроми противниковата пехота. Вместо да се възползва от това и да нанесе решителен удар във фланг, Антиох повежда конниците си в неуспешен щурм срещу укрепения римски лагер и пропилява ранното си преимущество. В центъра селевкидската пехота не само се оказва равностойна на легионите, но и ги доминира благодарение на далеч по-дългите си копия. Римляните се оказват в крайно критично положение, когато са спасени от тромавия начин, по който селевкидските офицери използват своите ресурси. Вместо да оставят пехотата да завърши започнатото, пълководците на Антиох решават да вкарат в боя бойните слонове, с което да нанесат окончателен и съкрушителен удар. Ала пергамският цар Евмен достатъчно добре познава характера на животните, изчаква последния момент и когато те се приближават максимално близо, започва да ги обстрелва с облак от стрели. Макар и да не могат да наранят сериозно възрастен слон, стрелите са напълно достатъчни, за да му причинят жестока болка и да доведат животните до бясна ярост.

Те се сблъскват със селевкидската фаланга, смачкват я на място и отварят огромни пролуки в нейната бойна линия. Римляните на свой ред моментално се възползват от кървавия хаос и обръщат хода на сражението за броени минути.

Преди атаката на бронираните слонове легионите са били на крачка от своята гибел. След нея, те печелят една от най-блестящите и решаващи победи в историята на Републиката. Селевкидите никога повече няма да се съвземат като първостепенна сила в Източното Средиземноморие – по ирония на съдбата в резултат на оръжието, което им е помогнало да изковат своята империя.

 
 
Коментарите са изключени

Първата документирана еротика идва от 13-и век

| от |

Средновековието е от онези периоди на човешката история, където рицарите се борят за сърцето на принцеси, водят походи, организират се турнири и като цяло се прилагат още много други силови дисциплини. Някъде там се появяват и така наречените бартове, поети и други интелектуалци, водещи битка не с меч, а с перо. Имайки предвид, че средностатистическият рицар е с много нисък коефициент на интелигентност, не трябва да го разглеждате като нищо повече от едър човек, готов да убива в името на повече земя и власт. Последното, което бихте могли да очаквате от рицар е създаването на текст с някаква стойност.

Тази работа е била аутсорсфана на всеки, който има достатъчно разум и възможност да пише. А да не говорим, че архивите за сексуална култура са доста слаби и не толкова впечатляващи. Въпреки това ги има. Смитсонкият институт разглежда една сатирична работа, озаглавена „Трънът на розата“ или „Der Rosendorn“. Според анализ на въпросния текст, най-вероятно е бил писан някъде през 13-и век. Тема на този научен труд е „Дали мъжът харесва повече жената като цяло или фокусът пада само върху нейната вулва“. Фрагментът от този текст, очевидно не е цял или завършен, е открит в манастира Мелк, Австралия.

Текстът е бил прибран между страниците на друга книга. Други две копия са открити в Дрезден и Карлсруе. Очевидно немското население се е вълнувало много по-рано от сексуалната революция, отколкото подозираме. Поемата започва с дебат между мъж и девственица, а основният въпрос е дали вулвата е по-важна от естествената женска красота. Кое наистина харесва мъжът повече? Дебатът между лирическите герои се опитва да разграничи половия орган от външната красота на жената.

monarch-4008633_1920

Търсят се положителните качества и двата случая, но на финала, както може би подозирате, мъжът е този, който смята, че жената е красива и не може да бъде отделена от своята вулва. Авторът е смятал, че през 13-и век, жената не може да бъде разглеждана като сексуален обект и нейната красота е цялостна и завършена, без значение от половите органи. Според Кристин Гласнър от Академията на науките и института по Средновековни изследвания, човек не може да бъде разделян от своята сексуалност и това се доказва точно с тези редове. За съжаление, целият текст не е цял, открити са само 60 реда.

С откриването на този литературен труд, учените напомнят, че последният документиран такъв е от 1748-а година във френската история „Le Chevalier Qui Faisot Parler Les Cons Et Les Culs“. Няма да използваме точния превод, а само ще намекнем, че става въпрос за рицар, който накарал вулвите и седалищните части да говорят. Литературният трън в този случай изпреварва всички и доказва, че сексът е бил тема много по-рано. Единственият проблем е, че няма достатъчно запазени архиви.

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

| от |

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джианкана – човекът, който буквално спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джианкана е роден Гилормо Джианкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джианкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Джианкана трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джианкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали никой не обича свидетелите.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джианкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джианкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джианкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джианкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми.

 
 
Коментарите са изключени