shareit

Сблъсъкът на титаните: Римският легион срещу 54 бойни слона

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Римският легион

Коя е най-елитната и боеспособна пехотна формация на Античността? Спартанските хоплити, ще кажат изкушените от военната история, позовавайки се на непреодолимата като стена формация на професионалните бойци на Лакедемон. Македонската фаланга, ще предложат други, впечатлени от изключителния низ от победи на Александър Велики. Ала огромното мнозинство от изкушените от темата ще дадат един лесно предвидим отговор – римският легион. Подобно мнение е колкото добре аргументирано, толкова и подвеждащо – защото легионът има дълга история на трансформации и развитие, който в крайна сметка го превръща в най-унищожителната бойна машина, оперирала в Средиземноморието през Древността.

Няма как да бъде другояче – от основаването на Републиката през 509 г.пр.Хр. до разделянето на империята при Диоклециан и Константин в началото на 4 в. изминават 800 години. В началото римляните разчитат на боен ред, повлиян от етруските и гръцките колонии в Южна Италия, който силно напомня класическата хоплитска формация на Древна Елада. Много скоро обаче римските армии започват да се срещат с врагове, които са далеч по-маневрени и разчупени в своите тактически решения, а това на свой ред налага модификации в мисленето на пълководците на Вечния Град. Ето два показателни примера: гладиусът, късият меч за мушкане и сечене, който силно асоциираме с римските пехотинци, всъщност е келтиберийски (тоест испански) по своя произход и е пренесен в Италия посредством галите. Пилумът (леко метателно копие) – другото любимо оръжие на легионерите – също вероятно има келтски произход.

Най-важната стъпка, която римляните правят в посока по-голяма тактическа гъвкавост на бойното поле, е изоставянето на концепцията за бойната линия и обособяването на самостоятелни единици, способни да маневрират автономно на полесражението. Така постепенно се оформят легионите, състоящи се от осем до десет кохорти, като всяка кохорта на свой ред има по шест центурии от 100 мъже – шестстотин войници във всяка кохорта или между 4800 и 6000 войници за легион.

æѽÑó¬¿ñ߬áΓá ¿¼»Ñα¿∩ ó ºÑ¡¿Γá ¡á π»αáó½Ñ¡¿ÑΓ« ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿

Допълнително усложняване на римската военна мисъл намираме в класическото описание на древногръцкия историк Полибий. Армията се разделя на три бойни линии или корпуса – най-младите и неопитни войници влизат в отрядите на хастатите (първите две центурии във всяка кохорта), последвани от по-опитните и боеспособни принципи. Третата бойна линия (триарии) се държи в резерв и обикновено се намесва само ако сражението навлезе в критична фаза. Триариите са елитните ветерани в римската пехота и бойният им дух и качества пречупват съпротивата на галите в Северна Италия, самнитите, етруските и останалите италийски градове на Ботуша.

Това кратко теоретично описание на може да разкрие най-важните предимства на римската бойна машина – нейната недостижима издръжливост и почти неизчерпаеми ресурси; изключителната адаптивност и гъвкавост в оперирането на крайно различни терени и климатични условия; несравнимия по своя професионализъм и отдаденост офицерски състав. Постигнатите от римляните резултати във вековната им история оставят малко съмнение – тяхната пехота с право може да спори за челното място сред всички бойни формации на Античността.

Селевкидските бойни слонове

Могъщата династия на Селевкидите получава името си от своя основател – висш кавалерийски офицер в армията на Александър Велики. С вроден пълководчески талант и изключителен нюх за политически машинации и административна работа, Селевк се утвърждава като един от основните играчи в разпределението на империята на могъщия завоевател след ненавременната му смърт през 323 г.пр.Хр. Оженил се за вавилонска аристократка, македонският офицер бързо прегръща Вавилон като своя втора родина и съумява да задържи властта над богатата провинция, въпреки няколко краткосрочни обрата. В годините между 321 и 301 г.пр.Хр. Селевк съумява да консолидира властта си над всички източни владения на Александър, простиращи се над днешна Сирия, Ирак и Иран.

Така става съсед на друг велик пълководец и основател на династия, макар и далеч по-малко познат в Европа – индийският владетел Чандрагупта. Чандрагупта е достатъчно възрастен, за да помни смайващата кампания на Александър в Индия през 327-6 г.пр.Хр. и няма никакво намерение да рискува нейно повторение. За целта той набързо приключва граничната война със Селевк и сключва със западния си съсед изгодно търговско споразумение, което да затвърди бъдещите добри отношения между техните разрастващи се империи.

¬áóá½Ñα¿∩Γá ¡á Ç¡Γ¿«σ αáºí¿óá α¿¼ß¬«Γ« ¬α¿½«

Подобно на всеки друг сполучлив договор през Античността, и този е скрепен с богати дарове от двете страни. Последствията от индийският подарък, обаче, са далеч по-важни за военната история на Средиземноморието. През 302 г.пр.Хр. Чандрагупта изпраща на новия си съюзник цели 500 бойни слона, които изиграват решаваща роля в епохалната битка при Ипсос (301 г.пр.Хр.). Именно могъщият корпус от бронирани слонове блокира кавалерийската атака на Деметрий Полиоркет и решава съдбата на баща му Антигон – според античните източници старият генерал е буквално смазан на бойното поле.

Селевк остава толкова впечатлен от тяхното представяне и от спомените си за значението им по време на индийската кампания на Александър, че решава да положи специални усилия за отглеждането на иначе лесно адаптиращите се животни. За целта са построени специални ферми, в които слоновете се обучават за специфичните предизвикателства на бойното поле. Огромното предимство и роля на най-големите сухопътни животни е психологическото влияние, което оказват на противниковата армия, особено ако тя никога не се е сражавала срещу подобен враг. Дори и най-опитните пехотинци трябва да мобилизират цялата си смелост, за да удържат на кавалерийска атака – при това конят е домашно животно и присъства неизменно в ежедневието на древните хора. Атаката на няколкотонните бронирани слонове е предизвикателство от съвсем друг порядък приличащи на движещи се планини или почти свръхестествени демони от подземния свят тяхното появяване на бойното поле е непоносим шок за една неподготвена армия.

Бойните слонове обаче поставят и сериозни предизвикателства към собствените им пълководци. Ако бъдат наранени или раздразнени – не особено трудна задача по време на сражение – огромните животни стават напълно неконтролируеми и могат да смачкат безогледно всичко по пътя си, както противника, така и собствените си отряди. Това ги превръща в нож с две остриета, а използването им – в хазартен ход, който показва неувереност в качествата на останалата част от армията.

Сблъсъкът на титаните: Магнезия (190 г.пр.Хр.)

Победата на Рим във Втората Пуническа Война в самия край на 2 в.пр.Хр. оставя Вечния Град като безапелационен господар на цялото Западно Средиземноморие. Ала Републиката вече е набрала имперска и милитаристична инерция, която следва своя собствена логика, и не може да бъде спряна. Ангажиментите на Рим на Балканите и в Мала Азия го въвличат в конфликт с най-могъщия владетел на Изток – селевкидския цар Антиох III. Антиох има амбицията не само да възвърне имперския блясък от годините на своя прадядо – мечтите му стигат далеч по-далеч, до безсмъртния пример на Александър. И действително – той постига някои от най-впечатляващите успехи в Ирак и дори срещу партите от повече от столетие. Ала прекалената горделивост на капризния цар му изиграва лоша шега. Той сключва не особено далновиден съюз с македонският цар Филип V, като целта им е агресивна кампания срещу Египет на Птолемеите. Филип обаче е сключил още по-недалновиден съюз с Ханибал – великият враг на Рим. Когато Сципион разгромява могъщия генерал на Картаген в битката при Зама (202 г.пр.Хр.) е въпрос само на време Републиката да започне да разчиства сметките си с всички, които са се опитали да извлекат дивиденти от нейните изпитания.

В този контекст сблъсъкът между Рим и Антиох е неизбежен – двете страни са прекалено неотстъпчиви, милитаристични и антагонистично настроени, за да се опитат да намерят мирно разрешение на своя конфликт. Категоричната победа на римляните срещу Македония при Киноскефале е достатъчен повод за война. Последвалата намеса във вътрешните работи на Елада допълнително изостря тона – Антиох счита Гърция за своя сфера на влияние и дава ултиматум на римляните да се изтеглят от Балканите. Когато селевкидският владетел дава убежище на Ханибал и дори го наема като свой най-доверен военен съветник, търпението на Сената се изчерпва.

Последвалата битка при Магнезия (декември 190 г.пр.Хр) с право се счита за един от главните жалони в имперското развитие на Римската Република. Според римските източници армията на Антиох наброява близо 70 000 души, включително значителен корпус от 54 бойни слона, а римският консул Луций Корнелий Сципион и съюзникът му цар Евмен от Пергам разполагат с поне двойно по-малка армия. Съвременните оценки за сражението обаче навеждат на мисълта, че двете армии са далеч по-близки по брой и римските автори се опитват да украсят победата на легионите.

íεßΓ ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿
Антиох III

Няма съмнение, че Антиох отдава голямо значение на участието на бойните слонове в сражението, надявайки се те да всеят паника и хаос сред противника. Тук обаче царят се сблъсква със сериозен проблем – римляните вече са се сражавли срещу многобройни слонски корпуси. Във вече спомената битка при Зама, легионите на Публий Корнелий Сципион успяват по крайно умел начин да неутрализират могъщите животни като отварят коридори между отделните кохорти и вкарват слоновете в капан, заобиколени от копия и щитове от три страни. Следователно шоковият елемент на първичен ужас при сблъсъка с непознатите чудовища няма как да присъства в конкретното сражение.

Ако се доверим на описанията на древните автори (най-вече Ливий и Апиан) за битката при Магнезия, именно бойните слонове решават нейния изход – ала по неочакван за Антиох начин.

В началото на сражението царят атакува с личния си отряд от тежка кавалерия на дясното крило и съумява да разгроми противниковата пехота. Вместо да се възползва от това и да нанесе решителен удар във фланг, Антиох повежда конниците си в неуспешен щурм срещу укрепения римски лагер и пропилява ранното си преимущество. В центъра селевкидската пехота не само се оказва равностойна на легионите, но и ги доминира благодарение на далеч по-дългите си копия. Римляните се оказват в крайно критично положение, когато са спасени от тромавия начин, по който селевкидските офицери използват своите ресурси. Вместо да оставят пехотата да завърши започнатото, пълководците на Антиох решават да вкарат в боя бойните слонове, с което да нанесат окончателен и съкрушителен удар. Ала пергамският цар Евмен достатъчно добре познава характера на животните, изчаква последния момент и когато те се приближават максимално близо, започва да ги обстрелва с облак от стрели. Макар и да не могат да наранят сериозно възрастен слон, стрелите са напълно достатъчни, за да му причинят жестока болка и да доведат животните до бясна ярост.

Те се сблъскват със селевкидската фаланга, смачкват я на място и отварят огромни пролуки в нейната бойна линия. Римляните на свой ред моментално се възползват от кървавия хаос и обръщат хода на сражението за броени минути.

Преди атаката на бронираните слонове легионите са били на крачка от своята гибел. След нея, те печелят една от най-блестящите и решаващи победи в историята на Републиката. Селевкидите никога повече няма да се съвземат като първостепенна сила в Източното Средиземноморие – по ирония на съдбата в резултат на оръжието, което им е помогнало да изковат своята империя.

 
 
Коментарите са изключени