shareit

Сблъсъкът на титаните: Римският легион срещу 54 бойни слона

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Римският легион

Коя е най-елитната и боеспособна пехотна формация на Античността? Спартанските хоплити, ще кажат изкушените от военната история, позовавайки се на непреодолимата като стена формация на професионалните бойци на Лакедемон. Македонската фаланга, ще предложат други, впечатлени от изключителния низ от победи на Александър Велики. Ала огромното мнозинство от изкушените от темата ще дадат един лесно предвидим отговор – римският легион. Подобно мнение е колкото добре аргументирано, толкова и подвеждащо – защото легионът има дълга история на трансформации и развитие, който в крайна сметка го превръща в най-унищожителната бойна машина, оперирала в Средиземноморието през Древността.

Няма как да бъде другояче – от основаването на Републиката през 509 г.пр.Хр. до разделянето на империята при Диоклециан и Константин в началото на 4 в. изминават 800 години. В началото римляните разчитат на боен ред, повлиян от етруските и гръцките колонии в Южна Италия, който силно напомня класическата хоплитска формация на Древна Елада. Много скоро обаче римските армии започват да се срещат с врагове, които са далеч по-маневрени и разчупени в своите тактически решения, а това на свой ред налага модификации в мисленето на пълководците на Вечния Град. Ето два показателни примера: гладиусът, късият меч за мушкане и сечене, който силно асоциираме с римските пехотинци, всъщност е келтиберийски (тоест испански) по своя произход и е пренесен в Италия посредством галите. Пилумът (леко метателно копие) – другото любимо оръжие на легионерите – също вероятно има келтски произход.

Най-важната стъпка, която римляните правят в посока по-голяма тактическа гъвкавост на бойното поле, е изоставянето на концепцията за бойната линия и обособяването на самостоятелни единици, способни да маневрират автономно на полесражението. Така постепенно се оформят легионите, състоящи се от осем до десет кохорти, като всяка кохорта на свой ред има по шест центурии от 100 мъже – шестстотин войници във всяка кохорта или между 4800 и 6000 войници за легион.

æѽÑó¬¿ñ߬áΓá ¿¼»Ñα¿∩ ó ºÑ¡¿Γá ¡á π»αáó½Ñ¡¿ÑΓ« ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿

Допълнително усложняване на римската военна мисъл намираме в класическото описание на древногръцкия историк Полибий. Армията се разделя на три бойни линии или корпуса – най-младите и неопитни войници влизат в отрядите на хастатите (първите две центурии във всяка кохорта), последвани от по-опитните и боеспособни принципи. Третата бойна линия (триарии) се държи в резерв и обикновено се намесва само ако сражението навлезе в критична фаза. Триариите са елитните ветерани в римската пехота и бойният им дух и качества пречупват съпротивата на галите в Северна Италия, самнитите, етруските и останалите италийски градове на Ботуша.

Това кратко теоретично описание на може да разкрие най-важните предимства на римската бойна машина – нейната недостижима издръжливост и почти неизчерпаеми ресурси; изключителната адаптивност и гъвкавост в оперирането на крайно различни терени и климатични условия; несравнимия по своя професионализъм и отдаденост офицерски състав. Постигнатите от римляните резултати във вековната им история оставят малко съмнение – тяхната пехота с право може да спори за челното място сред всички бойни формации на Античността.

Селевкидските бойни слонове

Могъщата династия на Селевкидите получава името си от своя основател – висш кавалерийски офицер в армията на Александър Велики. С вроден пълководчески талант и изключителен нюх за политически машинации и административна работа, Селевк се утвърждава като един от основните играчи в разпределението на империята на могъщия завоевател след ненавременната му смърт през 323 г.пр.Хр. Оженил се за вавилонска аристократка, македонският офицер бързо прегръща Вавилон като своя втора родина и съумява да задържи властта над богатата провинция, въпреки няколко краткосрочни обрата. В годините между 321 и 301 г.пр.Хр. Селевк съумява да консолидира властта си над всички източни владения на Александър, простиращи се над днешна Сирия, Ирак и Иран.

Така става съсед на друг велик пълководец и основател на династия, макар и далеч по-малко познат в Европа – индийският владетел Чандрагупта. Чандрагупта е достатъчно възрастен, за да помни смайващата кампания на Александър в Индия през 327-6 г.пр.Хр. и няма никакво намерение да рискува нейно повторение. За целта той набързо приключва граничната война със Селевк и сключва със западния си съсед изгодно търговско споразумение, което да затвърди бъдещите добри отношения между техните разрастващи се империи.

¬áóá½Ñα¿∩Γá ¡á Ç¡Γ¿«σ αáºí¿óá α¿¼ß¬«Γ« ¬α¿½«

Подобно на всеки друг сполучлив договор през Античността, и този е скрепен с богати дарове от двете страни. Последствията от индийският подарък, обаче, са далеч по-важни за военната история на Средиземноморието. През 302 г.пр.Хр. Чандрагупта изпраща на новия си съюзник цели 500 бойни слона, които изиграват решаваща роля в епохалната битка при Ипсос (301 г.пр.Хр.). Именно могъщият корпус от бронирани слонове блокира кавалерийската атака на Деметрий Полиоркет и решава съдбата на баща му Антигон – според античните източници старият генерал е буквално смазан на бойното поле.

Селевк остава толкова впечатлен от тяхното представяне и от спомените си за значението им по време на индийската кампания на Александър, че решава да положи специални усилия за отглеждането на иначе лесно адаптиращите се животни. За целта са построени специални ферми, в които слоновете се обучават за специфичните предизвикателства на бойното поле. Огромното предимство и роля на най-големите сухопътни животни е психологическото влияние, което оказват на противниковата армия, особено ако тя никога не се е сражавала срещу подобен враг. Дори и най-опитните пехотинци трябва да мобилизират цялата си смелост, за да удържат на кавалерийска атака – при това конят е домашно животно и присъства неизменно в ежедневието на древните хора. Атаката на няколкотонните бронирани слонове е предизвикателство от съвсем друг порядък приличащи на движещи се планини или почти свръхестествени демони от подземния свят тяхното появяване на бойното поле е непоносим шок за една неподготвена армия.

Бойните слонове обаче поставят и сериозни предизвикателства към собствените им пълководци. Ако бъдат наранени или раздразнени – не особено трудна задача по време на сражение – огромните животни стават напълно неконтролируеми и могат да смачкат безогледно всичко по пътя си, както противника, така и собствените си отряди. Това ги превръща в нож с две остриета, а използването им – в хазартен ход, който показва неувереност в качествата на останалата част от армията.

Сблъсъкът на титаните: Магнезия (190 г.пр.Хр.)

Победата на Рим във Втората Пуническа Война в самия край на 2 в.пр.Хр. оставя Вечния Град като безапелационен господар на цялото Западно Средиземноморие. Ала Републиката вече е набрала имперска и милитаристична инерция, която следва своя собствена логика, и не може да бъде спряна. Ангажиментите на Рим на Балканите и в Мала Азия го въвличат в конфликт с най-могъщия владетел на Изток – селевкидския цар Антиох III. Антиох има амбицията не само да възвърне имперския блясък от годините на своя прадядо – мечтите му стигат далеч по-далеч, до безсмъртния пример на Александър. И действително – той постига някои от най-впечатляващите успехи в Ирак и дори срещу партите от повече от столетие. Ала прекалената горделивост на капризния цар му изиграва лоша шега. Той сключва не особено далновиден съюз с македонският цар Филип V, като целта им е агресивна кампания срещу Египет на Птолемеите. Филип обаче е сключил още по-недалновиден съюз с Ханибал – великият враг на Рим. Когато Сципион разгромява могъщия генерал на Картаген в битката при Зама (202 г.пр.Хр.) е въпрос само на време Републиката да започне да разчиства сметките си с всички, които са се опитали да извлекат дивиденти от нейните изпитания.

В този контекст сблъсъкът между Рим и Антиох е неизбежен – двете страни са прекалено неотстъпчиви, милитаристични и антагонистично настроени, за да се опитат да намерят мирно разрешение на своя конфликт. Категоричната победа на римляните срещу Македония при Киноскефале е достатъчен повод за война. Последвалата намеса във вътрешните работи на Елада допълнително изостря тона – Антиох счита Гърция за своя сфера на влияние и дава ултиматум на римляните да се изтеглят от Балканите. Когато селевкидският владетел дава убежище на Ханибал и дори го наема като свой най-доверен военен съветник, търпението на Сената се изчерпва.

Последвалата битка при Магнезия (декември 190 г.пр.Хр) с право се счита за един от главните жалони в имперското развитие на Римската Република. Според римските източници армията на Антиох наброява близо 70 000 души, включително значителен корпус от 54 бойни слона, а римският консул Луций Корнелий Сципион и съюзникът му цар Евмен от Пергам разполагат с поне двойно по-малка армия. Съвременните оценки за сражението обаче навеждат на мисълта, че двете армии са далеч по-близки по брой и римските автори се опитват да украсят победата на легионите.

íεßΓ ¡á Ç¡Γ¿«σ éѽ¿¬¿
Антиох III

Няма съмнение, че Антиох отдава голямо значение на участието на бойните слонове в сражението, надявайки се те да всеят паника и хаос сред противника. Тук обаче царят се сблъсква със сериозен проблем – римляните вече са се сражавли срещу многобройни слонски корпуси. Във вече спомената битка при Зама, легионите на Публий Корнелий Сципион успяват по крайно умел начин да неутрализират могъщите животни като отварят коридори между отделните кохорти и вкарват слоновете в капан, заобиколени от копия и щитове от три страни. Следователно шоковият елемент на първичен ужас при сблъсъка с непознатите чудовища няма как да присъства в конкретното сражение.

Ако се доверим на описанията на древните автори (най-вече Ливий и Апиан) за битката при Магнезия, именно бойните слонове решават нейния изход – ала по неочакван за Антиох начин.

В началото на сражението царят атакува с личния си отряд от тежка кавалерия на дясното крило и съумява да разгроми противниковата пехота. Вместо да се възползва от това и да нанесе решителен удар във фланг, Антиох повежда конниците си в неуспешен щурм срещу укрепения римски лагер и пропилява ранното си преимущество. В центъра селевкидската пехота не само се оказва равностойна на легионите, но и ги доминира благодарение на далеч по-дългите си копия. Римляните се оказват в крайно критично положение, когато са спасени от тромавия начин, по който селевкидските офицери използват своите ресурси. Вместо да оставят пехотата да завърши започнатото, пълководците на Антиох решават да вкарат в боя бойните слонове, с което да нанесат окончателен и съкрушителен удар. Ала пергамският цар Евмен достатъчно добре познава характера на животните, изчаква последния момент и когато те се приближават максимално близо, започва да ги обстрелва с облак от стрели. Макар и да не могат да наранят сериозно възрастен слон, стрелите са напълно достатъчни, за да му причинят жестока болка и да доведат животните до бясна ярост.

Те се сблъскват със селевкидската фаланга, смачкват я на място и отварят огромни пролуки в нейната бойна линия. Римляните на свой ред моментално се възползват от кървавия хаос и обръщат хода на сражението за броени минути.

Преди атаката на бронираните слонове легионите са били на крачка от своята гибел. След нея, те печелят една от най-блестящите и решаващи победи в историята на Републиката. Селевкидите никога повече няма да се съвземат като първостепенна сила в Източното Средиземноморие – по ирония на съдбата в резултат на оръжието, което им е помогнало да изковат своята империя.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени